Определение № 770 от 16.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2372/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по жалби на Й. Ц. К. и „БАНКА ДСК“ АД срещу Решение № 80/ 12.05.2025 г. по в.гр.д. № 189/ 2024 г. на ОС-Силистра, с което частично е отменено и частично потвърдено Решение № 260005/01.03.2024 г. по гр.д. № 650/2018 г. на РС-Дулово, постановено по иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 4 ЗПК (отм.).

Й. Ц. К. го обжалва в частта за осъждането й да заплати на „БАНКА ДСК“ АД сумата от 6 250,75 лв. – главница по договор за потребителски кредит от 15.09.2008 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до погасяването. Заявява касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че погасителната давност за процесното вземане е прекъсната с признание, обективирано в допълнително споразумение към договора. В тази връзка заявява, че споразумението е нищожно поради неравноправност, а и защото има акцесорен характер спрямо основния, също нищожен, договор, поради което не може да породи правно действие, включително бидейки акт на признание на дълга. Като неправилно и несъобразено с практиката на ВКС и СЕС касаторът сочи и осъждането си да заплати законна лихва. Допускането на касационно обжалване обосновава с очевидната неправилност на решението в обжалваната от него част и с въпроси, чийто отговор счита за даден от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.

Ответникът по тази жалба „БАНКА ДСК“ АД не подава отговор.

От своя страна „БАНКА ДСК“ АД обжалва въззивния акт в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение предявеният от универсалния му праводател „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД иск е отхвърлен за разликата над 6 250,75 лв. до 21 326,64 лв. Според касатора съдът неправилно е приел нищожност на договора за кредит поради неяснота в начина на формиране на възнаградителната лихва. Сочи, че механизмът за определянето й е указан в договора (базов лихвен процент и надбавка, намалена с отстъпка съгласно условията за ползване на преференциален лихвен процент), като са посочени и случаите, в които базовият лихвен процент се променя въз основа на фактори, стоящи извън волята на кредитора, а информацията относно референтния лихвен процент е на разположение в достъпна форма в служебните помещения на банката. Допълва, че при неяснота на клаузата за едностранно изменение на размера на възнаградителната лихва договорът следва да запази действието си при първоначално посочения в него конкретен размер. Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът поставя въпроси, решени според него в противоречие с практиката на ВКС.

Ответникът по тази жалба Й. Ц. К. оспорва предпоставките за допускането й до касационен контрол, като заявява, че посочените от касатора въпроси не са били разглеждани от въззивния съд, както и че в обжалваната част решението не противоречи на практиката на ВКС и на СЕС.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото приема следното:

Касационните жалби са допустими - подадени са от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД срещу Й. Ц. К. осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 4 ЗПК (отм.) за вземане за главница в размер от 21 326,64 лв. по договор за кредит от 15.09.2008 г., сключен с „БАНКА ДСК“ АД, придобито от ищеца с цесия от 31.01.2013 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до погасяването. В хода на процеса поради настъпило универсално правоприемство между ищеца и първоначалния кредитодател в резултат от вливане последният е конституиран на основание чл. 227 ГПК.

Първоинстанционният съд е установил следните факти: на 15.09.2008 г. между „БАНКА ДСК“ АД и К. е сключен договор, по силата на който ответникът е получил потребителски кредит в размер от 26 000 лв. и се е задължил да върне заетата сума в срок от 120 месеца; поради забава на погасителни вноски кредитът е обявен за предсрочно изискуем; вземанията по договора са цедирани на ищеца през 2013 г., за което ответникът е надлежно уведомен от упълномощения цесионер чрез връчване на приложенията към исковата молба; на 28.03.2013 г. цесионерът е сключил с кредитополучателя споразумение за разсрочване на дълга до 2017 г., в което е удостоверено, че дължимата главница възлиза на 21 326,64 лв. (какъвто е и размерът й към момента на устните състезания според приетото заключение на счетоводна експертиза) и че наред с нея се дължат лихви в размер от 6 825,34 лв. и разноски. При тези факти съдът е намерил за дължима претендираната главница, като по възражението за погасяването й по давност е посочил, че давностният срок, започнал да тече с обявяване на кредита за предсрочно изискуем, не е изтекъл, но също и че течението му е било прекъснато с водено по повод предходно заповедно производство предварително принудително изпълнение. В резултат искът е изцяло уважен.

За да отмени частично първоинстанционното решение, въззивният съд е стигнал до различни правни изводи относно валидността на договора (оспорена с отговора на исковата молба). В тази връзка той е изходил от потребителското качество на кредитополучателя и приложимите поради това разпоредби на ЗПК (отм., ДВ 18/2010 г.). Констатирал е, че договорът допуска едностранно (по волята на банката) увеличение на годишния процент на разходите чрез изменение на дължимите такси и на базовия лихвен процент, представляващ елемент от размера на договорената възнаградителна лихва, но при предпоставки, неясни и непроверими от потребителя, в нарушение на чл. 7, ал. 1, т. 7 ЗПК (отм.). Заключил е, че някои от компонентите в методологията за изменение на базовия лихвен процент и таксите са твърде общи, недостатъчно определяеми, както и че липсва предвидимост кой критерий би бил съобразим при промяна на дължимата лихва, а оттук – че е налице опасност от произволното й изменение. Тази неяснота е счетена за основание за недействителност на договора съгласно чл. 14, ал. 1 ЗПК (отм.), в който случай длъжникът следва да върне само стойността на получената главница. Позовавайки се на изслушаното във въззивната инстанция заключение на счетоводна експертиза, съдът е приел, че извършените от кредитополучателя плащания са в общ размер от 19 749,25 лв., а остатъкът от чистата стойност на кредита възлиза на 6 250,75 лв. Възражението за погасяване на това вземане по давност е отхвърлено поради прекъсване на давностния срок с признание, съдържащо се в споразумението от 28.08.2013 г., а по-малко от пет години след това – с предявяване на настоящия иск. Допълнено е, че предходно воденото дело за същото вземане, приключило с прекратяване, е довело до спиране на давността. При тези съображения съдът е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която горепосочената сума е присъдена заедно със законна лихва от предявяване на иска да погасяването, а в останалата осъдителна част след отмяна на решението искът е отхвърлен.

По жалбата на Й. Ц. К.:

Поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, пр. 2 ГПК изискват като общ селективен критерий да е посочен правен въпрос - който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и отговорът му може да бъде даден абстрактно, независимо от конкретиката на делото.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правните сделки, които са от значение за решаване на правния спор, и следва ли да се произнесе по въпроса за нищожността, ако заинтересованата страна е направила възражения за нищожност?

2. Действително ли е сключеното допълнително споразумение към нищожен договор?

3. Поражда ли като правна последица прекъсване на давността по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД допълнително споразумение към договор, ако последният е нищожен?

4. Съответства ли на решението по дело С-565/12 на СЕС даденото от въззивния съд разрешение относно приложимостта на чл. 86 ЗЗД в хипотеза на признаване на договор за потребителски кредит за недействителен и прилагане на разпоредбата на чл. 14 ЗПК (отм.)?

Първите три въпроса са зададени в контекста на оплакването, че съдът неправилно е счел погасителната давност за прекъсната с признание, обективирано в подписано между кредитополучателя и цесионера допълнително споразумение към договора за кредит, което е нищожно. В този аспект обаче нито един от въпросите няма правен характер, тъй като изводите на съда относно прекъсващия характер на споразумението не са основани на неговото действие като сделка (за да се преценява валидността му предвид нищожността на основния договор, към който то е сключено, или предвид собствената му неравноправност), а като едностранно изявление на длъжника, достигнало до знанието на кредитора, подписал същия документ. Следователно въпросите относно валидността на споразумението (като сделка) и относно годността му предвид нищожността си да прекъсне давността не се явяват обуславящи за правния спор.

Със същото оплакване касаторът обосновава и очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, но такава не е видима от мотивите на акта – нито в очевидно нарушение на императивен закон, нито на правилата на формалната логика въззивният съд е формулирал фактическия си извод, че изявлението на кредитополучателя, обективирано в подписания от него на 28.08.2013 г. документ, прекъсва давността. Напротив, той е третирал изявлението като признание, който факт именно е включен във фактическия състав на чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Дали документът действително съдържа изявление за признание, е фактологичен въпрос, и възможната неправилност на преценката за това не би могла да има очевиден характер, тъй като зависи от съдържанието на писменото доказателство, но за пълнота следва да се посочи, че касаторът не отрича характера на изявлението като удостоверяващо дълга, а само годността на споразумението, в което това изявление е обективирано, да прекъсне давността, ако то или договорът, към който то е сключено, са нищожни.

Последният въпрос, макар квалифициран от касатора под основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, според начина си на формулиране изисква да се извърши преценка за съответствие на въззивния акт с решение на СЕС, поради което действително поддържаното основание за допускане на касационно обжалване е това по т. 2, пр. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът, след уточнението, че касае дължимостта на лихва за забава върху чистата стойност на недействителния договор за кредит, може да се определи за правен, защото е абстрактен, засяга формиран от съда извод и наведен срещу него касационен довод.

Не е удовлетворен обаче допълнителният селективен критерий, тъй като изводът на съда за дължимост на законна лихва не е в пряко противоречие с решението по дело С-565/12, на което се позовава касаторът, защото то не изключва дължимост на законна лихва по принцип, а налага да се направи фактическа преценка относно размера на възнаградителната лихва, която банката би получила за срока на договора при добросъвестното му сключване, така щото да се изключи възможността тя да се възползва (посредством лихвата за забава) от идентична или незначително различна по размер облага и при нищожност на договора. Извършването на такава преценка обаче е фактологичен въпрос и зависи от доказателствата по делото. Освен това въззивният съд се е позовал на решението на СЕС по дело С-520/21, според което несъответно на Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори е осъждането на потребителя да плати при недействителност на договора суми, надхвърлящи чистата стойност на кредита и лихвата за забава, считано от поканата (арг. т. 76 от решението).

Въз основа на изложеното не следва да се допуска касационно обжалване по жалбата на кредитополучателя.

По жалбата на „БАНКА ДСК“ АД:

Касаторът е обосновал приложението на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК със следните въпроси:

1. Констатираната от съда нищожност на клауза от договор за банков кредит, предвиждаща начина на формиране на лихвата и правото на банката да променя едностранно размера на договорената възнаградителна лихва по кредита, обуславя ли извод за недействителност на целия договор, ако в същия се съдържа уговорка за заплащане на договорна лихва, която е посочена с конкретно определен размер в друга клауза на договора?

2. При договор за кредит, сключен по време на действието на ЗПК (отм. ДВ бр. 18/2010 г.), с конкретно посочен годишен процент на разходите (ГПР) по кредита и съдържащ клауза, предвиждаща възможност за промяна на лихвения процент и на стойността или размера на другите разходи, включени в ГПР, които не могат да бъдат измерени количествено (да получат стойностно изражение) към момента на неговото изчисляване, отразява ли се на настъпилата промяна на договорната лихва при изчислението на ГПР по кредита или същият остава непроменен в неговия първоначален размер по договора?

Първият въпрос засяга формиран от въззивния съд извод и може да се определи за правен. Практиката на ВКС, с която касаторът обосновава допълнителния селективен критерий, обаче не кореспондира с правните доводи, с които е аргументирана недействителността на договора във въззивното решение. Посочените от касатора решения на ВКС разглеждат въпроса за неравноправността на клаузата за едностранно изменение на размера на договорната лихва и отражението на тази неравноправност върху валидността на договора в неговата цялост, докато въззивният съд е изходил не от правилата за неравноправност, закрепени в чл. 143 и сл. ЗЗП, а от специалното изискване за съдържанието на договорите за потребителски кредит, установено в чл. 7 ЗПК (отм. ДВ бр. 18/2010 г.), и в частност – от изискването на т. 7 за яснота относно условията, при които могат да се променят включените в ГПР компоненти. Поради различната правна аргументация в обжалваното и в цитираните решения не може да се приеме, че има пряко противоречие между тях, а оттук – че е налице основание за допускане на касационно обжалване по така формулираното питане.

Вторият въпрос няма обуславящ за спора характер, тъй като насочва към начина на определяне на размера на ГПР при включени в него компоненти с изменяем характер съгласно чл. 22, ал. 4 ЗПК (отм. ДВ бр. 18/2010 г.), но това би било релевантно, ако съдът е констатирал нарушение в посочения в договора размер на ГПР и е обосновал нищожността на договора с такова нарушение. В настоящия случай обаче съдът не е изследвал въпроса за правилното изчисляване на ГПР (нито е застъпил теза, че при посочването му в договора трябва да бъдат съобразени и бъдещи изменения на някои от компонентите му), а се е позовал на неспазеното изискване за уговаряне на ясни условия за едностранна промяна на изменяемите компоненти на ГПР, въведено с чл. 7, т. 7 ЗПК (отм. ДВ бр. 18/2010 г.).

Ето защо касационно обжалване не следва да се допуска и по жалбата на кредитодателя.

Всяка страна има право на разноски като ответник по касационната жалба. В това си качество „БАНКА ДСК“ АД не претендира разноски. За защитата на кредитополучателя по касационната жалба на „БАНКА ДСК“ АД е поискано присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. и такова следва да се присъди в размер от 300 евро.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,