Определение № 51 от 15.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1537/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 2044 от 20.03.2019г., постановено по гр.д.№ 14130/2016г. Софийският градски съд, гражданско отделение, ІІІ-Б въззивен състав е потвърдил решението на Софийския районен съд, 27 състав, от 23.03.2009 год., постановено по гражданско дело №2053/2006 г. по описа на СРС,27 с-в, поправено по реда на чл. 192, ал. 2 ГПК /отм./ с решение от 02.06.2016 год., с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Столичната община, конституирана по реда на чл. 120 ГПК /отм./ на мястото на А. К. Ч. срещу Р. И. Ч., И. И. Ч. и К. И. Ч. иск с правно основание чл. 108 ЗС за установяване право на собственост и предаване на владението на следния недвижим имот: ДВОРНО МЯСТО с площ от 2 630 кв.м., при съседи: от север – имот пл.№ ....., подпорна стена и граница с дължина от 9 линейни метра към имот с пл.№ ....., от изток и юг – останалата част от имот с пл.№ ..... и от запад – имот с пл.№ ..... с дължина на границата 75.80 линейни метра, съставляващ част от имот с пл.№ ....., местността „в.з. Б.-Иваняне“, целият с площ от 3 460 кв.м. съгласно кадастралния план на Б. от 1996 год., за който са отредени УПИ ХХХІ-....., УПИ ХХХІІ-..... и ХХХІІІ- ..... от кв. ..... по действащия ЗРП на [населено място], ведно с изградената в него двуетажна жилищна сграда и гараж; отхвърлени са като неоснователни предявените от Американския университет в България по реда на чл. 181 ГПК /отм./ срещу Столична община иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ за признаване за установено, че е собственик на гореописания недвижим имот на основание завещание от А. К. Ч. и договор за продажба на оставеното от И. Ч. наследство и срещу Р. И. Ч., И. И. Ч. и К. И. Ч. иск с правно основание чл. 108 ЗС за установяване на правото на собственост и предаване на владението на гореописания недвижим имот.

Софийският градски съд е прекратил производството по отношение на Г. Д. П., конституиран във въззивното производство на основание чл.120 ГПК /отм./ на мястото на починалата на 28.07.2006 г. ищца А. К. Ч. като неин наследник по завещание.

С решение № 1730 от 21.11.2019г. Софийският градския съд е оставил без уважение искането по чл. 193 ГПК /отм./ на Сдружение с нестопанска цел „Американски университет в България“ за допълване на решението от 20.03.2019 год., постановено по в.гр.дело №14130/2016 год. по описа на СГС, ІІІ-Б с-в, чрез произнасяне с нарочен диспозитив по оспорването истинността на саморъчно завещание на А. Ч. от 25.07.2006 год. в полза на Г. Д. П..

Столичната община е подала касационна жалба вх. № 62540 от 14.05.2019г. в СГС срещу това решение в частта, в която е отхвърлен предявеният от нея ревандикационен иск срещу ответниците Р. И. Ч., И. И. Ч. и К. И. Ч., както и в частта за разноските.

В касационната жалба са направени доводи, че решението на въззивния съд е недопустимо поради неконституирането на универсалния правоприемник като ищец на мястото на починала в хода на производството ищца А. Ч.. Поддържа се и противоречие с процесуалния закон поради необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и взаимна връзка, в определяне на допустимите възражения на конституирания по делото правоприемник Столичната община и неразглеждане на всички нейни възражения и оспорвания от страна на Столична община. Поддържа се и противоречие с материалния закон във връзка с валидността на упълномощаването на Г. Ц. и нейната представителна власт, както и по приложението на чл. 40 и 42 ал.2 ЗЗД. Във връзка с тези доводи са поставени правни въпроси в изложението за допускане на касационното обжалване.

Ответниците Р. И. Ч., И. И. Ч. и К. И. Ч. са подали писмен отговор, в който изразяват становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по жалбата на Столичната община. Според тях поставените правни въпроси са разрешени в съответствие с практиката на ВКС – ТР 5/2014г. на ВКС, ОСГК и ТК за представителната власт на пълномощника и кръга на субектите, които могат да се позоват на недействителността по реда на чл. 42 ал.2 ЗЗД, съобразено е и влязлото в сила решение за правата на Столична община, с което е разрешен спорът за собственост по отношение на процесния имот между нея и Сдружение с нестопанска цел „Американски университет в България“.

Главно встъпилото лице Сдружение с нестопанска цел „Американски университет в България“ е подал касационна жалба вх.№ 64291 от 16.05.2019г. срещу въззивното решение, с което е отхвърлен предявеният от него по реда на чл. 181 ГПК /отм./ иск за собственост срещу страните по първоначалния иск.

В касационната жалба се поддържа, че решението е постановено в нарушение на процесуалните правила поради неправилно конституиране на страните и недопускането на Сдружение с нестопанска цел „Американски университет в България“ да участва по делото като правоприемник по завещание на А. Ч. по реда на чл. 120 ГПК/отм./. Така той е изпаднал в процесуална принуда да предяви иск по реда на чл. 181 ГПК, но това го е лишило от възможността да предяви всички възражения за нищожност на договорите, с които е извършено разпореждане с имуществото на А. Ч.. Поддържа се и неправилно приложение на разпоредбата на чл. 40 ЗЗД. Към жалбата е приложено изложение по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК.

По тази касационна жалба ответниците Р. И. Ч., И. И. Ч. и К. И. Ч. са възразили, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване, тъй като изложението съдържа бланкови аргументи често нелогични, а и в противоречие с правния интерес на касатора се поддържат аргументи в полза на Столична община, с която има противоречиви правни интереси.

Главно встъпилото лице Сдружение с нестопанска цел „Американски университет в България“ е подало и втора касационна жалба вх.№ 158342 от 20.12.2019г. срещу решението № 7937 от 21.11.2019г. по гр.д.№ 14130 /2016г. на СГС, III гражданско отделение, с което е оставено без уважение искането му за допълване на диспозитива на основното решение чрез произнасяне по откритото производство по чл. 154 ГПК за оспорване автентичността на завещанието от 25.07.2006г., направено от А. Ч. в полза на Г. П..

Р. И. Ч., И. И. Ч. и К. И. Ч. са подали отговор на жалбата, в който се поддържа, че не следва да се допуска касационното обжалване поради липса на противоречие с практиката на ВКС по идентичен случай.

Касационните жалби са подадени в срок, отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението на чл. 280 ал.3 ГПК предвид предмета на делото – иск за собственост, поради което са процесуално допустими.

Третото лице-помагач Г. К. Ц., трето лице-помагач на страната на ответниците е изразила становище, че въззивното решение по чл. 183 ГПК /отм./ е правилно.

По основанията за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, първо гражданско отделение намира следното:

I. По касационната жалба на Столичната община

1.Правните въпроси за надлежното конституиране на страните и свързани с допустимостта на въззивното решение не обуславят приложното поле на чл. 280 ал.1 т.1 и ал.3 предл. второ ГПК. Цитираната съдебна практика, според която при смърт на страна в процеса и спорове между наследници по закон и завещание и заветници, следва да се конституират всички претенденти за правоприемници не е приложима за разглеждания случай. Смисълът за конституиране на заветниците и универсалните правоприемници на починала страна, според практиката на ВКС, е да се разреши спорът между тях във висящото исково производство, по което е участвала починалата страна. В разглеждания случай спорът между Сдружение с нестопанска цел „Американски университет в България“ и Столичната община е разрешен в полза на последната с решение на Софийския апелативен съд по гр.д.№ 3814/2012г., влязло в сила на 14.02.2014г. С влизане в сила на това решение, спорът за собственост между заветниците за имотите в м.“Т. б.“, между които е и процесния, е разрешен със сила на пресъдено нещо и по аргумент от чл.220 ГПК /отм./ не подлежи на преразглеждане. Така процесуалното нарушение на първата инстанция по конституиране на правоприемниците на А. Ч. е отстранено от въззивния съд, който е зачел влязлото в сила решение по гр.д.№ 3814/2012г. На следващо място трябва да се посочи, че за Столична община липсва правен интерес да се позовава на подобно нарушение на процесуалните правила, защото то не засяга нейните права – след смъртта на А. Ч., тя е била конституирана като страна по делото и правото й на участие не е нарушено. На следващо място е неправилна тезата, че неконституирането на правоприемник на починала в процеса страна води до недопустимост на постановения съдебен акт, тъй като правоприемниците не са задължителни другари.

2. Правният въпрос дали при възникнало правоприемство в хода на процеса заветникът може да поддържа заявените от починалия ищец с исковата молба възражения по чл. 40 и чл.42 ал.2 ЗЗД, е обуславящ за делото, защото е разгледан от въззивния съд. Изводът на съда за недопустимост на поддържаните от Столичната община след конституирането й като ищец на мястото на А. К. Ч. възражения по чл. 40 и 42 ал. 2 ЗЗД е направен в нарушение на практиката на ВС – решение № 65 от 10.02.1987г.по гр.д.№ 843/1986г. Според това решение когато страната умре, процесът продължава в лицето на нейния правоприемник като всички извършени до този момент процесуални действия ползват правоприемника. В случая след като ищцата в исковата молба е направила тези възражения, съдът е надлежно сезиран и те следва да бъдат разгледани, независимо от настъпилото правоприемство в процеса по реда на чл. 120 ГПК /отм./. Независимо от противоречието между изводите на съда и практиката на ВКС по този правен въпрос, касационното обжалване не следва да се допуска, защото грешното му разрешение не е обусловило крайните изводи на въззивния съд. Макар да е приел, че са недопустими, въззивният е разгледал тези възражения по същество т.е. произнесъл се е по тях и ги е отхвърлил и като неоснователни и именно от тези мотиви са изведени следващите въпроси в изложението на касатора Столичната община.

3. От значение за делото като разгледани от въззивния съд са правните въпроси по приложението на чл.42 ал.2 ЗЗД: за да се санира действието на договор без представителна власт, необходимо ли е потвърждаването на конкретния договор и приемане на последиците му?; Потвърждаването на действителността на други пълномощия, без да се конкретизират конкретните пълномощни, както и какви точно пълномощия са предоставени с тях, може ли да изпълни саниращата воля по чл. 42 ал.2 ЗЗД по отношение на договора, сключен от пълномощник без представителна власт?“. Софийският градски съд е приел, че за продажбата на Ѕ от процесния имот, собственост на И. Ч., не е било налице валидно преупълномощаване на Г. Ц. от страна на А. Ч., тъй като пълномощното от 28.03.1995 год. не се отнася до разпоредителни действия. Същевременно И. Ч. изрично е изявил воля обективирана в последващо пълномощно с изх.№2140 от 22.09.1995 год., заверено от завеждащия Консулската служба на Република България в П. /чл. 20 вр. с чл. 44 ЗЗД/, с което той едновременно е упълномощил сестра си А. Ч. да се разпорежда от негово име и за негова сметка с всички техни съсобствени имоти на територията на Република България, като определя всички условия на сделките – цена, начин на плащане, купувач и др., а заедно с това изрично е потвърдил и действителността на вече даденото й пълномощно, както и пълномощните, дадени на Г. Ц., с които последната е била преупълномощена от негово име от А. Ч., както и с правата, дадени на последната с това пълномощно.

Столичната община счита, че тези изводи на въззивния съд са в противоречие с решение № 505 от 03.09.2011г. по гр.д.№ 741/2010г. на ВКС, второ г.о. В него е прието по тълкуването на чл. 42 ал.2 ЗЗД, че след като за сключване на договор за продажба на недвижим имот, чрез пълномощник упълномощаването следва да е изрично – т.е. пълномощното следва да съдържа конкретно описание на продавания недвижим имот – по площ, граници и местонахождение и други индивидуализиращи белези на имота, то и потвърждаването от лицето, от името на което е сключен договорът за продажба без представителна власт следва да бъде ясно и конкретно и да касае съществените белези на договора за продажба на недвижим имот един от които е имота с конкретното му описание. Този извод се базира и на приетото в друго решение на ВКС - № 1047/16.10.2008 г. по гр.д. № 4459/07г, в което също се приема, че потвърждаването на действията от мнимо представлявания трябва да съдържа описание на конкретна правна сделка с посочен предмет и страни, от кого и спрямо кое трето лице е извършено действието. В този смисъл е и решение № 435 от 12.02.1970г. по гр.д.№ 2662/70г. на първо г.о.

Формално е налице противоречие между изводите на съда в обжалваното решение и посочената съдебна практика, но следва да бъде съобразено, че тълкуването в нея се основава на разбирането, че за сключване на договор за разпореждане с недвижим имот, пълномощното, за да е валидно, следва да бъде изрично и да съдържа конкретно описание на продавания недвижим имот – по площ, граници и местонахождение. С последващото тези решения ТР 5/2016г. на ВКС, ОСГК и ТК, това тълкуване е изоставено и се прие, че за упълномощаване с последиците по чл. 36, ал. 2 ЗЗД за валидно разпореждане с имущество на упълномощителя, необходимо и достатъчно е в пълномощното общо да е изразена неговата воля за овластяване на пълномощника да извършва разпореждане от негово име. Именно с това тълкуване, както и със създадената след приемането на тълкувателното решение съдебна практика – решение № 137 от 15.11.2017 г. по гр. д. № 4879/2016 г., на ВКС I г. о и др. се е съобразил въззивният съд, поради което няма основание да се приеме, че е налице основанието по чл. 280 ал.1 т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по правните въпроси, свързани със съдържанието на изявлението за потвърждаване на действията, извършени без представителна власт от мнимо представлявания. Следва да се посочи, че според ТР 5/2016г. на ВКС, ОСГК и ТК заздравяването на договора, сключен без представителна власт настъпва с обратно действие и заличава с обратна сила последиците от недействителността.

4. Правният въпрос дали фрапантната разлика между продажната и действителната цена на един имот, придобит по сделка, по която продавачите се представляват от пълномощник, може да бъде основание за нищожност на основание чл.26 ал.1 предл.трето ЗЗД също е обуславящ за делото. По това възражение за нищожност на договора за продажба, сключен между А. и И. Ч. чрез техния пълномощник Г. Ц., оформен с нот.акт № ..... от 19.12.1996 год. Софийският градски съд е приел, че накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който не е изрично формулиран в закона, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Когато преценява дали една сделка противоречи на добрите нрави, съдът не може да се ограничи само до нейното формално съдържание, а поради естеството на сочения порок следва да съобрази дали последиците, крайният резултат на сделката, са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност /чл. 63 ЗЗД/.

Липсва основание за допускане на касационното обжалване по поставения въпрос във връзка с нищожността на основание чл. 26 ал.2 ЗЗД поради накърняване на добрите нрави при нееквивалентност на престациите на основание чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, което се поддържа от Столичната община. Противоречивата съдебна практика и по този въпрос е уеднаквена с ТР 5/3016г. на ВКС, ОСГК и ТК. С тълкувателното решение е прието, че във всички случаи, когато договорът е сключен чрез представител, правната квалификация на иска при позоваване от ищеца на нееквивалентност на насрещните престации по двустранен възмезден договор като основание за недействителност, е по чл. 40 от ЗЗД. Като краен резултат изводът на съда за неоснователност на възражението за нищожност на договора поради нарушение на добрите нрави не влиза в противоречие с това тълкуване и поради това няма основание за допускане на касационното обжалване по този правен въпрос.

5. Обуславящи за делото са правните въпроси кога представителят действа в разрез с интересите на представлявания, кога следва да се приеме, че е излязъл извън предмета на предоставените му от упълномощителната сделка правомощия и налице ли е сговаряне между пълномощника и третото лице и увреждане на представлявания, когато пълномощникът продаде имота на цена значителна по-ниска от действителната му стойност. Въпросът е разгледан от въззивния съд, който е приел, че изводът за увреждане по смисъла на чл. 40 ЗЗД не може да се основава единствено на фрапантната разлика между цената, на която имотът е бил продаден и тази, на която би следвало да се продаде според пазарните условия, тъй като продажната цена не е единствен критерий за това, а следва да бъдат отчетени всички относими към преценката на интереса на представлявания обстоятелства. Практиката на ВКС по приложението на чл. 40 ЗЗД е била противоречива до приемането на ТР 5/2016г. на ВКС, ОСГК и ТК, с което е уеднаквена. Съдът изрично се е позовал на тълкувателното решение, както и на съдебната практика, създадена след приемането му, цитирана от въззивния съд, в която няма противоречие, че увреждането по чл. 40 ЗЗД не се свежда единствено до фрапантната разлика между цената, на която имотът е бил продаден, и тази, на която би следвало според пазарните условия - решение № 1 от 27.02.2018 г. по гр. д. № 1471/2017 г. на ВКС III г. о. и др.

6.Правният въпрос дали следва въззивният съд да разгледа релевирано във въззивното производство възражение за нищожност на процесните договори поради противоречие със закона, също е обуславящ, но не е налице поддържаното основание на чл. 280 ал.1 ГПК по съображения, аналогични на посочените по-горе в т.2. Въззивният съд се е произнесъл /макар да е посочил, че е недопустим/ по направения пред него довод от Столичната община за нищожност на сделка поради противоречие на закона – чл. 59 З. /отм./. Съдът е приел, че ограничението, установено в посочената норма, намира приложение само по отношение на части от дворищнорегулационни парцели, но не и по отношение на имоти, включени с уличнорегулационния план в парцел за обществено мероприятие съгласно решение № 116 от 16.10.2017 г. по гр. д. № 5044/2016 г., на ВКС, І г. о., а във връзка с тези мотиви, не са посочени правни въпроси в изложението по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК.

II. По жалбите на Сдружение с нестопанска цел „Американски университет в България“

1.По касационна жалба вх.№ вх.№ 64291 от 16.05.2019г. срещу основното решение, с което е отхвърлен предявеният по реда на чл. 181 ГПК /отм./ иск за собственост срещу страните по първоначалния иск.

В изложението за допускане на касационното обжалване към тази касационна жалба се поддържа основанието на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК по правния въпрос следва ли съдът да откаже конституиране на универсалния наследник по завещание по реда на чл.120 ГПК /отм./ на мястото на починалата страна в хода производството, да конституира на негово място заветника като приеме, че той е активно материално и процесуално легитимиран да упражнява правата на наследодателката във висящия процес и след това да приеме, че заветникът не може да упражни възражението за недействителност по чл.42 ал.2 ЗЗД с аргумента, че това възражение може да бъде направено само от универсален правоприемник

Въпросът не е обуславящ за делото, защото Сдружение с нестопанска цел „Американски университет в България“ не е универсален правоприемник на А. Ч., а е заветник. По силата на чл. 16 ЗН и според утвърдената по прилагането му съдебна практика /срв. решение № 833 от 6.01.2011 г. по гр. д. № 1221/2009 г., на ВКС I г. о./ завещателните разпореждания, които се отнасят до цялото или до дробна част от цялото имущество на завещателя са общи /универсални/ и придават качеството на наследник на лицето, в полза на което са направени, а тези, които се отнасят за определено имущество, са частни и придават качеството на заветник на облагодетелстваното лице. В случая на Сдружение с нестопанска цел „Американски университет в България“ не е завещано нито цялото имущество на завещателката А. Ч., нито дробна част от него. Завещано е конкретно имущество, което е обозначено в завещание като „останалото наследство“ след направените завети на други лица. На следващо място както вече се посочи, правото собственост, произтичащо от завещанието на Сдружение с нестопанска цел „Американски университет в България“ е отречено с влязло в сила решение, което въззивният съд е бил длъжен и е съобразил. По този правен въпрос важи и казаното по касационната жалба на Столичната община, че направените от А. Ч. в исковата молба оспорвания на договорите за продажба са разгледани по същество от въззивния съд.

2. По касационната жалба вх.№ 158342 от 20.12.2019г. срещу решението № 7937 от 21.11.2019г. по гр.д.№ 14130 /2016г. на СГС, III гражданско отделение по чл. 193 ГПК /отм./

Правният въпрос: “Следва ли съдът да се произнесе с диспозитива на решението по надлежно открито производство по оспорване на документ, ако не се е произнесъл с отделно определение“ е обуславящ за делото, но е разрешен в съответствие с практиката на ВКС, тъй като прекратяването на производството по делото по отношение на конституирания правоприемник Г. П. включва в себе си и произнасяне и по въпроса за неистинността на саморъчното завещание, с което той се е легитимирал, за да бъде конституиран като страна в процеса. От друга страна правата на Сдружение с нестопанска цел „Американски университет в България“ по отношение на процесния имот не са в конкуренция с тази на Г. П., по отношение на когото производството по делото е прекратено и в тази част решението, имащо характер на определение като необжалвано от него е влязло в сила, за да се приеме че въпросът е обуславящ, а с тези на заветника Столичната община и както се посочи са отречени с влязло в сила решение.

По изложените съображения не са налице основанията на чл.280 ГПК за допускане на касационното обжалване по нито една от подадените касационни жалби.

Разноски на ответниците Р. И. Ч., К. И. Ч. и И. И. Ч. по подадените касационни жалби не следва да се присъждат, защото не е доказано плащане на договореното адвокатско възнаграждение по договора за правна защита и съдействие от 30.07.2019г. /л. 32 от касационното производство/.

Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение