Определение № 60468 от 23.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2933/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на адв. Т. С. като пълномощник на Г. Г. Й. срещу въззивно решение № 260268, постановено на 23.02.2021 г. по в. гр. д. № 2783/2020 г. по описа на Пловдивски окръжен съд, с което е отменено първоинстанционното решение и вместо него е постановено ново по същество, с което е обезсилено решение № 2371/03.06.2013 г. по гр. д. № 23510/2011 г. на Пловдивския районен съд, в частта, с която на основание чл. 349, ал. 2 ГПК е поставен в дял на Г. Г. Й. следният недвижим имот: апартамент с идентификатор ***** по кадастралната карта на [населено място], находящ се в сграда № * в поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 55,26 кв. м., заедно с избено помещение № * и 0,411 % ид. ч. от общите части на сградата и правото на строеж и в частта, с която Г. Г. Й. е осъдена да заплати на Н. Г. М. за уравнение на дела й парично уравнение в размер на сумата 14 400 лв., заедно със законната лихва в 6-месечен срок от влизане на решението в сила. С решението е изнесен на публична продан допуснатият до делба имот, а именно: апартамент с идентификатор *****, като е постановено получената парична сума от продажбата да се разпредели между съделителите Г. Г. Й. и Н. Г. М. съобразно дяловете им в съсобствеността: по 1/2 ид. ч. за всяка от тях. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1. „длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства във връзка с доводите на страните и да направи собствени правни изводи по възраженията и доводите на страните, имащи значение за решението по делото“; сочи се противоречие с решение № 136/11.01.2021 г. по гр. д. № 1865/2019 г. на първо г. о.; определение № 610/18.07.2019 г. по гр. д. № 4193/2018 г. на четвърто г. о. и определение№ 70/22.02.2021 г. по гр. д. № 3565/2020 г. на второ г. о.; 2. „може ли съдът да мотивира решението си, единствено позовавайки се на предположения и хипотетични логически и правни конструкции“; 3. „допустимо ли е съдът да вменява задължения на страната /съделител – длъжник/, които не са залегнали в изрична материална или процесуална правна норма; 4. „обвързан ли е съделителят – длъжник с конкретен начин на изпълнение на паричното си задължение спрямо съделителя – кредитор“; 5. „следва ли страна в процес, респективно съделител – кредитор, да черпи права от неизпълнение на задължението си по чл. 90 и чл. 94 ЗГР за посочване на действителен постоянен и настоящ адрес“. По въпроси от втори до пети включително се твърди, че е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 2 и изр. 3 ГПК - очевидна неправилност. Ответницата по касационна жалба не е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните: Производството е образувано по искане с правно основание чл. 349, ал. 6 ГПК за прогласяване настъпилото обезсилване по право на решението по извършване на делбата, с което на основание чл. 349, ал. 2 ГПК делбеният имот е поставен в дял на съделителката Г. Г. Й. и същата е осъдена да заплати на съделителката Н. Г. М. парично уравнение в размер на сумата 14 400 лв., платимо на основание чл. 349, ал. 5 ГПК, заедно със законната лихва в шестмесечен срок от влизане на решението в сила. Твърди се, че в определения от закона срок не е престирана дължимата парична сума. С влязло в сила на 26.06.2013 г. решение по гр. д. № 23510/2011 г. на Пловдивския районен съд делбата е извършена чрез възлагане на делбения имот на съделителката Г. Г. Й.. По делото са представени три броя разписки за пощенски преводи от 20.09.2013 г. и от 24.09.2013 г., съответно за сумите по 6 000 лв. и за сумата 2 400 лв., извършени от С. П. С., упълномощена от Г. Г. Й.. В тях като получател е посочено лицето Н. Г. М., без да е отбелязан адрес, а само пощенски код. Във въззивното решение са изложени съображения, че съделителят – длъжник, който възразява, че е изпълнил точно паричното си задължение следва да докаже позитивните факти на плащането в срок. Доказването им трябва да бъде пълно и пряко. Същото не е направено в настоящата хипотеза. Изложени са съображения, че необходимото съдействие, което кредиторът е следвало да окаже, се изразява в явяването му в пощенската станция. Няма данни кредиторът да е открит на адреса. Дори да се приеме обаче, че същият е бил намерен и е получил уведомлението да се яви в пощенската станция, но въпреки това не е потърсил сумите по пощенските записи, за да може да се счете, че длъжникът е изпълнил точно задължението си, е било необходимо да поиска от съда да му издаде удостоверение до банка, въз основа на което да му бъде разрешено да разкрие сметка на името на кредитора /по аргумент от чл. 96, ал. 1 ЗЗД/. Не е налице поддържаното касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В цитираната съдебна практика е възприето, че въззивният съд е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, както и да обсъди събраните доказателства и доводите на страните. Длъжен е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Горното произтича от задължението му да разреши спора по същество. Решаващият извод на въззивния съд е направен въз основа липсата на доказателства за заплащането на парично уравнение от съделителката – длъжник. Не е установено получаването на известие за пощенските записи. Изложените съображения, свързани с неоказване на необходимото съдействие от кредитора /в хипотеза, когато не е потърсил записите/ са допълнителни, тъй като в случая Н. М. въобще не е била уведомена за тяхното изпращане. С оглед на това не може да се приеме, че решението е основано на предположения, който довод е формулиран като втори правен въпрос. Следващите въпроси /от трети до пети включително/ са обусловени от доказване изпълнението на задължението за заплащане на парично уравнение. Съдът не е посочил като дължим друг способ за изпълнение, а е приел, че в случая предвид твърдяното изпълнение с изпратени пощенски преводи, не е доказано тяхното получаване. Разписките за тези преводи не са върнати като непотърсени на адреса /такъв въобще не е посочен/, за да се приеме, че съделителят – кредитор не е бил намерен на същия. Така поставените въпроси не могат да доведат и до допускане на касационно обжалване на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по същите е налице съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване. Основанието по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК - очевидна неправилност е мотивирано с аргументиране на изводите със задължението на длъжника по чл. 96, ал. 1 ЗЗД. Очевидната неправилност не произтича директно от мотивите на обжалваното въззивно решение, от тях не се установява нарушение на приложима императивна материалноправна норма, нито нарушение на основните начала на гражданския процес или явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. С оглед изложените по-горе съображения тези изводи не са и обусловили конкретния изход на делото. Ответницата по касация не е направила искане за присъждане на разноски в настоящото производство, поради което такива не следва да се присъждат. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение