Определение № 2199 от 19.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 1915/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България„ АД против решение № 463/15.04.2025г. по гр.д.№ 2162/2023г. на Софийски апелативен съд, в частта му с която, след частична отмяна на решение № 260669/02.05.2023г. по гр.д. № 15 735/2019г. на Софийски градски съд, е отхвърлен предявеният от банката против К. П. К. /починал в хода на производството и заместен, на основание чл. 227 ГПК, от сина си А. К. К., представляван от своята майка и законен представител М. Д. К. /, иск, с правно основание чл. 430 ТЗ вр. с чл. 79 ЗЗД, за осъждане ответника да заплати на банката сумата от 149 060, 27 лева, представляваща разликата между присъдените 77 409,19 лева и сумата от 226 469,46 лева - дължима главница по сключен с ответника договор за кредит № HL68107/07.08.2014г., ведно със законната лихва от подаването на исковата молба, к а к т о и в частта от въззивното решение, с която е потвърдено първоинстанционното, за отхвърляне на иска и над размера от 226 469,46 лева до претендираните 302 580,98 лева - главница по кредита, 143 лева - такси за администриране на просрочен кредит, 223,36 лева - застрахователни премии по имуществена застраховка и 144 лева - разноски за нотариални покани. Касаторът оспорва правилността на извода на въззивния съд, че сключеният на 16.10.2008 г. договор за кредит за покупка на недвижим имот, рефинансиран чрез процесния договор за кредит от 07.08.2014г., е недействителен, като по начало твърди липсата на каквито и да било мотиви в обосноваването му, извън позоваването на две решения на състави на ВКС. Подобно препращане страната не намира за допустимо заместващо задължението за мотивиране на съдебния акт, съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК. Липсват мотиви и по извода за недействителност на договора от 2014г., освен като предпоставена от недействителността на първия, в качеството му на нищожна спогодба по чл. 366 ЗЗД. Изложени са от страната съображения, че договорът от 2014г. е самостоятелен и независим от договора от 2008г., както и такива против приетата му нищожност. Предвид този си погрешен извод, според касатора, въззивният съд е изчислил неправилно задълженията на кредитополучателя по договора от 2014г., на който са основани исковете, съобразявайки без каквото и да било основание задълженията му по договора от 2008г., при това определяйки ги в български лева, макар по този договор да е предоставен кредит в швейцарски франкове и издължаван от ответника в същата валута. Относно неправилното изчисление касаторът се позовава на факта, че въпреки обоснованата нищожност на договорите за кредит, съдът е съобразил действието на разпоредби от договора от 2014г. – чл. 9а и чл. 9б, на основание които на кредитополучателя / при определени в клаузите условия / са опростени сумите от 14 135, 93 лева и 27 030,97 лева. Тези суми не са съобразени като непогасен дълг. От друга страна, за да обоснове задължение на кредитополучателя да върне чистата стойност на получения кредит, съдът се е позовал на разпоредба на ЗПК от 2006г. /отм./ и на ЗПК от 2010г., които са неприложими: никой от договорите не е потребителски, а ЗПК изрично изключва от приложението си кредити, обезпечени с ипотека. Неправилно е прието, че са налице предпоставките за прихващане между вземанията на ответника, от платени от ответника, без основание по нищожните договори, суми и вземането на ищеца от чистата стойност на кредита, най-малкото защото се касае за вземания в различна валута, т.е. липсва еднороднос т на насрещните вземания. Неправилен е и извода на съда, че не се касае за индивидуално договорени условия по кредитите. Касаторът излага доводи и срещу извод за недопустима капитализация на просрочени лихви върху главница, с допълнителното споразумение от 28.04.2009г., какъвто се съдържа в първоинстанционното, не и във въззивното решение. Отделно от това, с допълнителното споразумение от 2009г. е договорена и капитализация на просрочена главница, поради което неправилно въззивният съд е отказал да съобрази извършено с това споразумение преструктуриране на дълга. Заявена е критика и срещу възприетата неравноправност на клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23 от договора от 2008г.: ако същите бяха тълкувани систематично с правилото на чл. 21, ал. 1 от договора, според страната, съдът би достигнал до друг извод относно носенето на валутния риск / споделено от страните, а не едностранно – за кредитополучателя /. Оспорва се и извода на съда, че кредитополучателят К. К. е имал качеството „потребител„, по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, бидейки администратор в банката, експерт, професионално занимаващ се с отпускане на банкови кредити, т.е. с професионални познания в сферата на кредитирането / видно от трудовите му договори и дадените по реда на чл. 175 ГПК обяснения /. В тази връзка неправилно е отказано от въззивния съд изслушване на свидетел на ищцовата страна, за установяване на професионалните задължения на ответника и неговата информираност в областта на кредитирането. Неправилен е и извода на съда, че вземанията на ответника от надплатено по договора от 2008 г. не са погасени по давност / погасени са преди още да възникнат вземанията на ищеца по договора от 2014 г. /, а щом това е така, извършеното прихващане е недопустимо. Видно е, че касаторът изчислява 5- годишния давностен срок за вземанията на ответника, считано от сключването на договора от 2014г., с усвояването на кредита по който към същия момент е извършено погасяване на задълженията по договора от 2008г., а изтичането на срока преценява съобразно момента на предявяване на възражението за прихващане - 02.11.2020г.. Спрямо този момент, а и спрямо предявяването на иска, от който момент счита изискуемо собственото си вземане от чистата стойност на кредита, погасителната давност за вземането на ответника счита изтекла. Ответната страна – А. К., чрез законния си представител М. К., представлявани от адв. Д. Д. - оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, с подробни съображения по всеки от формулираните въпроси, взети предвид при настоящия анализ. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност на въззивното решение, настоящият състав съобрази следното: „Юробанк България„АД е предявила срещу К. К. обективно кумулативно съединени осъдителни искове, с правно основание чл. 430 ТЗ вр. с чл. 79, ал.1 и чл. 86, ал.1 ЗЗД, за осъждане ответника да заплати на банката следните суми: 302,580,98 лева – главница, ведно със законна лихва от подаване на исковата молба, 143 лева – такси за периода 31.10.2018г. - 25.11.2019г., 223,36 лева - вземане за имуществени застраховки /застрахователни премии/ за периода 04.10.2018 г. – 25.11.2019 г. и 144 лева – нотариални разноски за периода 17.06.2019г. – 25.11.2019 г., претендирани на основание договор за банков кредит HL 68107/07.08.2014 г., обезпечен с ипотека, като се твърди усвоена по същия сума от 359 767 лева. Ищецът се позовава на упражнено потестативно право за обявяване на кредита за предсрочно изискуем с предявяването на исковете. Съгласно чл. 1 от договора, кредитът се предоставя за целите на пълно предсрочно погасяване задълженията на К., произтичащи от сключен с банката / към същия момент с наименование „Юробанк И Еф Джи България „АД / договор за кредит HL44033/16.10.2008г. Съгласно чл. 2 от договора от 2014г., разрешения кредит или част от него, равна на левовата равностойност / по официално обявения курс на БНБ за швейцарския франк / на задължението по договор за кредит HL44033 от 2008 г., към датата на откриване на заемната сметка по чл. 7, се усвоява по блокирана сметка на кредитополучателя / съответно посочена /. След постъпване на средствата по посочената сметка, същите се превалутират / служебно от банката, безкасово / от лева в швейцарски франк по официално обявения курс на БНБ за швейцарския франк към лева в деня на превалутиране, в друга / изрично посочена / сметка в „Юробанк България„ АД, с цел цялостно издължаване на кредит HL44033. В чл. 3 е договорена възнаградителната лихва по така усвоения кредит – променлива годишна лихва, при референтен лихвен процент ПРАЙМ на банката за обезпечени кредити в лева с твърда договорна надбавка от 1,65. В чл. 9а от договора е уговорено, че в деня на усвояване на кредита банката опрощава сума от 14 135,93 лева от дължимата по договора главница, а в чл. 9б, ал.1 – че след изтичане на 12 месеца от усвояването на кредита и в случай, че кредитополучателят е започнал ефективно да погасява главницата, без да е изпаднал в просрочие по никоя от дължимите 12 погасителни вноски, кредитополучателят има право да поиска банката да му опрости сумата от 27 030,97 лева от дължимата главница. Ответникът е оспорил исковете, като се позовава на изплатени по договора от 2008г., в равностойност от 518 515, 48 лева, швейцарски франкове по курс на франка към лева към датата на всяко плащане. Позовава се на нищожност на този договор, евентуално на нищожност на отделни негови клаузи, с които е изцяло прехвърлен на кредитополучателя валутния риск от договарянето в швейцарски франкове, доколкото е получил сума в евро, равностойна на швейцарски франкове / без посочен размер, определим от приложимия курс на превалутиране в евро към датата на усвояването /, но е дължал и погасявал кредита в швейцарски франкове, с което изцяло е поел тежестта от съществените промени в курса на тази валута спрямо лев/евро за погасителния период. Възражението за прихващане е направено в съответствие с твърдението за нищожност изцяло на договора от 2008г., но се поддържа и в евентуалност – при установена нищожност на отделни клаузи, основно касаещи формирането на възнаградителната лихва. Позовал се е на разрешенията на СЕС по дела С-698/18, С - 699/18, С - 186/16 и определение по дело С-119/17, както и на формирана от настоящата инстанция практика, в съответствие със задължителните указания на СЕС, според която: „Неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договораи когато при проверката й за неравноправен характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики приложение не намират изключенията на чл. 144, ал. 3 ЗЗП „. Относно нищожността на договора в цялост се позовава на разрешенията на СЕС по дело С -397/11, съединени дела С- 482,484,485 и 487/13, С-618/10, С-26/13, С 118/17 и С- 260/18. Тъй като изплатената сума от 518 515,48 лева, в периода 23.10.2008 г. – 19.09.2014 г., се явява платена без основание и подлежи на връщане, ответникът е предявил възражение за прихващането й с предявените срещу него вземания на ищеца. Възражението за прихващане е направено в съответствие с твърдението за нищожност на договора от 2008г. изцяло, но се поддържа и в евентуалност – при установена нищожност на отделни клаузи – чл. 3 ,ал. 5, чл. 6, ал. 2 и ал. 3, чл. 12, ал. 1, чл.23, ал.1 и чл. 24, ал. 1. Ответникът твърди, че по договора от 2008г. не са предоставени реално швейцарски франкове, а сума в евро, като единствено за нуждите на определянето на кредита в швейцарски франкове, сумата от 140 000 евро е служебно превалутирана за определяне на равностойност в швейцарски франкове, към датата на усвояването на еврото. Договарянето по посочения начин, според касатора противоречи на чл. 143, т. 9 ЗЗП и обосновава нищожност на договора. Кредитът не е валидно договорен и с допълнителното споразумение от 28.04.2009г., което е нищожно, като основано на нищожния договор от 2008г..Изложени са обстойни съображения за несъставяне клаузи на договора от 2008г. на ясен и разбираем език, нарушено изискване за добросъвестност от страна на кредитодателя, нищожност на клаузите, с които е договорена възнаградителната лихва и нейното изменение и на клаузите за капитализация на просрочени лихви върху главницата / допълнителното споразумение от 2009 г. /. С договора от 16.10.2008г. за покупка на недвижим имот на служител / администратор / в „Юробанк и Еф Джи Бългаия„ АД, банката предоставя на ответника „кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер равностойността в швейцарски франкове на 140 000 евро, по официално обявения курс за швейцарския франк към евро на Централната банка в деня на усвояване на кредита „ / чл. 1, ал. 1 /. Кредитът се усвоява по сметка в швейцарски франкове, до три месеца от подписване на договора, като по тази сметка служебно се превалутира от банката в евро по официално обявения курс „купува“ на Централната банка за съответната валута в деня на усвояването, и се превежда по открита в банката сметка на кредитополучателя в евро. Кредитът е договорено да се погасява във валутата, в която е „разрешен и усвоен“ – швейцарски франкове. В случай, че на съответния падеж на погасителната вноска по главницата и / или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си, по която е „усвоен“ кредита, но има средства в лева или евро по свои сметки в банката, погасяването може да се извърши и чрез лева / евро, след служебно превалутиране на тези средства от банката в швейцарски франкове, по официално обявения курс на Централната банка за швейцарския франк към евро / лева, за което с подписването на договора кредитополучателят дава своето неотменимо и безусловно съгласие и оправомощава банката / чл. 6, ал. 2 /. Съгласно чл. 23, ал. 1, кредитополучателят декларира, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на официално обявения от Централната банка курс купува и / или продава на швейцарския франк към евро / лева, както и превалутирането по чл. 21 може да има за последица, вкл. в случаите на чл. 6, ал. 2, повишаване размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро / лева, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване. С допълнителната искова молба ищецът е противопоставил възражение срещу качеството „ потребител „ на ответника, позовавайки се на факта, че същият е сключил договор с банката като нейн служител – администратор, мениджър „развитие на продукти“. Професионално е прилагал тези продукти и познанията му в областта на кредитирането превишават тези на „ средния потребител„. Ответникът е противопоставил доводи срещу това възражение с обстойни съображения в отговора на допълнителната искова молба, основани на приетото в решение на СЕС по дело С- 590/17: понятието „потребител“ е обективно и не зависи от познанията, които съответното лице може да има или от информацията, с която действително разполага. Макар служител, ответникът не би могъл и не е длъжен, а и обективно не би могъл да притежава информацията в обема и съдържанието, с която банката, като финансова институция, разполага. Представени са доказателства за предходно трудово правоотношение на ответника на длъжност „експерт жилищно кредитиране „, считано от 2005 г., а от 2007 г.- на длъжност „ мениджър развитие на продукти“. На тази длъжност е и към момента на сключване на договора от 2008г., като правоотношението е прекратено, считано от 19.01.2009 г.. Първоинстанционният съд е уважил частично исковете на ищеца: за главницата до размера от 226 469,46 лева, като иска за разликата над тази сума и до размера от 288 445, 06 лева за главницата, както и акцесорните искове е отхвърлил поради уважено възражение за прихващане, а за разликата над 288 445, 06 лева и до претендирания размер от 302 580,98 лева - главница, като неоснователен. Обосновал е качество „потребител „ на ответника, позовавайки се на разрешението по дело С 590/17. Приел е, че независимо от трудовото му правоотношение с банката, на съответните длъжности свързани с кредитирането, представените доказателства не дават основание да се приеме, че личните и/или професионалните му познания са били достатъчни да прецени в дългосрочен план поетия валутен риск и последиците от него. Независимо, че реален паричен поток от кредитодателя към кредитополучателя в швейцарски франкове не е налице, като фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя сума в резервната валута на страната - евро, а не в чуждестранната - швейцарски франкове, при уговорено кредитиране въз основа заявено от кредитополучателя искане за усвояване на суми с посочен размер в швейцарски франкове и курс на тази валута към еврото, договорът, според съда, следва да се счита сключен в швейцарски франкове. Насетне съдът е изложил съображения, че с клаузата на чл. 23 от договора от 2008г. върху потребителя е прехвърлен целият валутен риск, което създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора за кредит, по смисъла на чл.143 ЗЗП. Проявление на така поетия валутен риск е и клаузата на чл. 6, ал. 2. Не е доказано банката да е предоставила достатъчна информация, позволяваща на ответника да извърши разумна преценка относно икономическите последици от клаузата за валутния риск, спрямо задълженията си по кредита, с оглед възможното обезценяване на валутата в която получава доходите си, спрямо чуждестранната валута, в която е отпуснат кредита. Съдът приема, че чл. 21 от договора, който предоставя право на кредитополучателя да превалутира кредита в евро или лева по всяко време от действието на договора, не защитава същия адекватно, тъй като е предпоставено от съгласието на банката, с обективно противоположни на неговия икономически интереси. Насетне е обоснована нищожност на клаузите, относими към формирането на възнаградителната лихва / чл. 3, ал. 5 /, както и на чл. 24 от договора от 2008г. / приложена поради прекратяване трудовото правоотношение на кредитополучателя с банката /, а с оглед последното и на чл. 4 от допълнителното споразумение от 2009 г., с характер на спогодба с предмет предоговаряне на кредита от 2008 г., но въз основа неравноправна клауза от същия – нищожно като основано на непозволен договор, по смисъла на чл. 366 ЗЗД. Независимо от нищожността на посочените клаузи и извода за изцяло поет от кредитополучателя валутен риск, съдът не е прогласил нищожност на целия договор за кредит от 2008г., приемайки го за действителен при възнаградителна лихва в размер първоначално договорения между страните - 4 %. Относно размера на претендираната главница по договора от 2014 г., съдът е установил, че независимо от договореното, именно с оглед целта на договора - погасяване задълженията по този от 2008г., кредитополучателят е усвоил по-малка сума – 359 767 лева. От нея следва да се приспаднат опростените суми по чл. 9а и чл. 9б от договора и ведно с извършените от ответника погашения, вземането от главница възлиза на 288 445, 05 лева, до който размер иска е основателен. С оглед възприетата нищожност на отделни клаузи, а не на договора от 2008г. в цялост, съдът е уважил евентуалното възражение за прихващане, с активното вземане на ответника от платени без основание суми по договора от 2008г., формиращи се от азликата / изчислена отделно спрямо погашения на главница и лихви / между левовата равностойност на погашенията в лева и евро, превалутирани в швейцарски франкове според курс на швейцарския франк към лева / еврото към датата на отделните плащания и левовата им равностойност, но по курс на швейцарския франк към лева / еврото към датата на усвояването на кредита - 23.10.2008г. и с прилагане първоначално договорения размер на възнаградителната лихва – 4 %. Съобразена е при изчисленията недопустимата капитализация на просрочени лихви върху главница с допълнителното споразумение от 2009г., поради което не е прието за възникнало в полза на ищеца вземане от лихви върху капитализираните просрочени лихви, но е съобразена и липса на неоснователно обогатяване с лихви върху капитализирана просрочена главница / 62, 02 шв. франка / към неизискуема главница по кредита от 2008 г.. Съдът е приел, че вземанията на ответника от платено при начална липса на основание / предвид което и съгласно ППВС № 1/1979г. е приложима 5-годишна погасителна давност, считано от момента на плащанията – всички преди 02.11.2015г. / са погасени по давност, но предвид чл. 103, ал. 2 ЗЗД, според който компенсацията е допустима и с погасено по давност вземане, възражението за прихващане с преждепосочения предмет на активното вземане / от валутни разлики, въз основа нищожни клаузи на договора за кредит от 2008 г. / следва да бъде уважено до размера на последното, като по-малко - 62 485,95 лева. Въззивният съд, сезиран с жалби от всяка от страните, е променил правният резултат. Споделя, че е доказано усвояването на сума от 359 767 лева по договора за кредит от 2014г., служебно превалутирана от банката в деня на усвояването и според официалния курс на БНБ за швейцарския франк към лева в деня на превалутирането на 222 593, 47 шв. франка. Приема за установено, че по договора от 2014г. размерът на дълга е 302 580,98 лева, при погашения в размер на 57 186, 02 лева / 30 155,05 реално платени и 27 030,97 лева – опростени на основание чл. 9б, ал. 1 от договора от 2014г. /, но ако се изхожда от действителността на договора. Приема за установено, че въз основа договора от 2008г. е задължена сметка на кредитополучателя в шв. франкове - 209 874 шв. франка срещу реално кредитиране на разплащателната сметка на ответника в размер от 140 000 евро. Споделил е извода на първоинстанционния съд, че ответникът има качеството „ потребител „, независимо от заеманата при ищеца длъжност и предходно упражнявана дългогодишно професия в сферата на жилищното кредитиране, излагайки частично идентични мотиви, вкл. позовавайки се на разрешенията на СЕС по дела С - 590/17 и С- 110/14. Позовавайки се на най-новата практика на ВКС - решения по т.д.№ 1060/22г. на І т.о. и т.д.№1367/2021г. на ІІ т.о., въззивният съд е приел за доказана нищожност на договора за кредит 2008г., „ по подробните съображения, изложени в цитираните решения,които напълно се споделят„. С оглед това намира, че следва да бъде възстановено фактическото положение отпреди сключването на нищожния договор. За банката възниква вземане от чистата стойност на кредита по договора от 2008 г., съгласно чл. 14, ал. 2 ЗПК от 2006 г. / отм. /, за чието приложение / по аналогия, макар неупомената / съдът споделя разрешението в решение по т.д.№ 1367/2021г. на ІІ т.о. ВКС, към което изрично е препратил. Чистата стойност на кредита от 2008г. съдът определя в размер на 273 816,40 лева – левовата равностойност на 140 000 евро, в каквато валута фактически е предоставен на ответника. Съдът е приел, че всички платени от ответника суми по този договор, в погашение на лихви, такси и застраховки, в общ размер от 115 795,22 лева, предвид нищожността му, са платени без основание. До 18.04.2019г. е погасена и главница от 8 195 лева, с което плащане общата сума, платена без основание, възлиза на 123 990,92 лева. Изваждайки от чистата стойност на кредита платеното в размер на 123 990,92 лева, съдът приема, че към датата на сключване на договора за кредит от 2014г. ответникът е дължал сума от 149 825,48 лева. Спрямо договора за кредит от 2014г. съдът е счел приложима хипотезата на чл. 366 ЗЗД - спогодба върху непозволен договор, предвид нищожността на този от 2008г. и като се отчете договореното в чл. 1 – изричната цел за сключването му, в погашение на задълженията по договора за кредит от 2008г.. Съдът се е позовал на богата и непротиворечива практика на касационна инстанция, приложима към хипотезата, макар да не я е цитирал изрично, според която е без значение титулуването на споразумението / изрично като спогодба или нов договор за кредит /, стига със същото да се рефинансира предходния, т.е. да се предоговарят условия на съществуващия заем, с цел промяна и най- вече подобрение / очевидно в смисъл на „облекчаване“ положението на кредитополучателя /. Така е обоснована „неравноправност„ и на договора от 2014г., реституционният ефект спрямо който се регулира от нормата на чл. 23 от действащия ЗПК, идентична на чл. 14, ал. 2 ЗПК от 2006г. /отм./. Насетне съдът е съобразил, че въз основа на договора от 2014г. е приета за усвоена сума от 359 767 лева, като необходима в този размер за погасяване задълженията на кредитополучателя по договора от 2008г., но при действителен размер на същите 149 825,48 лева / остатъкът от чистата стойност на кредита, след приспадане на платеното /. Така, с втория договор, според съда, длъжникът се е задължил в повече от действително дължимото, със сума от 209 941,52 лева. На практика съдът е приел, че не е възниквал за ответника дълг за такава част от общата сума 359 767 лева. Затова от действителния остатък от 149 825, 48 лева е приспаднал платените по втория договор суми от 72 416, 29 лева и е получил разликата от 77 409,19 лева, до който размер е уважил иска на ищеца. Изрично е посочено в мотивите, че предвид недействителността на договора от 2014г., не следва да се съобразят последици от приложението на чл. 9а, чл. 9б и чл. 9в от същия. Изложени са съображения за непогасяване по давност вземанията на ответника от платено без основание, в съответствие с формираната практика на касационна инстанция - решения по т.д. № 342/2023 г. и т.д.№ 2746/2022 г. на ІІ т.о. на ВКС. Според същата, началният момент, от който тече 5-годишната погасителна давност, за вземане по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, произтичащо от приложението на неравноправна клауза в дългосрочен потребителски договор, е моментът на получаване на сумата при начална липса на основание (т. 7 от ППВС № 1/79 г.), при условие, че към този момент потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправния характер на клаузата, от която произтича реституционната претенция, а при липса на така посоченото условие – моментът на узнаването му. Преценката за това е винаги конкретна, въз основа на установените по всяко отделно дело обстоятелства. Въззивният съд е отчел, че по делото не е установено ответникът да е знаел или разумно да е могъл да узнае за неравноправния характер на договорите преди момента на плащанията, вкл. при липса и на твърдения от страна на банката за такъв по-ранен момент. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/ Може ли да се направи прихващане на две насрещни вземания, които са в различна валута и може ли съдът да превалутира служебно едно вземане във валутата на насрещното вземане, за да се допусне исканото прихващане ? - допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с ТР № 4/ 29.04.2015 г. по тълк. дело № 4/2014г. на ОСГТК на ВКС, в евентуалност – в хипотезата на чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК, с позоваване на разрешенията в доктрината; 2/ Може ли да се направи прихващане, когато активното вземане, с което се прави прихващане, е погасено по давност и прихващането не е било възможно дори и преди погасяването по давност на активното вземане, с което се иска да се направи прихващане ? – в идентична хипотеза на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК допълнителният селективен критерий се обосновава с ТР № 2/18.03.2022г. по тълк. дело № 2 / 2020 г. на ОСГТК на ВКС и приетото в решения по гр.д.№ 655/85г. на ІІ г. о. ВС и гр.д.№ 2504/59г. І г.о. ВС; 3/ Налице ли е обвързаност между договор за кредит, индексиран в чуждестранна валута и договор за рефинансиране на първоначалния договор, с оглед целта на втория договор да се погасят задълженията по първия ? Може ли да се приеме,че договорът за рефинансиране съставлява спогодба върху непозволен договор, по смисъла на чл. 366 ЗЗД, в случаите на цялостна или частична нищожност на първия договор ? При наличие на две отделни кредитни правоотношения, в кои хипотези се приема, че с втория договор се предоговарят условията на първия договор и какви са произтичащите материално и процесуалноправно последици ? - въпросът се поставя в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се очаква възможен отговор в допуснатото към този момент касационно обжалване по т.д.№ 2141/2024 г. на ІІ т.о. на ВКС; 4/ Може ли съдът да приеме един договор за изцяло недействителен и въпреки това да приложи клаузи от него ? – в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се сочат ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС и решения по г.д.№ 4370/2015 г. на І. г.о. и гр.д.№ 4283/2016 г. на ІІ г.о. на ВКС; 5/ Следва ли съдът да изложи мотиви по направените от страните възражения и доводи ? - допълнителният селективен критерий се обосновава с решения по т.д.№ 823/2010 г. на ІІ т.о., гр.д.№ 1814/2021г. на ІІ г.о. и гр.д.№ 1769/2021 г на ІV г.о. на ВКС; 6/ Могат ли правните изводи на съда да бъдат декларативни и без да се излагат обосновани мотиви ? – касаторът се позовава на решение по гр.д.№ 1814/2021 г. на ІІ г.о. ВКС. Самостоятелно се поддържа и основание по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК – очевидна неправилност, обоснована с липсата на мотиви за нищожността на договора за кредит от 2008г., както и при съобразяване правните последици от действието на договорни клаузи / чл. 9а и чл. 9б от договора от 2014г. /, въпреки приетата нищожност на договора в цялост. Първият въпрос удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, доколкото е относим към приложението на чл. 103 ЗЗД, по разгледаното от съда възражение за прихващане. Не е удовлетворен допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с цитираното ТР, което не съдържа – нито в диспозитив, нито в мотивите си – отговор на въпроса, дали при паричен характер на всяко от насрещните вземания, различието във валутата на същите е препятствие за прихващането, като се има предвид текста на чл. 103, ал. 1 ЗЗД, в който „парите„ - като обект на прихващани вземания - са посочени изрично и отделно от изискуемата „еднородност и заместимост„ на вещи, като обект на прихващане. ТР изобщо няма за предмет погасителния способ „прихващане„. Предвид текста на чл. 103, ал. 1 ЗЗД и доколкото хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е обоснована, съгласно задължителните указания на т. 4 от ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, за възможно тълкуване съобразно конкретен правен принцип на тълкуването или прилагане на закона или правото по аналогия, не следва да се приеме, че е удовлетворен и този допълнителен селективен критерий. Предложеното доктринерно тълкуване, по начало относно характеристиката „заместимост“, а не „еднородност“, като възможно относима и към парите - обект на компенсация / вж. В.П. – „Прихващане.Материалноправни и процесуалноправни проблеми„ - Глава ІІ, пар.1 / не е актуално при действието на Закона за приемане на еврото в Република България и доколкото се основава на отменени разпоредби - чл. 1, ал. 1 от ПМС № 15/91 г. за изменение на валутния режим / отм., обн. ДВ бр. 31/14.04.2000 г. / и ЗСВЦВК / отм. обн. ДВ бр. 83/21.02.1999 г. /. Но и това тълкуване не отрича компенсируемост на вземания в различна валута, стига валутите да са конвертируеми, доколкото компенсируемостта се преценява към един и същ момент / на изискуемост на вземанията / и е възможно привеждането им в една от тях, при условия на равностойност. Изключение се мотивира само при обоснован и доказан от кредитора интерес да получи плащане в точно определена валута. Впрочем, в настоящия случай поставеният въпрос е лишен от практически смисъл, след като по начало не се оспорва, че вземането на ищеца е в лева / както е и предявено /, а се твърди от същия, че вземането на ответника е в евро или лева, съобразно погашенията, извършвани в евро или лева. Не се противопоставя от самия касатор друга релевантна валута. При действието на Закона за въвеждане на еврото в Република България - чл. 4 и чл. 5 от същия, официална парична единица в страната е еврото, а официалният валутен курс на лева към еврото е неотменимо фиксираният валутен курс на лева към еврото, определен в Регламент на Съвета, приет в съответствие с чл. 140, параграф 3 от Договора за функционирането на Европейския съюз. Бъдещо изпълнение на решението във всички случаи е невъзможно да се извърши в лева. Вторият от въпросите не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като съдържа предпоставка, отречена от въззивния съд - погасено по давност активно вземане на ответника. Напротив, в съответствие с формираната според задължителните указания на СЕС практика на касационна инстанция, въззивният съд е отрекъл начало на погасителната давност за вземането на ответника предходно на предявяване настоящите искове. Третия въпрос удовлетворява общия, но не и допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, при наличие на богата и непротиворечива практика на касационна инстанция ,вкл. междувременно постановеното решение по т.д.№ 2141/2024г. на ІІ т.о. на ВКС, с която въззивното решение не конфронтира. Съобразно същата / решение № 146/01.11.2017 г. по т. д. № 2615/2016г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 198/18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 141/27.02.2020 г. по т. д. № 2245/2018 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 150/20.03.2020 г. по т. д. № 279/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 30/20.05.2020 г. по т. д. № 739/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 60224/12.01.2022 г. по гр. д. № 240/2021 г. на ВКС, ГК, I г. о. и др. / когато отделна клауза от договор, сключен с потребител, е неравноправна и поради това нищожна, съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, спогодбата, основана на такава клауза, също е нищожна по смисъла на чл. 366 ЗЗД. Този извод е мотивиран със съображения, че договор за спогодба или допълнително споразумение, в които са установени правата и задълженията на страните, произтичащи от неравноправна клауза в първоначалния договор, биха представлявали предварителен отказ от потребителска защита, който е недопустим. След като размерът на задължението е определен на база на нищожната договорна клауза, независимо от приемането му от кредитополучателя, респективно едностранно определеният от търговеца размер на дълга е в резултат от прилагането на неравноправна клауза, то двустранно подписаното последващо споразумение представлява спогодба върху непозволен договор по смисъла на чл. 366 ЗЗД, независимо от обстоятелството, че основният договор не е обявен за нищожен в неговата цялост / идентично и при нищожност на договора в цялост /. В решение по т.д. № 2141/24 г. на ІІ т.о. на ВКС не е прието друго, а разграничено действието на споразумение за преструктуриране на дълга от новиране на договор за кредит, съдържащ неравноправни клаузи. Прието е ,че: „При сключени между едни и същи страни договор за кредит, индексиран в чуждестранна валута, и договор за рефинансиране на договора за кредит, е налице връзка между двата договора. Преценката дали с договора за рефинансиране се новира задължението по сключения преди това договор за кредит по смисъла на чл. 107 ЗЗД се извършва въз основа на договорните клаузи, като при изясняване на действителната обща воля на страните по отношение на погасяването на старите задължения и поемането на нови задължения, различни по основание или предмет, договорът за рефинансиране подлежи на тълкуване, съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД. Ако задълженията по договора за кредит в швейцарски франкове са формирани въз основа на неравноправни клаузи и потребителят не желае да се ползва от тях [в смисъл да се ползва от неравноправността им ], то сключеният договор за рефинансиране на кредита с цел погасяване на съществуващите задължения по него е действителен. За тази цел е необходимо преди сключване на договора за рефинансиране банката – кредитодател да предостави на потребителя-кредитополучател релевантна информация, позволяваща му да разбере какви са произтичащите за него правни и икономически последици, както и че съответните клаузи в договора за кредит са неравноправни и следователно необвързващи. В хипотезата, когато потребителят е уведомен за неравноправния характер на клаузите относно валутния риск и при свободно и информирано съгласие, при спазване на предвидените в чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО изисквания се е отказал от защитата на неравноправните клаузи, договорът за рефинансиране на кредита може да породи правни последици„. Очевидно не такъв е случаят с договора за кредит от 2014 г.. Четвъртият въпрос е провокиран от тезата на касатора, че при остойностяване на вземането му срещу ответника са съобразени опростените - но съгласно клаузите на чл. 9а и чл. 9б от договора за кредит от 2014г. суми - 14 135, 93 лева и 27 030,97 лева, въпреки че договорът е приет за изцяло нищожен, на основание чл. 366 ЗЗД. Противен правен извод не следва от мотивите на въззивното решение, в което изрично – стр. 12, пар. 3 - е посочено, че предвид нищожността на договора горепосочените разпоредби не се прилагат. Предвид това не е удовлетворен общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване - правен извод със съдържанието, въведено с въпроса, не е споделен от въззивният съд, а е споделен такъв в съответствие с цитираната съдебна практика - задължителна и каузална: нищожната правна сделка не поражда правни последици. Петият въпрос е относим към касационния довод за липса на мотиви по въведени от ищеца възражения, изложени на стр.11 от касационната жалба и отнасящи се до: грешки при изчисление размера на главницата по договора от 2014г.; законосъобразността на капитализацията на просрочени лихви върху главница с допълнителното споразумение от 2009г. към първия договор за кредит; факта, че кредитополучателят е работил в администрацията на банката, в областта на кредитирането и дори е обучавал служители по проблемите на кредитирането, с оглед което е съзнавал поемания валутен риск; недопустимост на прихващането, предвид липса на еднородност на прихващаните вземания, като такива в различна валута; изтекла погасителна давност за вземанията на ответника. Доколкото съобразяването с чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК е задължение на правораздаващия съд по всеки спор, въпросът удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, но не и допълнителния такъв. Мотивирането на съда не е в противоречие с дължимото, съобразно цитираната съдебна практика. За една част от възраженията на касатора, доводът му, че са останали извън преценката на съда, е несъстоятелен: съдът е изложил мотиви относно погасителната давност за вземанията на ответника и относно значението на професионалната му ангажираност в областта на кредитирането, за обосноваване качеството му на „потребител„. Несъгласието на страната със самите мотиви е извън предмета на процесуалноправния по характер въпрос и не е от естество да обоснове „съществено процесуално нарушение„. Друга част от „възраженията“ по същество са правни аргументи на поддържана от страната теза, изрично мотивиране спрямо които, при очевидното им несподеляне с обективирания правен резултат, съдът не дължи / така относно недопустимост на прихващането, поради различна валута на вземанията и недопустимост на капитализацията със споразумението от 2009г., отделно от това, че предвид нищожността на договорите, размер на главница, определима съобразно договорни клаузи, вкл. на това споразумение, не е съобразяван, за да би било от значение становището на съда относно допустимостта на капитализацията /. Под „грешки в изчисленията на размера“, по които съдът не се е произнесъл и които да обуславят негово процесуално нарушение, следва да се имат предвид такива, въведени с въззивната жалба на страната или с нейни възражения срещу въззивната жалба на противната. С въззивната жалба на ищеца, досежно размера на вземането му към ответника, е въведен единствено довод, че опрощаване на основание чл. 9а от договора от 2014 г. не е извършвано, за разлика от това по чл. 9б. Тъй като този му довод не се поддържа с касационната жалба, предвид приетата от съда нищожност на договорите в цялост, липсата на мотиви относно така релевирания факт не е от естество да обоснове процесуално нарушение, още по-малко – съществено, от значение за правния спор. Шестият въпрос е провокиран от довода за липса на мотиви, относно възприетата от въззивния съд нищожност на договора от 2008г. в цялост, за която съдът се е ограничил с препращане към мотивите на решения по т.д. № 1060/22г. на І т.о. и т.д. №1367/2021г. на ІІ т.о. на ВКС, споделяйки ги. Макар подобно процедиране формално да представлява процесуално нарушение и да не кореспондира с добрата правораздавателна практика, то същественост на същото би била налице само ако, въпреки препращането, волята на съда относно така възприетата нищожност - основана на прехвърлен изключително върху кредитополучателя валутен риск / за което са налице обстойни мотиви в първоинстанционното решение /, би останала неясна или противоречива и препятства страната в осъществяване на последващата й инстанционна защита. Не би могъл да се сподели подобен извод / особено по отношение настоящия касатор – страна по множество дела с идентичен предмет, при дори идентични на спорните тук договорни клаузи / с оглед ясните и безспорно относими и към фактологията по настоящия спор мотиви на касационните състави. Не може да се сподели очевидна неправилност на въззивното решение, поддържана от касатора в две насоки: липса на мотиви относно нищожността на договора за кредит от 2008г. и фактическо съобразяване на погашения, при формиране размера на вземането на ищеца от чистата стойност на кредита, основани на клаузи за опрощаване задължения по кредита, от договор, приет за нищожен изцяло. За първото важи изложеното към шести въпрос. Досежно второто: само и единствено от мотивите на въззивното решение не може да се обоснове извода, че в сумата от 123 990, 22 лева / стр. 11, пар. 1 от решението /, с която е намалена чистата стойност на кредита по договора от 2008г., дължима на ищеца, се включва и сума от опростен дълг, приравнен на погашение, в размер на 27 030,97 лева. Упоменаването й на стр. 6 от решението е в аспект на фактически установеното от развитието на правоотношението при условия на действителен договор, но не и в аспект на последващо съобразената негова нищожност. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение