Определение № 1261 от 19.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 227/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №3942/08.12.2023г. на М. Шериф М. ЕГН [ЕГН] срещу решение №198/06.11.2023г. на ОС Силистра по гр. дело №20233400500251 по описа за 2023 година, с което е потвърдено решение №11/12.01.2023г. на РС-Силистра по гр. дело №194/2022г., с което е признато за установено, че Р. С. Р. е собственик на недвижим имот, представляващ дворно място, находящо се в [населено място], общ. С., с площ от 924 кв.м., с ид. №501.0236, ведно с построените в него едноетажна жилищна сграда, гараж и стопански постройки, като жалбоподателят е осъден да предаде на Р. С. Р. владението върху описания имот. Касаторът моли решението да бъде отменено като неправилно и необосновано, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и неточно приложение на материалния закон. Твърди, че съдът неправилно е интерпретирал показанията на разпитаните свидетели, в резултат на което е приел за установена и неправилна фактическата обстановка. В изложението по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК посочва, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС по прилагането на чл. 69 и чл. 79 ЗС, установена с ТР №4 от 17.12.2012г. по тълк. д. №4/2012г. на ВКС, ОСГК; ТР №1 от 06.08.2012г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК и практиката на ВКС /Решение № 92 от 25.04.2016 г. по гр.д. № 6259/2015 г. I г.о, на ВКС; Решение № 60173 от 15.12.2021 г. по гр.д. № 1431/2021 г. I г.о. на ВКС и др./, като не е съобразил, че въззиваемият не е ангажирал доказателства, които да оборват презумпцията за владение, което е довело до неправилния извод, че въззивникът е държател на имота, а не владелец. Излага, че по въпросите: как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания, как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК е формирана трайна и непротиворечива съдебна практика по чл. 290 ГПК. Твърди, че въззивният съд изборно е кредитирал свидетелските показания, независимо от наличието на обстоятелства по чл. 172 ГПК за евентуална тяхна заинтересованост, което е довело до необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилното възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност. Счита, че съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика, установена с Тълкувателно решение №4 от 17.12.2012г. по тълк. Дело №4/2012г. на ОСГК, което е предпоставка за допускане касационно обжалване по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Излага, че неправилно е тълкувана и приложена разпоредбата на чл. 69 ЗС в противоречие с решение №92 от 25.04.2016г. по гр.д. № 6259/2015г., I г.о. на ВКС, в което е прието, че съгласно ТР № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2012г., ОСГК е възприето автоматичното придобиване на правото на собственост след изтичане на давността при наличие на двата елемента на владението. Твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон /чл. 79, ал. 1 ЗС, чл. 68 и чл. 69 ЗС/ и поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила /чл. 269 ГПК/, което е предпоставка за допускане касационно обжалване по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. На следващо място твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 предложение последно от ГПК поради допуснати от съда нарушения на относима и приложима за конкретния спор императивна материално-правна норма, постановено в противоречие с установената съдебна практика, без обективна преценка на установените по делото факти и постановен "contra legem", при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл. Счита, че същото е в противоречие с материалноправни норми от Закона за наследството, Закона за собствеността и Семейния кодекс във връзка с твърдението му, че ищецът е собственик само на ид. част, а не на целия имот. Във връзка с изложеното, счита, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото би било произнасянето на ВКС по следните въпроси: 1.Как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК? 2.Задължен ли е съдът да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка? 3.Какви са предпоставките за придобиване право на собственост върху недвижим имот по силата на придобивна давност? 4.Как следва да се прилага установената в чл. 69 ЗС оборима презумпция и доказателствената тежест по оборването и длъжен ли е въззивния съд да даде указания на страните за възможността да предприемат процесуални действия по посочване на доказателства с оглед разпределяне на доказателствената тежест хипотезата на изготвен доклад от първоинстанционния съд, в който липсват указания за страните, че е налице оборима презумция по чл. 69 ЗС, разместваща доказателствената тежест? 5.Спазен ли е принципът на доказателствената тежест - чл. 154 ГПК, с приетите от съда доказателства? 6.Правилен ли е начинът, по който съдът е процедирал при формиране на вътрешното си убеждение, в съответствие ли е с разпоредбата на чл. 121, ал. 2 от Конституцията на РБ, която разпоредба постановява, че производството по делото следва да осигури установяване на истината? Според касатора нормативните актове регулиращи този вид обществени отношения не съдържат пълна, ясна и непротиворечива уредба, поради което се налага неяснотата и противоречията да се преодоляват чрез тълкувателната дейност. В този смисъл допускането на касационно обжалване на решението ще допринесе за разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на закона, което пък от своя страна допринася за развитие на правото. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът Р. С. Р. моли решението да не бъде допускано до касационно обжалване. Твърди, че цената на иска е под 5000лв., поради което решението не подлежи на обжалване на осн. чл. 280, ал.3 ГПК. На следващо място излага, че въззивният съд след като е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, е достигнал до правилен извод за основателност на предявения от него иск. Счита, че решението е валидно, допустимо, постановено при спазване на материалния закон и съдопроизводствените правила, поради което не следва да бъде допускано до касационно обжалване. Моли за присъждане на разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима. Във връзка с изложеното в писмения отговор, следва да се посочи, че съобразно разпоредбата на чл. 280, ал.3, т.1 ГПК въззивните решения по искове за собственост върху недвижими имоти подлежат на обжалване, независимо от цената на иска. Досежно наличието на предпоставките за допускане до касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното: Ищецът Р. Р. твърди, че е собственик по давностно владение и наследство на процесния недвижим имот, представляващ дворно място, находящо се в [населено място], общ. С., обл. С., с площ от 924 кв.м., с №501.0236, УПИ VII, ведно с построените в него едноетажна жилищна сграда, гараж и стопански постройки, като се легитимира с нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение и наследство от неговите родители, вписан в Служба по вписванията – [населено място], с вх. Р.. № 4100/10.08.2020 г., акт №131, том IX, дело №1434/2020г. Излага, че ответникът М. М. е съпруг на дъщеря С. М., починала през 2014г. Последните двама заживели в процесния имот през 1996г., когато ищецът им го предоставил поради заболяването на дъщеря му и тъй като нямали друго жилище. Твърди, че въпреки отправяните му покани ответникът държи вещта без основание и отказва да му я върне. Предвид изложеното, моли съдът да осъди ответникът да му предаде владението на имота на осн. чл. 108 ЗС. Ответникът М. Ш. М. оспорва предявения иск. Твърди, че той, заедно с починалата му вече съпруга, и двете им деца са живели необезпокоявано в процесния имот от 1996 година, като се грижили за поддръжката му, поради което счита, че е придобил имота по давност. От своя страна, ответникът предявява насрещен иск по чл. 124 ГПК за признаване за установено по отношение на ищеца, че М. М. е собственик на процесния недвижим имот, придобит от него въз основа на давностно владение, осъществявано от 1996г. до настоящия момент. Излага също, че съпругата на ответника по насрещния иск – Ф. С. Р., починала на 30.01.2022г. също е придобила качеството на собственик на 1/2 ид.ч. върху имота, поради което правото и на собственост преминава към нейната дъщеря - С. Р. М., починала на 2014г. и по заместване – на нейните деца - С. М. Шериф ЕГН [ЕГН] и А. М. Шериф. Твърди, че до смъртта си, съпругата на ответника по насрещния иск -Ф. Р. е живяла в процесния имот. Ответникът по насрещната претенция оспорва твърденията за фактическа власт, упражнявана от ищеца по смисъла на чл. 68, ал. 1 от ЗС, или поне до месец ноември 2014г., когато е починала неговата съпруга, като твърди, че до този момент той е бил само държател на имота. От фактическа страна въззивният съд е установил, че с нотариален акт за собственост №56, том II, н.д. № 295/2020, вписан в Служба по вписванията с вх. Р.. №4100/10.08.2020г., ищецът Р. Р. е признат за собственик по давностно владение и наследство на процесния недвижим имот дворно място, находящо се в [населено място], общ. С., с площ от 924 кв.м., с № 501.0236, УПИ VII, ведно с построените в него едноетажна жилищна сграда, гараж и стопански постройки, както и, че е наследник на С. Р. С. / С. Р. С. /, починал на 22.11.1989г. и Ю. А. С., починала на 15.01.2002г., като според показанията на свидетелите, двамата наследодатели са живели в процесния имот. Установено е също, че ответникът М. М. е съпруг на дъщерята на ищеца – С. М., починала през 2014г., като от 1996г., със съгласието на ищеца, те са заживели в процесния имот, където са родени и отгледани и двете им деца- С. М. Шериф, ЕГН [ЕГН] и А. М. Шериф, ЕГН [ЕГН]. Ищецът е работел като шофьор, поради което живеел в [населено място], като от около 2010 г. до смъртта си през 2022 г. в процесния имот живяла неговата съпруга – Ф. Р.. От показанията на разпитаните свидетели М. Шериф, Е. М., С. Шериф и Н. М., въззивният съд е приел за установено, че ответникът и починалата му съпруга заживели в процесния имот от 1995–1996г., когато той им бил предоставен от ищеца поради заболяването на дъщеря му и тъй като нямали друго жилище. Според свидетелите процесният имот е бил собственост на бащата на ищеца – С. /С. С./, а след това станал собственост на самия ищец. Обсъдени са показанията на свидетелите М. Шериф и Е.М., които са възприемали, че процесният имот е собственост на ищеца Р., а преди това -на неговите родители, като ответникът е живял в тяхната къща; не знаят къщата да е станала собственост на М.. Последният и съпругата му на са плащали наем, тъй като „са живели в бащината им къща“. Ищецът рядко посещавал имота, тъй като живеел в С., но често предявявал претенции по отношение на него. Според свидетелите между страните не е била налице нито уговорка за заплащане на наем, нито такава процесният имот да остане собственост на жалбоподателя и семейството му. Съдът е кредитирал показанията на св. С. Шериф - син на ответника и тези на Н. М. – дъщеря на ищеца, като е съобразил, че те са роднини и на двете страни по делото и са еднакво заинтересовани от неговия изход, но показанията им са житейски логични и не съдържат съществени противоречия. От повторния разпит на св. С. Шериф в хода на въззивното производство, е прието за установено, че той не е напускал имота, откакто е роден, като според него той принадлежи на всички членове на семейството, вкл. на дядо му – ищеца, но последният рядко го посещавал, макар и често да предявявал претенции по отношение на него. Семейството на свидетеля заплащали дължимите данъци, а баща му М. М. се грижел за имота, консумативите и ремонтите дейности в него. Счита, че имотът е негов дом и на близките му. В обясненията си дадени пред въззивния съд, ищецът Р. излага, че счита процесният имот за своя собственост, като го предоставил на жалбоподателя и дъщеря си, тъй като те нямали друго жилище. Твърди, че ответникът му пречи да упражнява правото си на собственост, а претенциите си в това отношение започнал да предявява след смъртта на дъщеря си. Рядко посещава имота, но имал намерение да накара жалбоподателя да го напусне. С оглед така установеното, въззивният съд е приел, че ищецът Р. се легитимира като собственик на процесния имот по давност и наследство от своите родители -С. Р. С. /С./, починал на 22.11.1989г. и Ю. С., починала на 15.01.2002г. Счел е, че въпреки, че не живее в имота от около 1995–1996г., ищецът го счита за свой и е предявявал претенции по отношение на него. Своителното намерение на ищеца, изразено в многократните опити да възстанови владението, било обективирано и чрез снабдяването с нотариален акт за собственост на недвижим имот по наследство и давност. Позовавайки се на ТР №11 от 21.03.2013г. по тълк. дело №11/2012 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е посочил, че изводът на нотариуса за съществуването на правото на собственост се счита за верен до доказване на противното и тежестта за неговото оборване се носи от оспорващата страна. Приел е за недоказано твърдението на ответника М. М., че е придобил имота по давностно владение, упражнявано повече от 20 години, считано от 1996г. и към настоящия момент. Направил е извод, че въпреки, че е живял в имота, той не е манифестирал намерение да държи вещта като собствена, което да намери отражение в съзнанието на другите лица, че именно той е собственик на имота. Въззивният съд е счел, че дори да се приеме, че след смъртта на съпругата си през 2014г., ответникът е променил намерението си и го е превърнал в такова за своене, манифестирайки го пред ищеца и отблъсквайки неговото владение, то до предявяване на иска – през 2022г. не е изтекъл 10-годишния давностен срок. Предвид изложеното, въззивният съд е заключил, че ищецът е доказал правото си на собственост, поради което е уважил предявения ревандикационен иск. С Допълнително решение №307/29.05.2023г., което не е било обжалвано, съдът е отхвърлил предявеният от М. М. насрещен иск с правно осн. чл. 124, ал.1 ГПК за признаване правото му на собственост по отношение на същия имот. При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за касационно обжалване. Самият касатор не е разграничил основанията за допускане до касационно обжалване на решението, като най-общо е посочил, че са налице основанията по чл. 280, ал.1, т.1-3 ГПК и е формулирал шест въпроса, като е изложил, че произнасянето на ВКС по тях е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от посочването на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК / ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. По въпроса „Как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК?“ въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с трайната и непротиворечива съдебна практика на ВКС. Според последната, обективирана в множество решения на ВКС, при преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди на първо място установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки един свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите доказателства факти и обстоятелства. Въззивният съд, в съответствие с тези изисквания, е изложил подробни и мотивирани съображения, че намира за последователни, непротиворечиви и житейски логични събраните гласни доказателства. Извършил е преценка и с оглед разпоредбата на чл. 172 ГПК, като е посочил, че кредитира показанията на св. С. Шериф - син на ответника и тези на Н. М. – дъщеря на ищеца, като е съобразил, че въпреки близките родствени отношения, те са еднакво заинтересовани от изхода на делото, показанията им са житейски логични и не съдържат съществени противоречия. Отделно от това, следва да се посочи, че всички свидетели възприемат процесния имот като собственост на Р., който той предоставил на дъщеря си, с оглед здравословното й състояние и нуждата на семейството й от жилище, като по този въпрос не се установява противоречие в показанията им. По отношение на следващия въпрос: „Задължен ли е съдът да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка?“ не се констатира въззивният съд да е допуснал нарушение, изпълнявайки своята правораздавателна дейност в противоречие с установената съдебна практика. Напротив, именно в съответствие с нея, включително и с разясненията, съдържащи се ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г., ОСГТК и множество решения, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, вкл. и на показанията на свидетелите, разпитани в хода на първоинстационното и въззивното производство, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; обсъдил е в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактическите констатации и правните изводи. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране, като е обсъдил доказателствата, събрани и в двете инстанции в рамките на спорната пред него фактическа обстановка. Следва да се посочи, че основно доказателство за установяване на придобивна давност, според практиката на ВКС, са гласните доказателства, поради което правомощие на съда по същество е да прецени достоверността им и да формира вътрешното си убеждение въз основа на тях, но при тази преценка следва да изхожда от анализа на всички доказателства, т. е. преценката на свидетелските показания следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства и заключенията на приетите експертизи, като се ползват и правилата на логиката, както именно е процедирал и въззивния съд. Следващият поставен въпрос: Какви са предпоставките за придобиване право на собственост върху недвижим имот по силата на придобивна давност? е формулиран много теоретично и твърде общо, поради което не съставлява основание за допускане до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Според разясненията, съдържащи се Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК, въпросът трябва винаги да е конкретен, да се включва в предмета на спора и да обуславя решаващата воля на съда, обективирана в съдебния акт. Доколкото касаторът не е изпълнил задължението си да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, то съдът счита, че по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска. Формулираните четвърти и пети въпрос касаят доказателствената тежест и задълженията на съда за нейното разпределение, с оглед установената в разпоредбата на чл. 69 ЗС оборима презумпция. В посоченото от касатора Решение № 92 от 25.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 6259/2015 по допуснатия въпрос „дали позоваването на придобивна давност е елемент от фактическия състав за придобиване на правото, или това е само средство за процесуална защита“, е разяснено че с ТР 4/2012г. на ОСГТК на ВКС се приема, че позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивната давност, а е процесуално средство за защита, от което следва, че с изтичане на давностния срок, правото на собственост се придобива автоматично дори лицето да не се е позовало на този придобивен способ, който може да релевира и по-късно. Направен е извод, че в това тълкувателно решение е възприето становището за автоматичното придобиване правото на собственост след изтичане на давността при наличие и на двата елемента на владението, като прекъсването след изтичане на давностния срок няма значение, защото правото на собственост вече е придобито. Липсва изложение на касатора относно връзката между формулираните въпроси и посоченото решение, тъй като в него не се съдържат разяснения касаещи разпределението на доказателствената тежест или приложението на установена в чл. 69 ЗС презупция. Доколкото касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, то по тези въпроси касационно обжалване не следва да се допуска поради липсата на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Решението на въззивния съд е постановено в съответствие с приетото в Тълкувателно решение №4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2012г., че за да се трансформира фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез действия, съответстващи на определено вещно право в самото вещно право, е необходимо потвърждаване наличието на намерение за своене чрез позоваване на последиците от придобивната давност. До момента в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие и правото на собственост, но при наличие на позоваване, правните последици - придобиване на вещното право - се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС и по чл. 79, ал. 2 ЗС. Съобразен с това разяснение е изводът на въззивния съд, че ищецът Р. се легитимира като собственик на процесния имот по давност и наследство от неговите родители, за което се е снабдил и с констативен нотариален акт. Този извод съответства и на приетото в т.3 от същото тълкувателно решение, че действието на придобивното основание се зачита от момента на изтичане на срока, поради което, при наличие на позоваване от страна на наследниците, ще се счита, че придобивното основание е осъществено от наследодателя. Последният въпрос: „Правилен ли е начинът, по който съдът е процедирал при формиране на вътрешното си убеждение, в съответствие ли е с разпоредбата на чл. 121, ал. 2 от Конституцията на РБ, която разпоредба постановява, че производството по делото следва да осигури установяване на истината?“ е твърде общо и хипотетично поставен, като касаторът не го свързва с конкретни оплаквания, които да могат да се отнесат към решаващите изводи на съда за недоказаност на някакви негови твърдения. По изложените съображения, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. По поставените въпроси липсва обосновка и по допълнително посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът се е позовал на тази разпоредба, но не е изложил аргументи относно значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, като в тази връзка касаторът не е посочил съдебната практика, която счита, че се нуждае от осъвременяване. Правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка и в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. При постановяване на решението, съдът е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Следователно, в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. При преценка на останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, съставът счита, че касационно обжалване на решението не следва да се допуска, тъй като няма вероятност решението да е нищожно. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание. С оглед изхода на спора, на ответника по жалбата, заявил такова искане, следва да се присъдят разноски за производството във Върховния касационен съд в размер на 1000 лева съобразно представения договор за правна защита и съдействие. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение