Определение № 368 от 29.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60274/2016 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Д. Н. П., чрез адвокат Т. З. от САК срещу решение № 857 от 27.04.2016 г. по т.д. № 897/2016 г. на Апелативен съд София, с което се отменя решение № 20/06.01.2016 г. по т.д. № 2157/2015 г. на Софийски градски съд и вместо това е уважен предявения иск на [фирма], на основание чл.422, вр. с чл.415 ГПК, да се установи, че Д. Н. П. дължи сумата от 92 922,18 евро, ведно със законната лихва от 15.04.2014 г. до изплащането, за която е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 20201/2014 г. по описа на Софийски районен съд. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно и постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. В изложение към касационната жалба се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК по обуславящия изхода на делото въпрос – „С изтичането на каква давност се погасяват вземанията, произтичащи от договор за финансов лизинг, с оглед правната същност на договора” с твърдения, че този въпрос се решава противоречиво от съдилищата по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. От ответника по касационната жалба – [фирма], чрез адвокат Т. З. от САК е подаден писмен отговор, в който оспорват доводите в жалбата с твърдения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване и претендират разноски по делото. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е редовна и процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение и уважи предявения иск по чл.422 ГПК, въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за финансов лизинг от 16.04.2008 г., въз основа на който лизинговият обект е предаден на лизингополучателя на 08.05.2008 г. С договор за продажба с нотариална заверка на подписите от 11.05.2009 г., предприятието на лизингополучателя е прехвърлено на представлявано от Д. Н. П. търговско дружество, който е уведомен на 10.11.2010 г., че следва да погаси задълженията по лизинга в 7 дневен срок, след изтичането на който договорът за лизинг се счита развален на основание чл.87 ЗЗД. Съобразявайки заключението на вещо лице за размера на просрочената главница до изтичане на срока в нотариалната покана – 18.11.2010 г., съдът е приел, че вноските от 10.04.2009 г. до 10.10.2010 г. в общ размер на 97 808,70 евро не са платени и се дължат. Възражението за погасяване по давност е отхвърлено като неоснователно, тъй като договорът за финансов лизинг е договор за кредитиране и с него е бил финансиран лизингополучателят с цената на лизинговата вещ, която следвало да получи. Според въззивния съд не е предвидено изключение с нормата на чл.111 ЗЗД за договора за финансов лизинг, поради което в случая е приложима общата погасителна давност по чл.110 ЗЗД, която към датата на депозиране на заявлението по чл.417 ГПК – 15.04.2014 г. не е изтекла, освен за лизинговата вноска с падеж 10.04.2009 г. След като задълженията не са били погасени чрез плащане или по давност, съдът е достигнал до крайния извод за съществуване на вземанията за лизингови вноски в размер на общо 92 922,18 евро, поради което е уважил частично предявения иск по чл.422 ГПК. При проверка на касационните основания по чл.280, ал.1 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че поставеният и уточнен при условията на т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, материалноправен въпрос - с изтичането на какъв срок се погасяват по давност вземанията за лизингови вноски, произтичащи от договор за финансов лизинг, обуславя изхода на делото, но се решава противоречиво от съдилищата. В приложената към изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК незадължителна съдебна практика - решение № 152/30.01.2015 г. по т.д. № 4536/2013 г. на СГС; решение № 325/24.11.2014 г. по т.д. № 350/2014 г. на АС Варна; решение № 103/26.11.2014 г. по т.д. № 258/2014 г. на АС Бургас; решение № 70/24.07.2015 г. по т.д. № 153/2014 г. на АС Бургас; решение № 238/22.10.2014 г. по т.д. № 130/2014 г. на РС Бяла Слатина и решение № 180/20.05.2015 г. по т.д. № 209/2015 г. на АС Пловдив, се приема, че плащанията на лизингови вноски по договора за финансов лизинг са „периодични плащания”, поради което по отношение на тях е приложима кратката тригодишна погасителна давност. В обжалваното въззивно решение е дадено различно разрешение – вземането е за цената на обекта на лизинговата вещ, която е договорено да се изплаща на части, поради което лизинговите вноски се погасяват с общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД. При тези решаващи мотиви в съдебните актове, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение