Определение № 571 от 24.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 163/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от адвокат П. К., като лице, имащо право да получи адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв в качеството ѝ на адвокат, упълномощен от ищеца в производството И. А. А., срещу определение № 674 от 25.10.2024 г., постановено по т.д. № 502/ 2024 г. по описа на Апелативен съд – Варна. С това определение е потвърдено определение № 987/ 24.07.2024 г., постановено по т.д. № 1014/ 2020 г. по описа на Варненски окръжен съд, с което е оставено без уважение искането на ищеца И. А. А. чрез адвокат К. по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение в частта му за разноските, като в полза на упълномощения от ищеца адвокат бъде присъдено по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна защита в размер над посочения с решението такъв от 4 500 лв. до 11 340 лв. В частната касационна жалба се навежда оплакване за неправилност на обжалваното определение, тъй като при определяне на размера на възнаграждението, което се следва на адвоката, осъществил безплатна правна помощ на ищеца, въззивният съд не е приложил нормите на Наредба № 1 от 09.07.2004 г., издадена от Висшия адвокатски съвет /Наредба № 1/09.01.2004 г./, към които препраща чл. 38, ал. 2 ЗАдв, позовавайки се на тълкуването на правото на ЕС, дадено с решение на СЕС от 25.01.2024 г., постановено по дело С-438/2022. Жалбоподателят счита, че това решение на СЕС не намира приложение при присъждане от съда на възнаграждение на адвоката за оказана безплатна правна защита, а само при произнасяне по отговорността за разноски за адвокатско възнаграждение, което е уговорено по размер в сключен между страната по делото и адвоката договор. С оглед на това посочва, че възнаграждението, което се дължи на упълномощения да представлява ищеца адвокат по чл. 38, ал. 2 ЗАдв за осъществената защита в първоинстанционното производство, е в размер, равен на минималния такъв, установен в нормите на Наредба № 1/09.01.2004 г., в редакцията им към датата на приключване на устните състезания по делото, който е 11 340 лв. с ДДС. В частната касационна жалбата се поддържа още, че въззивният съд не е направил правилна оценка на приетите от него за установени обстоятелства, относими към вида и количеството на извършената от адвоката работа и на фактическата и правна сложност на делото. Частният касатор счита, че придобитата от адвоката компетентност и рутина по голям брой застрахователни дела е факт, който е от значение само в отношенията между адвоката и неговия клиент по сключения договор за поръчка, но не е от значение за определяне на размера на адвокатското възнаграждение от съда, като ако се вземе предвид това обстоятелство, то трябва да обуслови присъждането на по-висок размер на възнаграждението, а не на по-нисък, защото във всички сфери опитът и компетентността са основание за по-висока оценка. В подадената жалба се съдържа и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, в което са формулирани шест правни въпроса, които се сочи, че са от значение за изхода на спора и за формиране на решаващите изводи на въззивния съд, като е направено и позоваване на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът по частната касационна жалба ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД не е подал отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. Третото лице помагач на страната на ответника - Гаранционен фонд, не е подало отговор на частната касационна жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа изложените в частната касационна жалба доводи, данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в установения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, поради което е допустима. За да постанови обжалваното определение, Апелативен съд – Варна е приел за неоснователна молбата за изменение на решението, постановено по т.д. № 1014/ 2020 г. по описа на Варненски окръжен съд, в частта му за разноските, подадена от адвокат П. К., осъществила безплатна адвокатска защита на ищеца И. А. А., с която е направено искане съдът да присъди в полза на адвоката по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв възнаграждение в размер над посочения в решението такъв от 4 500 лв. до 11 340 лв. Въззивният съд е направил извод, че при определяне на размера на възнаграждението, което се дължи на адвоката за осъществена от него безплатна правна помощ на ищеца, трябва да съобрази решение на СЕС по дело С-438/22, което е задължително за съдилищата, както и практиката на ВКС, постановена след това решение, и да приеме, че нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в частта, с която в нея се препраща към минималните размери на адвокатските възнаграждения, регламентирани в Наредба № 1/09.01.2004 г., противоречи на правото на ЕС и не следва да се прилага. Изложени са съображения, че установените в цитираната Наредба минимални размери на адвокатските възнаграждения могат да служат на съда единствено като ориентир при присъждане на адвокатско възнаграждение, но подлежат на преценка с оглед цената на предоставената услуга, която следва да е справедлива и обоснована съобразно вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената от адвоката работа и правната и фактическа сложност на делото. Ето защо и за да определи размера на възнаграждението на адвоката, осъществил безплатна правна защита на ищеца в първоинстанционното производство, апелативният съд е взел предвид следните обстоятелства: - материалният интерес на спора, по който се разглежда частичен иск, - това, че по делото е предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, който не се характеризира с особености, които да го отличават от типичните спорове по такива искове, - това, че упълномощеният от ищеца адвокат е извършил процесуални действия само с писмени молби, като не се е явил в проведените открити съдебни заседания, в едното от които защитата е осъществена от друг адвокат, - фактът, че производството пред първоинстанционния съд е приключило само в две съдебни заседания, - това, че упълномощеният от ищеца адвокат притежава професионална компетентност и рутина, поради участието в множество подобни дела. С оглед на тези факти въззивният съд е заключил, че размерът на възнаграждението, което на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв трябва да се присъди на упълномощения от ищеца адвокат, възлиза на сумата от 4 500 лв., както е счел и първоинстанционният съд в постановеното по делото решение по същество на спора. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване частният касатор поставя шест въпроса, които поддържа, че са разрешени в обжалваното определение и са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Първите два въпроса, които са формулирани като отделни, могат да бъдат обединени в един и уточнени от касационния съд по следния начин: При изменение в хода на висящо исково производство на нормите от Наредба № 1/09.01.2004 г., установяващи минималните размери на адвокатските възнаграждения, коя тяхна редакция трябва да съобрази съдът при определяне на размера на адвокатското възнаграждение – дали редакцията им, която е в сила към датата на сключване на договора за поръчка между адвоката и страната, или тази, която е действаща към датата на провеждане на последното открито съдебно заседание по делото, в което е даден ход на устните състезания, или редакцията им, която е в сила към датата на постановяване на съдебното решение? По този въпрос обаче въззивният съд изобщо не се е произнесъл в обжалваното определение, защото е направил извод, че при определяне на размера на възнаграждението, което следва да се присъди на адвоката, оказал безплатна правна помощ на ищеца в първоинстанционното производство, изобщо няма да приложи нормите от Наредба № 1/09.01.2004 г., установяващи минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в частта, в която препраща към тях, противоречи на правото на ЕС. Ето защо този въпрос изобщо не е от значение за извода за неоснователност на искането по чл. 248 ГПК, направен в обжалвания акт, поради което не може да обоснове наличието на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване. Следващите два въпроса, които в изложението за допускане на касационно обжалване са посочени отделно, също поставят общ правен проблем и могат да бъдат обединени и конкретизирани от съда в един, който е: Следва ли при присъждане от съда по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв на възнаграждение, дължимо на адвокат, който се е съгласил да окаже безплатна адвокатска помощ на страна в производството, да бъдат съобразявани минималните размери на адвокатските възнаграждения, установени в Наредба № 1/09.01.2004 г., като минимален праг, под който не може да пада размерът на това възнаграждение? Този въпрос е свързан с прилагане на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в частта, в която в нея се препраща към минималните размери на адвокатските възнаграждения, регламентирани в Наредба № 1/09.01.2004 г., като по него е налице произнасяне от въззивния съд в обжалваното определение, в което е прието, че посочената разпоредба не трябва да се прилага в тази ѝ част и при определяне на размера на адвокатското възнаграждение на адвоката, осъществил безплатна защита на ищеца в производството, съдът не е обвързан от минималните размери на възнагражденията, установени с нормите на тази наредба. Това произнасяне е обусловило направеният краен извод, че молбата по чл. 248 ГПК, подадена от упълномощения от ищеца адвокат, е неоснователна, което съвпада с извода на първоинстанционния съд. Следователно по отношение на този въпрос е осъществено общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. В изложението за допускане на касационно обжалване частният касатор се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не излага конкретни съображения защо счита, че отговорът на формулирания правен въпрос би бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания въззивен акт, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По въпроса за прилагането от съда на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в частта, в която в нея се препраща към минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в Наредба № 1/09.01.2004 г., вече има постановена практика на ВКС, която е актуална, тъй като е съобразена с тълкуването на правото на ЕС, направено в Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, което на основание чл. 633 ГПК е задължително за всички съдилища. Тя е обективирана в Определение № 1806 от 28.06.2024 г., постановено по ч.т.д. № 586/2024 г. по описа на ВКС, ІІ т.о., Определение № 50015 от 16.02.2024 г., постановено по т.д. № 1908/ 2022 г. по описа на ВКС, I т.о. и Определение № 4497 от 09.10.2024 г., постановено по т.д. № 2886/ 2024 г. по описа на ВКС, IV гр.о. В тези актове е прието, че е налице несъответствие на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, препращаща към регламентираните от Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, с правото на ЕС, тъй като установеното с нея правило представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС, което е основание тя да не се прилага от съда. Посочено е още, че установените с наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда, като те подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. След постановяване на цитираните определения на ВКС не е настъпил какъвто и да е нов факт, свързан с развитието на обществените отношения или със законодателството, което да налага промяна на даденото с тях разрешение по прилагането на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Следователно по отношение на поставения от частния касатор правен въпрос не е осъществено допълнителното основание за допускане на касационно обжалване, предвидено в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следващият поставен от частния жалбоподател въпрос може да бъде конкретизиран от съда по следния начин: Прилага ли се тълкуването на правото на ЕС в Решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, по отношение на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите на оказана безплатна правна помощ, при които адвокатът не се е съгласявал, поемайки защитата на страната, да работи за адвокатско възнаграждение под минимално установеното и до момента на постановяване на акта на съда за определяне на това възнаграждение то не му е било заплатено? По този въпрос е налице произнасяне от въззивния съд в обжалваното определение, доколкото той се е позовал именно на тълкуването на правото на ЕС, направено в цитираното решение на СЕС и въз основа на него е счел, че нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в частта, с която препраща към минималните размери на адвокатските възнаграждения, установени в Наредба № 1/2004 г., противоречи на това право и не следва да се прилага. Ето защо този въпрос покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на него обаче също не е осъществено допълнителното основание за допускане на касационно обжалване, на което се позовава жалбоподателят, което е това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, защото разрешение на въпроса вече е дадено в цитираната практика на ВКС - Определение № 1806 от 28.06.2024 г., постановено по ч.т.д. № 586/2024 г. по описа на ВКС, ІІ т.о., Определение № 50015 от 16.02.2024 г., постановено по т.д. № 1908/ 2022 г. по описа на ВКС, I т.о. и Определение № 4497 от 09.10.2024 г., постановено по т.д. № 2886/ 2024 г. по описа на ВКС, IV гр.о. В тези актове е прието, че тълкуването на правото на ЕС, направено в решението по дело C-438/22 на СЕС, е от значение при преценката дали нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв трябва да бъде прилагана от съда при присъждане на адвокатско възнаграждение на адвоката, осъществил безплатна правна помощ на страна в исковото производство, и с оглед на него е счетено, че тя противоречи на правото на ЕС и не следва да се прилага. Това тълкуване на правото на ЕС и на разпоредбата от българското право, дадено в практиката на ВКС, е точно и актуално, като липсва необходимост да бъде осъвременявано. В изложението за допускане на касационно обжалване жалбоподателят е формулирал и още един въпрос със следното съдържание: Следва ли при определяне на адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ от съда да се взема предвид професионалната компетентност и рутина на адвоката в резултат на осъществено процесуално представителство по множество дела с подобен предмет и въз основа на това да се присъжда по-нисък размер на възнаграждението? Отговорът на този въпрос не е свързан с тълкуването и прилагането на конкретна материалноправна или процесуалноправна норма, а предполага извършване на преценка от касационния съд на обосноваността на извода, направен в обжалваното определение, за значението на едно конкретно обстоятелство, което е прието за установено по делото, при определяне на размера на възнаграждението, което се дължи на адвоката за предоставените от него услуги на ищеца. С оглед на това този въпрос няма характера на правен, а представлява въвеждане на оплакване за неправилност на определението на въззивния съд, по което обаче касационният съд не може да се произнася в стадия по селекция на частните касационни жалби, а само след допускането на конкретен акт до касационно обжалване. Следователно по отношение на този въпрос не е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения се налага изводът, че не следва да се допуска касационно обжалване на определение № 674 от 25.10.2024 г., постановено по т.д. № 502/ 2024 г. по описа на Апелативен съд – Варна. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение