Определение № 203 от 22.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1878/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. К. Б., представляван от адв. М. М., срещу решение № 188 от 12.06.2025г. по в.т.д. № 13/2025г. на Апелативен съд – Пловдив, с което, след частична отмяна на решение № 385 от 15.10.2024г. по т.д. № 99/2022г. на Окръжен съд – Пловдив, са отхвърлени предявените от касатора против „Застрахователна компания Лев Инс” АД иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания вследствие причинените му телесни увреждания при ПТП, настъпило на 01.08.2021г. в [населено място], Румъния, за разликата над 21 000 лева до 70 000 лева и иск за обезщетение за имуществени вреди от същото събитие за разликата над 1430,20 лева до 4767,32 лева.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено при нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и е необосновано. Твърди, че въззивният съд е определил занижено обезщетение за претърпените неимуществени вреди, като не е съобразил всички относими обстоятелства, в това число настъпилата в ежедневието на касатора съществена промяна и преживените от него психически стрес и емоционални отклонения, и формираната по приложението на чл.52 ЗЗД практика. Поддържа, че въззивният съд е определил изключително висок процент на принос на касатора, позовавайки се на негово поведение, за което липсва надлежно въведено в процеса възражение на застрахователя, тъй като в отговора на исковата молба липсва позоваване на професията на касатора, която по принцип предполага по-добро познаване на правилата за движение по пътищата, респ. по-адекватна оценка на тези правила, а единствено се твърди поведение на касатора като пешеходец. Излага подробни съображения за неправилност на извода на въззивния съд за допуснато от него като пешеходец нарушение на всички разпоредби, императивно изискващи съблюдаване на определени правила за движение по пътищата, като сочи, че единственото му нарушение се е изразявало в това, че се е намирал на пътното платно. Сочи, че въззивният съд не е подложил на подобен критичен анализ и поведението на виновния водач, довело и до необоснования извод, че основна причина за настъпване на произшествието е поведението на пешеходеца.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправен въпроси:

1. Какви обстоятелства следва да бъдат отчетени при определянето на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост и законосъобразно ли е определен размерът, като някои от тези обстоятелства изобщо не са взети предвид от съда?

2. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът освен да вземе предвид всички относими факти и обстоятелства, длъжен ли е да формулира ясни мотиви относно това по какъв начин всяко едно от тези обстоятелства се отразява върху размера на дължимото обезщетение?

3. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди достатъчно ли е съдът само да препрати към нормата, определяща лимитите на отговорност, или следва да посочи по какъв начин тези лимити влияят върху размера на обезщетението чрез извършване на анализ на събития, настъпили при по-ниски лимити на отговорност на застрахователите?

4. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди длъжен ли е съдът да съобрази определените от съдилищата размери на обезщетения при други аналогични случаи и ако не е направил това, нарушил ли е принципът за справедливо определяне на обезщетението, формулирани с разпоредбата на чл.52 ЗЗД?

5. Правилно ли са приложени критериите за съпричиняване, въведени с разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД и с трайно установената съдебна практика, ако съдът е обосновал наличие на съпричиняване от страна на пострадалото лице, приемайки поведение на последното, за което от ответната страна не са наведени твърдения в преклузивния за това срок за подаване на отговор на исковата молба?

6. Правилно ли са приложени критериите за съпричиняване, въведени с разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД и с трайно установената съдебна практика, ако съдът е обосновал наличие на съпричиняване от страна на пострадалото лице, без да извърши анализ и съпоставка между вредоносното поведение, извършено от всеки един от участниците в събитието?

7. Като е приел, че „от страна на Б. е налице съществен принос за настъпване на ПТП, по-голям от този на водача на товарния автомобил”, въззивният съд е постановил съдебен акт в противоречие с константната практика на ВКС, съобразно която „отговорността на водачите на моторни преводни средства за осигуряване на безопасността на движението е значително по-голяма в сравнение с тази на пешеходците”.

8. При определяне на приноса на пострадалото лице следва ли да се съобразява практиката на ВКС, формирана от решения, с които се определя конкретен принос на пострадалото лице, където се разглеждат еднородни по вид фактически обстоятелства, преценяват се еднакви нарушения, допуснати от пострадалото лице, доколкото този принос пряко влияе върху размера на обезщетението за неимуществени вреди, а при последния задължително се изхожда от съобразяване на решения по подобни казуси, за да се постигне предвидимост и сигурност в правния мир?

9. Следва ли съдът да се произнесе по спорния предмет на делото, след като извърши анализ на всички доказателства, съответно длъжен ли е да се произнесе по всички наведени доводи и съображения, както и в мотивите да посочи кои факти счита за установени и на основата на кои доказателства?

Касаторът твърди, че по първите четири въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4/68г., решение № 99 от 08.10.2013г. по т.д. № 44/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 17 от 16.01.2025г. по т.д. № 1808/2023г. на ВКС, II т.о., решение № 31 от 27.01.2025г. по гр.д. № 4926/2023г. на ВКС, III г.о., решение № 39 от 29.01.2025г. по гр.д. № 3546/2022г. на ВКС, IV г.о., решение № 160 от 24.06.2025г. по т.д. № 2364/2024г. на ВКС, I т.о., решение № 167 от 27.06.2025г. по т.д. № 2017/2024г. на ВКС, I т.о., решение № 103 от 09.04.2025г. по т.д. № 676/2024г. на ВКС, I т.о., решение № 90 от 28.03.2025г. по т.д. № 2010/2024г. на ВКС, I т.о., решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 79 от 09.08.2023г. по гр.д. № 3564/2022г. на ВКС, IV г.о., решение № 243 от 03.05.2018г. по т.д. № 198/2017г. на ВКС, II т.о., решение № 27 от 15.04.2015г. по т.д. № 457/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о., решение № 108 от 21.10.2020г. по т.д. № 1287/2019г. на ВКС, II т.о.; по пети, шести и седми въпроси въззивния съд се е произнесъл в противоречие с решение № 103 от 09.04.2025г. по т.д. № 676/2024г. на ВКС, I т.о., решение № 20 от 20.01.2025г. по т.д. № 721/2024г. на ВКС, I т.о., решение № 248 от 07.05.2025г. по гр.д. № 195/2024г. на ВКС, IV г.о., решение № 117 от 08.07.2014г. по т.д. № 3540/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 108 от 21.10.2020г. по т.д. № 1287/2019г. на ВКС, II т.о., решение № 105 от 19.06.2017г. по гр.д. № 60353/2016г. на ВКС, III г.о., решение № 60025 от 30.07.2021г. по т.д. № 2796/2019г. на ВКС, I т.о., решение № 43 от 16.04.2009г. по т.д. № 648/2008г. на ВКС, II т.о., решение № 248 от 07.05.2025г. по гр.д. № 195/2024г. на ВКС, IV г.о.; осми въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а по девети въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 55 от 03.04.2014г. по т.д. № 1245/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 263 от 24.06.2015г. по т.д. № 3734/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 111 от 03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, II т.о. и решение № 581 от 30.09.2010г. по г.д. № 1019/2009г. на ВКС, III г.о.

Ответникът ЗК „Лев Инс” АД не представя отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е констатирал, че процесното ПТП е настъпило на територията на Република Румъния и е приел, доколкото исковата претенция произтича от твърдения за осъществен деликт от застрахован при ответника водач на МПС и доколкото отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” е функционална, тъй като е обусловена от отговорността на самия застрахован, то приложимото право по спора следва да се определи по реда на Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“). Взел е предвид чл.4 от Глава ІІ „Непозволени увреждания“ и е приел, че доколкото процесното ПТП се явява основният вредоносен факт, настъпването му в Румъния обуславя приложение на румънското право, освен ако не са налице предпоставките за приложение на изключенията по т.2 и т.3 на чл.4. В тази връзка е съобразил, че според материалите по делото и ищецът, който се явява пострадал при ПТП, и посоченият в исковата молба делинквент - водачът на товарен автомобил марка „Мерцедес”, модел „Атего”, с рег. [рег.номер на МПС] – В. Д. Н., за чиито действия се ангажира отговорността на ответника като застраховател на гражданската му отговорност, са български граждани и имат обичайно местопребиваване на територията на Република България, а от своя страна, ответното дружество също е със седалище и адрес на управление в Република България. Поради това е намерил, че в настоящия случай е налице хипотезата на изключението по чл.4, т.2 от Регламент (ЕО) № 864/2007, тъй като и лицето, чиято отговорност се търси, и увреденото лице имат обичайно местопребиваване в една и съща държава към момента на настъпване на вредата – Република България, е с оглед на това по процесния спор е приложимо българското право. Посочил е, че съгласно чл.15 от Регламент (ЕО) № 864/2007 приложимото към извъндоговорни задължения право урежда в частност: а) основанието и границите на отговорността, включително определянето на лицата, на които може да се търси отговорност за извършени от тях действия; б) основанията за освобождаване от отговорност, както и ограничаването и разделянето на отговорността; в) наличието, вида и определяне на размера на вредите или на търсеното обезщетение; г) в границите на предоставените на съда правомощия от неговото процесуално право, мерките, които съдът може да постанови, за да осигури предотвратяване, прекратяване или обезщетяване на вредата; д) въпросът дали право на обезщетение за претърпените вреди може да бъде прехвърляно, включително чрез наследяване; е) лицата, които имат право на обезщетение за лично претърпени от тях вреди; ж) отговорност за вреди, причинени от другиго; з) способите за погасяване на задълженията, правилата за погасителната давност и прекратяването на права, включително правилата относно началото, прекъсването и спирането на срок на погасителна давност или прекратяване на права. Изтъкнал е, че според съображение 34 от преамбюла на Регламент (ЕО) № 864/2007 с цел постигане на разумен баланс между страните трябва, доколкото е целесъобразно, да се отчетат действащите разпоредби за сигурност и правила за поведение в държавата, в която е настъпил вредоносният факт, дори ако извъндоговорното задължение се урежда от правото на друга държава, като терминът „правила за сигурност и поведение“ следва да се тълкува като обозначаващ всички разпоредби, свързани по някакъв начин със сигурността и поведението, като например правила за безопасност в случай на пътнотранспортно произшествие. Посочил е,че съгласно чл.17 от Регламента, наименован „Разпоредби за сигурност и правила за поведение”, при оценяване поведението на лице, чиято отговорност се търси, фактически и доколкото е целесъобразно се отчитат разпоредбите за сигурност и правилата за поведение, които са в сила към момента и мястото на настъпване на вредоносния факт. Поради това е достигнал до извод, че макар приложимото право по делото да е българското, следва при оценяването правомерността на поведението на участниците в процесното ПТП, доколкото е целесъобразно, да се съобразят/отчетат относимите норми от румънското право, уреждащи правилата за движение и пътна безопасност, действащи към датата на настъпване на ПТП. Посочил е, че първоинстанционният съд служебно е събрал доказателства в тази насока, като по делото е налице информация относно приложимия румънски нормативен акт - Извънредна наредба № 195 от 12.12.2002г. относно движението по обществените пътища и правилника за приложението й.

Въззивният съд е приел, че съгласно заключението на приетата пред първата инстанция комплексна съдебно-медицинска и автотехническа експертиза (КСМАТЕ) най-вероятен от техническа гледна точка е следният механизъм на процесното пътнотранспортно произшествие: Водачът В. Н. е управлявал т.а. „Мерцедес Атего” с рег. [рег.номер на МПС] по дясната (южната) пътна лента на платното за движение на Национален път, при км. 77+400, в посока от [населено място] към [населено място] (от запад на изток), в населено място Бесараби, Република Румъния с около 43 km/h.; през това време пешеходецът Е. Б. е бил на платното за движение с гръб пред автомобила - от лявата страна на спрелия в насрещната (северната) пътна лента т.а. „М.”; когато т.а. „Мерцедес Артего“ е бил на около 30-30,5 метра от създаващата се конфликтна точка, водачът му е започнал да възприема излъчваната светлина на запалена цигара от пешеходеца (според данните на водача), подал е звуков сигнал чрез клаксона (според данните на водача), екстрено е задействал спирачната система и го е отклонил наляво. В резултат на скорости и пресичане на траектории след около 3,068 s, в южната пътна лента (дясната за т.а. „Мерцедес Артего“) е настъпил удар - в предната част на т.а. „Мерцедес Артего“ и задната дясна на пешеходеца, като след удара автомобилът се е установил на мястото и в положението, отразени в протокола за оглед и видни в албум, а пешеходецът е бил отхвърлен напред и наляво, като е достигнал на мястото, отразено в протокола за оглед и видно в албум на кървавото петно. Въззивният съд е посочил, че според заключението основни причини за настъпилото произшествие от техническа гледна точка са: пешеходецът Е. Б. е предприел движение по платното за движение на място, по начин и в момент, когато това не е било безопасно, т.е. без да се съобрази с приближаващия се автомобил; водачът на т.а. „Мерцедес Артего“ се е движел със скорост 43 km/h, поради което е нямал техническа възможност да избегне удара чрез предприетото екстрено спиране, тъй като той би имал тази възможност, ако се бе движил на мястото, от което е започнал да реагира преди удара, с технически съобразената скорост с атмосферните условия и конкретните условия на видимост към пешеходец с тъмни дрехи на платното за движение от 35,09 km/h или по - ниска. Взел е предвид, че според заключението от момента, в който водачът на автомобила е започнал да реагира за екстрено задействане на спирачната система от установената скорост от 43 km/h, той е нямал техническа възможност да спре преди мястото на удара. Ако се приеме, че пешеходец с тъмни дрехи на платното за движение е предвидимо препятствие, то тогава достатъчно условие за предотвратимост на произшествието е било водачът на товарния автомобил да съобрази скоростта на автомобила с такова препятствие и да управлява автомобила със скорост от 35,09 km/h или по - ниска.

Въззивният съд е обсъдил и приетата в първоинстанционното производство повторна и допълнителна САТЕ, според която причините за настъпилото произшествие от техническа гледна точка са: пешеходецът е предприел движение по платното за движение и е навлязъл в южната лента на място, по начин и в момент, когато това не е било безопасно, т.е. без да се съобрази с приближаващия се т.а. „Мерцедес Атего“; ако се приеме, че пешеходецът е бил предвидимо препятствие, то причина за настъпилото произшествие е и това, че водачът на товарния автомобил се е движел със скорост 43 km/h, която е била технически несъобразена спрямо видимостта към пешеходеца, тъй като при движение с технически съобразената скорост спрямо видимостта към пешеходеца - 35 km/h, водачът на товарния автомобил би спрял преди мястото на удара от момента на неговата реакция. Посочил е, че според заключението от момента, в който водачът на т.а. „Мерцедес Атего“ реагирал със спиране при движение със скорост 43 km/h, той е нямал техническа възможност да спре автомобила преди мястото на удара, като би имал техническа възможност да избегне удара чрез безопасно екстрено спиране, ако се е движел със скорост по- малка от 38 km/h. Съгласно заключението ударът е настъпил в южната лента на платно за движение, като преди удара пешеходецът е бил на платното за движение в близост до лявата страна на товарната композиция, спряна в северната лента, и между него и т.а. „Мерцедес Атего“ е нямало препятствия. От това положение пешеходецът е предприел движение в посока на изток и към южната лента и в момента на удара т.а. „Мерцедес Атего“ е спирал, като се е движел косо на ляво. Според заключението пешеходецът е бил на платното за движение в близост до лявата страна на товарната композиция, спряна в северната лента, в зоната около задната част на влекача и предната част на полуремаркето и при това положение е бил на не повече от 1,5 - 2,0 m вляво от левия габарит на т.а. „Мерцедес Атего“ и е бил осветен от фронта на фаровете му на разстояние около 50 м, поради което не е навлязъл странично в осветената зона.

Въззивнит съд е кредитирал двете заключения и въз основа на тях е достигнал до извод, че основната причина за настъпване на ПТП е поведението на пешеходеца Е. Б., който е предприел движение по платното за движение на място, по начин и в момент, когато това не е било безопасно, т.е. без да се съобрази с приближаващия се автомобил. В тази връзка е съобразил, че съгласно чл.72 от Извънредна наредба № 195 от 12.12.2002г. относно движението по обществените пътища пешеходците са длъжни да се движат само по тротоара, а при липса на него – по банкета от лявата страна на пътя по посока на движението си; когато банкетът липсва, пешеходците са длъжни да се придвижват възможно най-близо до левия край на пътното платно, в посоката им на движение; според ал.2 от същия текст, пешеходците имат предимства пред водачите на превозни средства само когато пресичат обществени пътища през специално устроени, обозначени и сигнализирани места и при зеления цвят на светофара, предназначен за пешеходци; съгласно чл.71, ал.3 пресичането на обществен път става перпендикулярно на оста му, през специално устроените и надлежно обозначени места, а при липса на такива – в населените места – на пресечките на улиците, само след като са се уверили, че могат да го пресекат, без да създават опасност за тях и за останалите участници в движението; според чл.71, ал.4 пешеходците, пострадали в резултат на преминаване на неразрешени места, при предназначения за тях червен цвят на светофара или неспазване на други задължения, установени с правилата за движение, носят пълна отговорност за причинените им травми, при условие че водачът на съответното МПС е спазил законовите разпоредби относно движението през този участък. Изложил е съображения, че ищецът е нарушил множество от горепосочените правила, доколкото се е движил и е пресякъл пътното платно на място и по начин, в нарушение на цитирания чл.72, ал.1, 2 и 3 от Извънредна наредба № 195 от 12.12.2002г. относно движението по обществените пътища и нарушенията му са в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП, за което сочат заключенията и на двете експертизи. Приел е за установено, че и водачът на т.а. „Мерцедес Атего“ е допринесъл за настъпването на ПТП, тъй като съгласно двете заключения преди настъпване на ПТП се е движел с технически несъобразена скорост от 43 км/ч с оглед видимостта на пешеходеца, преди достигане на когото водачът би могъл да спре при осъществено екстрено спиране, ако се бе движил със скорост от около 35 км/ч. Изтъкнал е, че според дадения от повторната САТЕ отговор на въпрос №7 пешеходецът е бил на платното за движение, в близост до лявата страна на товарната композиция, спряна в северната лента, в зоната около задната част на влекача и предната част на полуремаркето, поради което е бил осветен от фронта на фаровете на т.а. „Мерцедес Атего“ на разстояние около 50 м и не е навлязъл странично в осветената зона и водачът е следвало да има пряка видимост към пешеходеца от разстояние, по-голямо от пълния път за спиране (опасна зона), т.е. на повече от 40 м, но въпреки това е реагирал, когато се е намирал на разстояние 30,43 м. (35,28 -4,83).

В тази връзка въззивният съд е приел за установено от събраните писмени и гласни доказателства, че ПТП е настъпило в ранните часове на 01.08.2021г., около 05,00 сутринта, като в този момент още е било тъмно, в участъка на ПТП е нямало улично или друго осветление, а движението се е осъществявало в по една лента в посока. Взел е предвид показанията на свидетеля Н. /водачът на товарния автомобил/, че в рамките на населеното място той е възприел образувала се колона от спрели товарни автомобили в насрещното платно, чакащи да преминат в посока България, която била в цялото село, около 4-5 км.; накрая, след последния камион, на опашката от товарни автомобили имало и спрели леки автомобили, които не чакали на опашката за камионите, но понеже пътят бил тесен, не можели да се разминат. Посочил е, че според показанията на свидетеля Н., когато приближил последния камион от колоната, първо забелязал светлина от цигара, след това видял на пътното платно пешеходец, който бил с тъмни дрехи, с гръб към задните мостове на ремаркето на последния камион от колоната чакащи да влязат в България. Взел е предвид, че според показанията с две крачки пешеходецът навлязъл на пътното платно пред свидетеля и той предположил, че пешеходецът отива да предупреди чакащи след колоната от камиони коли, за да не чакат на опашката от камиони; пешеходецът навлязъл на платното, по което се движил свидетелят, движел се с гръб към него и в последния момент се обърнал, защото свидетелят натиснал клаксона, спирачките му също изпищели; свидетелят се опитал да избегне удара, като навил волана наляво към насрещното платно, но не успял и блъснал пешеходеца, който излетял напред. Въз основа на обсъдените показания въззивния съд е приел, че пътният трафик е бил изключително натоварен, имало е колона от спрели тежкотоварни автомобили, заемаща цялото насрещно платно, изчакващи да преминат границата с България, имало е интензивно движение и в посоката на движение на т.а. „Мерцедес Атего“, управляван от Н., още е било тъмно, нямало никакво крайпътно осветление и поради това е достигнал до извод, че водачът на товарния автомобил не е съобразил скоростта си на движение с така описаните пътни условия, в това число не е съобразил, че предвид множеството спрели тежкотоварни МПС в насрещната лента на територията на цялото населено място и в частност в участъка от пътя, където е настъпило ПТП, изчакващи да преминат границата, в тъмната част от денонощието и на неосветен пътен участък, видимостта му върху двете платна на пътя и особено на насрещното е ограничена, поради което е следвало да спазва ограничението за скоростта в населеното място и да намали достатъчно скоростта си, което в случая той не е направил. Въз основа на събраните доказателства е приел още, че водачът е могъл да забележи пешеходеца, ако е бил внимателен в достатъчна степен при описаната пътна обстановка, но в случая не е реагирал своевременно, въпреки че е имал възможност да забележи намиращия се на пътното платно пешеходец на разстояние, по-голямо от опасната зона за спиране. С оглед на това е достигнал до извод, че водачът е нарушил чл.48 от Извънредна наредба № 195 от 12.12.2002г. относно движението по обществените пътища, съгласно който водачът на автомобил трябва да спазва ограниченията за скоростта на движение и да я съобрази с пътните условия, така че във всеки един момент да може да извърши безопасно необходимите маневри. Поради това е достигнал до извод, че не е налице основание съгласно чл.71, ал.4 от същата наредба пешеходецът да носи пълна отговорност за причинените му при ПТП вреди, независимо от установените нарушения на правилата за движение от негова страна, респ. не е налице основание за изключване отговорността на водача на товарния автомобил.

Въззивният съд е приел, че съгласно заключението на приетата пред първата инстанция КСМАТЕ, което е възприел като компетентно и обосновано, при процесното ПТП на ищеца, на 41г., са били причинени: контузия на гръден кош и главата; разкъсно-контузна рана по главата в областта на лицето и двете коленни стави; мозъчно сътресение; травматичен шок; счупване на четвърто ребро вдясно; закрито счупване на дъното на дясната тазобедрена става; счупване на горното и долното рамо на дясната срамна кост. Посочил е, че на ищеца е било назначено и проведено лечение с антибиотик, антикоагулант, водно солеви и глюкозни р-ри, витамини, церебропротектив, антиацид, ТАП, кислород и на 04.08.2021г. е било извършено оперативно наместване и метална стабилизация на счупеното дъно на дясната тазобедрена става и счупените горно и долно рамо на дясната срамна кост. Взел е предвид, че според заключението нормалният оздравителен и възстановителен процес при такъв вид травматични увреждания продължава около 6-7 месеца при благоприятен ход на същия и липсата на усложнения в неговото протичане, за каквито е намерил, че липсват писмени и гласни доказателства в кориците на делото. Съобразил е и посоченото от вещото лице в открито съдебно заседание, че при личния преглед на ищеца са установени белези по тялото му - по долната половина на корема с дължина 35 см., на дясното бедро в горна трета с дължина 25 см., на дясното седалище, като тези белези ще останат за цял живот. Посочил е, че според вещото лице ищецът е възстановен напълно, като единствено не са премахнати металните стабилизатори, които ще се наложи да се извадят в бъдеще. Отбелязал е, че при прегледа ищецът съобщил за болки при седнало или при изправено положение, както и при физическо натоварване на десния крак и при влошаване на времето и според експерта тези болки са субективно усещане, но при влошаване на времето ищецът ще ги усеща още много време. Изтъкнал е, че при ищеца няма ограничение на обема на движение на крайниците.

Въззивният съд е обсъдил и показанията на свидетеля Бораджиева - съпруга на ищеца, според която непосредствено след инцидента ищецът бил в шок, като в продължение на няколко дни след това изпитвал силни болки въпреки обезболяващи медикаменти, които е приемал; след операцията не е можел да се обслужва сам, включително да пие вода и да се храни, което положение продължило около 10-12 дни; в продължение на 14 дни трябвало да приема само добре пасирана храна, а след това нарязана на фини кубчета, тъй като заради травмите имал затруднение с дъвченето; по време на целия 2-седмичен престой в болницата, както и първата седмица след изписването му, ищецът бил напълно обездвижен; състоянието му наложило да бъде ангажиран рехабилитатор, който да го раздвижва и да поддържа мускулатурата му в продължение на 40-50 дни, като през този период бил изцяло обслужван от съпругата си, хранел се в леглото, ползвал подлога и уринатор за физиологичните нужди, личната му хигиена е била поддържана със сухи шампоани и лавандулов спирт, с които съпругата му е обтривала тялото; инцидентът се отразил на психиката на съпруга й - станал нервен, избухлив, замислен, бил отчаян, че няма да се възстанови; към момента той се движел без проблем, като единствено не можел да стои дълго прав или седнал и трябвало да кляка и да се изправя плавно и внимателно заради пластините, не можел да тича и да скача; поставените му импланти нямало да бъдат изваждани, като било възможно след време да се наложи смяна на цялата става. Въззивният съд е кредитирал показанията на съпругата на ищеца независимо от възможната й заинтересованост, тъй като ги е намерил за обективни, логични и подкрепени от останалите доказателства.

Въззивният съд е приел, че е налице съществен принос на ищеца за настъпване на ПТП, по-голям от този на водача на товарния автомобил, и го е определил в размер на 70 %. Този извод е обосновал с поведението на пострадалия ищец, който е нарушил всички изисквания към пешеходците, установени в чл.72 от Извънредна наредба № 195 от 12.12.2002г. относно движението по обществените пътища, тъй като преди настъпването на ПТП абсолютно неправомерно е бил на платното за движение, при това с гръб пред т.а. „Мерцедес Атего“, движещ се по дясната (южната) пътна лента на платното за движение в посока от [населено място] към [населено място], от лявата страна на спрелия в насрещната (северната) пътна лента т.а. „М.“. Изтъкнал е, че това поведение на ищеца, освен че е в нарушение на задълженията му като пешеходец, е и изключително безразсъдно, тъй като е било тъмно, а пътният участък е бил неосветен и изключително натоварен. Добавил е, че като професионален шофьор ищецът е следвало да бъде наясно с рисковете при конкретната пътна ситуация (тежък трафик, липса на осветеност) и че решението му да проверява дали работи коректно хладилната камера на камиона му на самото пътно платно, при това откъм страната на насрещно движещите се превозни средства, вместо да спре товарния автомобил на безопасно и предназначено за престой и паркиране място, е било изключително рисково и в конкретния случай е довело до настъпването на ПТП с негово участие.

С оглед вида и характера на телесните увреждания, получени от ищеца при ПТП, наложилото се оперативно и медикаментозно лечение, продължителността на периода на лечение и възстановяване, данните за пълното възстановяване на пострадалия, но и за наличие на трайни последици от получените травми (белези и остатъчни болки при натоварване и промяна на времето), въззивният съд е приел, че справедливият размер на дължимото се на ищеца обезщетение за неимуществени вреди съгласно чл.52 ЗЗД е 70 000 лева. Посочил е, че този размер съответства и на икономическата конюнктура в страната към датата на настъпване на ПТП, израз на която са действащите към този момент лимит на отговорността на застрахователите по застраховка ГО, установени в чл.492 КЗ, както и на съдебната практика в подобни случаи, когато пострадалия е получил множество телесни увреждания. Поради това и на основание чл.51, ал.2 ЗЗД, предвид установеното съществено съпричиняване на вредоносния резултат от 70 %, въззивният съд е достигнал до извод, че на ищеца следва да бъде присъдено обезщетение в размер на 21 000 лв, ведно със законната лихва от 01.11.2021г. – датата на уведомяване на ответника за настъпилото събитие, до окончателното изплащане.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Поставените от касатора първи четири въпроса се отнасят до прилагане на принципа на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя. Този въпрос е релевантен, тъй като е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи. По въпроса е създадена постоянна съдебна практика – ППВС № 4 от 23.12.1968г., решение № 151 от 12.11.2013г., по т.д. № 486/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2979/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., както и посочените от касатора решения, в които е прието, че за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди – морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характерът и тежестта на самото телесно увреждане, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Съдът е длъжен не само да посочи, но и да извърши преценка в тяхната съвкупност на релевантните обстоятелства, в това число като изхожда от общото понятие за справедливост и даде неговите основни характеристики, които да служат като отправна точка за определянето на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди.

При определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд не се е отклонил формираната постоянна практика, като е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на конкретните факти по делото. Въззивният съд е съобразил вида и тежестта на причинените на ищеца увреждания, възрастта му при настъпване на ПТП, вида на проведеното лечение, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, както и нормативно определените лимити на застрахователните обезщетения и социално икономическите и обществени условия в страната. Въззивният съд не е излагал съображения, че лимитите на отговорност на застрахователя следва да бъдат изключени като критерий, а е съобразил постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 34 от 27.03.2020г. по т.д. № 1160/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., според която те нямат самостоятелно значение, а са индиция за икономическата конюнктура в страната към датата на непозволеното увреждане. Във връзка с липсата на изрични съображения относно съдебната практика по сходни случаи следва да се посочи, че съдебната практика няма самостоятелно значение, а също е индиция за общественото разбиране за справедливост и икономическата конюктура в страната към датата на непозволеното увреждане. Проверката на обосноваността на изводите на въззивния съд предполага обсъждане на събраните по делото доказателства и не може да бъде извършена в селективния стадий на касационното производство.

Поставените от касатора пети, шести, седми и осми въпроси се отнасят до приложението на чл.51, ал.2 ГПК и определяне на съотношението на приноса на делинквента и на пострадалия за настъпване на увреждането. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил изхода на делото, по отношение на него не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По приложението на чл.51, ал.2 ГПК е формираната постоянна съдебна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/09г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т.д. № 1140/11г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/13г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/12г. на ВКС, ТК, І т.о., както и посочените от касатора решения. Според така формираната практика, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл.51, ал.2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие.

При произнасяне по възражението за съпричиняване въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна съдебна практика, като е извършил съвкупна преценка на ангажираните в производството доказателства и въз основа на тях е приел за доказано, че поведението на пострадалия, изразяващо се в нарушаване на правилата за движение, тъй като преди настъпването на ПТП напълно неправомерно е бил на платното за движение, при това с гръб пред т.а. „Мерцедес Атего“, движещ се по дясната (южната) пътна лента на платното за движение в посока от [населено място] към [населено място], от лявата страна на спрелия в насрещната (северната) пътна лента т.а. „М.“, и това неговото поведение е в пряка причинна връзка с настъпилото ПТП, което е довело до увреждането му. За да определи размера на съпричиняването от страна на пострадалия, въззивният съд е съобразил поведението на делинквента, който е управлявал товарния автомобил със скорост, която не е била съобразена с конкретните условия на пътя и не е реагирал своевременно, въпреки че е имал възможност да забележи намиращия се на пътното платно пешеходец на разстояние, по-голямо от опасната зона за спиране. Съпоставяйки поведението на водача и пешеходеца, въззивният съд е достигнал до извод, че приносът на ищеца за настъпване на процесното ПТП е по-голям от този на водача на товарния автомобил, излагайки съображения, че поведението му, освен че е в нарушение на задълженията му като пешеходец, е и изключително безразсъдно, тъй като е било тъмно, а пътният участък е бил неосветен и изключително натоварен. Несъгласието на касатора с мотивите на въззивния съд представлява оплакване за неправилност поради необоснованост на въззивното решение, което не може да обоснове допускане на касационен контрол. Следва да се посочи, че формулираният от касатора пети материалноправен въпрос не съответства на фактите по делото и на осъществената от въззивния съд дейност, тъй като при произнасяне по направеното от ответника възражение за съпричиняване не е възприето поведение на пострадалия ищец, за което не са наведени твърдения в отговора на исковата молба. В случая въззивният съд се е произнесъл по твърденията на ответника относно поведението на ищеца при настъпване на процесното ПТП, обосновали направеното с отговора на исковата молба възражение за съпричиняване. Действително при преценката за конкретния размер на приноса на ищеца въззивният съд е изложил и допълнителни съображения, че като професионален шофьор ищецът е следвало да бъде наясно с рисковете при конкретната пътна ситуация и че поведението му е било изключително рисково, но тези мотиви не могат да обосноват извод за прието съпричиняване въз основа на поведение, за каквото няма своевременно изложени твърдения от ответника. Във връзка с поставения осми въпрос следва да се посочи, че различният изход на споровете по посочените от касатора дела се дължи на различни доказателства и различна фактическа обстановка, установена за всеки отделен случай.

Последният процесуалноправен въпрос се отнася до задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства и да изложи мотиви във връзка с тях. По този въпрос е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/201 Зг. на ВКС, I т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 1 11/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК. В настоящия случай касаторът не е посочил ясно кои доводи на страните и кои доказателства са останали необсъдени от въззивния съд, като единствено е посочено, че въззивният съд е тълкувал превратно заключенията на назначените експертизи и е обсъдил едностранчиво показанията на водача на товарния автомобил. Съобразявайки мотивите на въззивното решение, настоящият състав намира, че въззивният съд се е произнесъл по доводите и възраженията на страните и е обсъдил събраните по делото доказателства, като е посочил кои факти приема за установени въз основа на събраните по делото доказателства. Изложените от касатора доводи за необоснованост на въззивното решение не могат да бъдат обсъждани в селективния стадий на касационното производство и не могат да обосноват допускане на касационен контрол. Поради това искането за допускане на касационен контрол по поставения въпрос поради противоречие с практиката на ВКС е неоснователно.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение