Определение № 5882 от 16.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4656/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М. срещу определение № 14726/04.08.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 4969/2025 г. по описа на Софийски градски съд,

С посоченото определение състав на СГС е оставил без уважение частна жалба с вх. № 45584/11.04.2025 г. на ищеца Е. Д. М. срещу определение № 14406 от 26.03.2025 г., постановено по гр. д. № 66623/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 24 състав, в частта, в която е отказано предоставяне на правна помощ на ищеца и е прекратено производството по делото поради недопустимост на иска.

Жалбоподателят счита, че са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК във връзка с чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК, поради което моли да се допусне касационно обжалване на атакуваното определение и да се отмени същото. Счита, че въззивният съд е постановил определението си в противоречие с практиката на Върховния касационен съд относно наличие на злоупотреба с право и отклоняване от режима за изтърпяване на наложеното наказание.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Е. Д. М. поставя следните въпроси, които според него са обуславящи извода на въззивния съд и са решени в противоречие с практиката на ВКС, а именно:

1. Следва ли съдът да прекратява производство по иск за обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ с мотив „злоупотреба с процесуално право“, когато ищецът е осъден с влязла в сила присъда, но търси обезщетение за вреди от незаконно осъждане, тъй като наказателното дело не е решено от фактическа и правна страна, а съдът се е произнесъл за извършено престъпление по нов начин,който не е отразен в обвинителния акт, а участието му в други дела по време на изтърпяване на наказание представлява упражняване на гарантирано от Конституцията, Конвенцията и правото на ЕС право на достъп до съд?

2. Когато се предявява осъдителен иск за обезщетение за вреди, има ли правомощие гражданският съд да установи незаконосъобразност на влязла в сила присъда на наказателния съд /като посочи това в мотивите към решението си/ и да присъди парично обезщетение?

3. Завеждането на дела и явяването в съдебни заседания представлява ли отклонение от режима на изтърпяване на присъдата?

Касаторът счита, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като съдилищата в страната нямат уеднаквена практика относно границите на „злоупотребата с право“ в контекста на чл. 2 ЗОДОВ и задължение е на съда да разгледа делото по същество.

Насрещната страна по жалбата - ответникът Софийски апелативен съд не е депозирал отговор.

Касационната инстанция приема, че частната касационна жалба е допустима като подадена от легитимирана страна, в съответния срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Към нея е приложено изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което формално са изпълнени изискванията за нейното разглеждане.

По искането за допускане на касационно обжалване настоящият състав съобрази следното:

Въззивният съд е очертал предмета на делото като е посочил, че производството пред СРС е образувано по подадена от Е. Д. М. срещу Апелативен съд - София искова молба („жалба“), с която е предявен осъдителен иск за сумата от 24 999 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушение на правото на ЕС и ООН в периода 11.10.2024 г. - 17.10.2024 г. с действия на съда-ответник по в.н.о.х.д. № 404/2023 г. Подробно са описани твърденията на ищеца, а именно: че по посоченото дело апелативният съд е процедирал въз основа на невалиден съдебен акт - присъда по в.н.о.х.д. № 102/2018 г. по описа на Апелативен специализиран наказателен съд и решение по к.н.о.х.д. № 1018/2019 г. по описа на ВКС, с които ищецът е осъден по непредявени обвинения, като подробно са описани предприетите от тези съдилища действия по посочените наказателни дела.

Въззивният съд е посочил, че искането на ищеца е в следния смисъл: първоинстанционният съд да установи незаконност на присъдата на ВКС, да установи, че ищецът е бил осъден по непредявени обвинения, а след като е приложил незаконен съдебен акт по в.н.о.х.д. № 404/2023 г., Апелативен съд - София да бъде осъден да плати на ищеца търсената сума от 24 999 лв. като обезщетение за причинените неимуществени вреди (психически и физически тормоз, безнадеждност, безпокойство), ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска до окончателното плащане.

Въззивният съд е констатирал, че с разпореждане от 15.01.2025 г. СРС е констатирал нередовности на предявения иск и е дал указания на ищеца по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК; че с молба от 04.02.2025 г. Е. М. е заявил, че е предявил над 300 дела срещу Апелативен съд - София и не знае конкретното дело за какво се води, поради което моли съдът да му изпрати препис от исковата молба и да му назначи служебен адвокат; че с определение № 14406 от 26.03.2025 г., постановено по гр. д. № 66623/2024 г. по описа на Софийски районен съд, е отказано предоставяне на правна помощ на ищеца и е прекратено производството по делото поради недопустимост на иска.

Въззивният съд е мотивирал своя извод, че определението на СРС в обжалваната част е правилно, тъй като влезлите в сила присъди са задължителни за всички съдилища. Посочил е, че на съда е служебно известно, че ищецът Е. Д. М. е задържан в затвора в [населено място] в изпълнение на наложено наказание „лишаване от свобода“ по силата на Решение № 242 от 16.04.2020 г., постановено по к.н.о.х.д. № 1018/2019 г. по описа на ВКС, с което е оставена в сила въззивната присъда на АСНС по в.н.о.х.д. № 102/2018 г. в частта, с която е отменена първоинстанционната присъда и ищецът е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 3 вр. с чл. 198, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 НК, за това, че на 12.03.2010 г. в [населено място], пред „П. Б.Б.“ АД, клон Л., като извършител, в съучастие с Е. Д. П. и Л. Т. Л. - извършители и други неустановени лица - извършители, е отнел чужди движими вещи - сумата 136 072 лева, собственост на „П. Б.Б.“ АД и огнестрелно оръжие, марка „Б.“ № * Х. *с 12 броя патрони в пълнителя, собственост на О. Б. Б., от владението на Б., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и заплашване, движимите вещи са в особено големи размери и деецът е бил въоръжен с огнестрелно оръжие.

В мотивите на обжалвания пред настоящата касационна инстанция съдебен акт е посочено още, че към началото на 2025 г. ищецът има заведени общо 1118 броя дела само пред Софийския районен съд със сочени различни ответници (Прокуратурата, СГС, САС, ВКС, АССГ, ВАС, ГРБОП, ГДИН и др.), като повече от 99% от делата са с един и същи предмет - иска се обезщетение за неимуществени вреди поради осъждане по непредявено обвинение (или косвено свързани с това твърдения като: непроизнасяне по молба за възобновяване; незаконно предпазени от наказателна отговорност други лица, спрямо които не били повдигнати обвинения; незаконно задържане поради осъждане по непредявено обвинение и др.), претърпени в различни периоди на увреждане; че в мнозинството от подадените искови молби, както и по настоящото, ищецът излага ненадлежни твърдения за факти, от които не би могъл да обоснове противоправно поведение на ответника и наличие на основание за ангажиране на отговорността му за обезщетяване на евентуално причинени неимуществени вреди.

В настоящия случай, според въззивния съд, искът на Е. М. съдът да установи незаконност на влязлата в сила присъда на ВКС е недопустим, доколкото законът не предвижда подобно правомощие на гражданския съд (за инцидентна проверка на законосъобразността на влезлия в сила акт на наказателния съд в противоречие с разпоредбите на чл. 299, ал. 1 и чл. 300 ГПК), а оттам и твърденията, че Софийски апелативен съд е приложил незаконен (невалиден) съдебен акт по в.н.о.х.д. № 404/2023 г. и следователно е действал противоправно, са очевидно несъстоятелни и не биха могли да обосноват възникване в полза на ищеца на претендираното от него право на обезщетение, което на самостоятелно основание обуславя недопустимост на иска.

Съдът е посочил, че Е. Д. М. не е лишен от достъп до правосъдие по основното му твърдение, изложено в исковите молби по всички дела, че е осъден от ВКС по непредявено обвинение с Решение № 242 от 16.04.2020 г., постановено по к.н.о.х.д. № 1018/2019 г. по описа на ВКС, като това твърдяно от ищеца нарушение на общностното право е предмет на предявена от него искова претенция по чл. 2в ЗОДОВ, по която е образувано гр. д. № 5050/2022 г. по описа на СРС, 125 състав (към настоящия момент висящо на етап въззивно производство по в.гр.д. № 12666/2024 г. по описа на СГС, II-В въззивен състав).

В допълнение съдът е изложил мотиви, че злоупотребата с право е нормативно уредена в чл. 57, ал. 2 от Конституцията, чл. 8, ал. 2 ЗЗД, чл. 289 ТЗ и чл. 3 ГПК, като при анализ на цитираните разпоредби може да се направи извод, че същата е противоправна и представлява недобросъвестно упражняване на право - за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията), но също и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД), когато е налице съществено разминаване между целта, за която правото е предоставено, и целта, за която то се използва; че понятието „злоупотреба“ по смисъла на чл. 35, § 3 (а) от Европейската конвенция за правата на човека се разбира в обичайното му значение според общата правна теория, а именно - като зловредно упражняване на едно право за цели, различни от целите, за които то е създадено; че при установена злоупотреба с право последицата е, че съдът следва да откаже да даде защита на превратно упражняваното субективно право.

Съдът е приел, че установеният брой и характер на инициираните от Е. М. съдебни производства само пред СРС и СГС, в относително кратък период от време, представлява поведение, което нарушава принципа за добросъвестно упражняване на процесуални права и може да бъде квалифицирано като недобросъвестно по смисъла на чл. 3 ГПК. Процесуално поведение на ищеца, според въззивния съд, поражда основателни съмнения дали същият има валидно защитим правен интерес, който да се нуждае от санкцията на съда, за да бъде реализиран, още повече, че с процесуалното си поведение страната поставя съда в обективна невъзможност да установи дали по всяко дело не е налице друго с идентичен предмет, което несъмнено сочи към злоупотреба с правото на иск, за което се дължи съответната процесуална санкция, предвидена в ГПК - прекратяване на производството като недопустимо.

Съдът е дал отговор на довода на частния жалбоподател за липса на идентичност в предмета и страните между посочените от първоинстанционния съд дела като е приел същия за несъстоятелен, тъй като основанието за прекратяване на производството не е разпоредбата на чл. 126 ГПК, а наличието на недопустимост на предявената искова претенция предвид установената очевидна злоупотреба с правото на иск и недобросъвестно упражняване на процесуални права.

С оглед очевидната недопустимост на иска, въззивният съд е приел, че изводът на първоинстанционния съд за неоснователност на молбата за предоставяне на правна помощ, доколкото назначаване на служебен адвокат на ищеца при наличие на основание за прекратяване на производството по делото е неоправдано и не би могло да допринесе за защитата правата на ищцовата страна, е правилен, поради което е намерил, че определението на СРС в обжалваната част е правилно и подадената срещу него частна жалба следва да бъде оставена без уважение.

Настоящият състав на ВКС счита, че няма основания за допускане на обжалването.

Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията на въззивните съдилища се осъществява при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК или вън от тях – по чл. 280, ал. 2 ГПК. В първия случай достъпът до касация се свързва с поставянето на релевантен правен въпрос – т. е. въпрос с обуславящо изхода на спора значение, който е включен в предмета на делото и е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд – така разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. С посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивния съдебен акт до касационен контрол се определят рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби, респ. частните касационни жалби. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/.

Поставеният от касатора първи въпрос не обосновава наличието на общата предпоставка за допускане на определението на касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът изразява несъгласието на касатора с фактическите и правните изводи на съда. Същият е от фактологическо естество и в настоящата фаза по селектиране на касационните жалби не би могъл да обоснове общата предпоставка за допускане на въззивния съдебен акт на касационен контрол.

На втория въпрос на касатора съдът е дал отговор в мотивите си, че след като присъдата влезе в сила (т.е. изчерпани са всички възможности за обжалване), тя става окончателна и задължителна за изпълнение от осъденото лице и държавните институции. Влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Друг отговор на този въпрос не може да бъде даден.

Третият въпрос на касатора изобщо не е бил разглеждан от въззивния съд, поради което същият е неотносим и не обосновава наличието на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не следва да се преценява наличието на специалния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определение № 14726/04.08.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 4969/2025 г. по описа на Софийски градски съд,

Воден от изложеното, настоящият състав на ВКС, ІII гражданско отделение,