Определение № 1822 от 10.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4629/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Д. П. срещу Решение № 125 от 27.03.2024 г. по в. гр. д. № 154/2024 г. на Окръжен съд – Хасково, с което след като е потвърдено Решение № 217/11.12.2023 г., постановено по гр. дело № 443/2023 г. по описа на Районен съд – Свиленград, е отхвърлен предявеният от Т. Д. П. срещу Г. С. Т. иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1, вр. чл. 5 от Закона за защита от дискриминация за установяване на проявено дискриминационно отношение, представляващо тормоз, основан на признака „лично или обществено положение", извършен от ответника спрямо ищеца и изразяващ се в осуетяване на разследване по пр. пр. № 402/2023 г. по описа на РП - Хасково, ТО - Свиленград, образувано по сигнал на ищеца срещу кмета и секретаря на Община Свиленград. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Искането е за отмяна на въззивното решение и уважаване на иска. Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по касационната жалба Г. С. Т. не е подал в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното – касационната жалба е подадена от страна с интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в срока по чл. 283 ГПК (липсват доказателства въззивното решение да е съобщено на касатора) и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че не е налице действие или бездействие на ответника по касация Г. Т., който като служител на ПУ - Любимец към РУ - Свиленград при работата по покурорска преписка № 402/2022 г. по описа на РП - Хасково, ТО- Ивайловград, образувана по сигнал на ищеца срещу кмета и секретаря на Община Свиленград, да е извършил нарушение на чл. 5, вр. чл. 4, ал. 1 Закона за защита от дискриминация, изразяващо се в "тормоз" на основата на признака "лично или обществено положение". Установил е, че преписката била образувана по сигнал от 12.10.2022 г., подаден в РП - Хасково, ТО - Свиленград, от касатора Т. П. срещу кмета на Община Свиленград и секретаря на Община Свиленград за това, че служители на Община Свиленград отказали да регистрират семейство наематели на жилище в [населено място]. Отводи по преписката депозирали всички прокурори от ТО - Свиленград към РП - Хасково, тъй като подалият сигнала изразил съмнение в почтеността им. На 28.03.2023 г. преписката била разпределена на прокурор от ТО - Ивайловград към РП - Хасково. С постановление от 30.03.2023 г. наблюдаващият прокурор възложил на началника на РУ - Свиленград да извърши проверка по сигнала в срок от 30 дни от датата на получаване на постановлението. На 03.04.2023 г. преписката била разпределена на ответника Г. Т., разузнавач при ПУ - Любимец, инспектор КП, видно от писмо от началника на РУ - Свиленград до РП - Хасково, ТО - Ивайловград. Срокът на проверката бил продължен с 30 дни, считано от 08.05.2023 година. На 05.06.2023 г. ответникът докладвал на началника на РУ - Свиленград резултатите от извършената от него проверка по случая. В докладната записка отразил, че снел подробни сведения от кмета и служители на Община Свиленград, както и от семейството – наематели на имот, установено по преписката. В хода на проверката ответникът провел телефонен разговор с касатора Т. П. с цел снемане на сведения и получаване на допълнителни данни по подадения от него сигнал. На 12.04.2023 г. жалбоподателят изпратил електронно писмо до РУ - Свиленград, в което заявил, че не иска да се явява лично, а настоява за разпит по делегация, можел да се яви лично, но само по изключение, заявявявайки, че, ако не му бъде предоставен телефонен номер за връзка, нямало да се явява. В отговор на изратени до него от ответника по електронна поща въпроси касаторът заявил, че „отказва да работи с Т.“, че „друго МВР трябва да работи по преписката, поради което иска отводи“. В хода на проверката от Община - Свиленград била изискана наличната документация, свързана с отказа да бъдат регистрирани наемателите, посочени в сигнала на касатора. Преписката и събраните в хода на проверката материали били изпратени в ТО - Ивайловград към РП – Хасково, за което касаторът Т. П. бил уведомен. При тези факти въззивният съд приел, че не е доказано ищецът да е бил по-неблагоприятно третиран, в сравние с друго лице при сходни обстоятелства на базата на правнозначимите легално установени критерии, основани на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Допълнил е, че не е установено жалбоподателят да е търпял на основа горните признаци по-малко благоприятно третиране или да е бил поставен в особено неблагоприятно положение, произтичащо от привидно неутрални разпоредба, критерии или практика. Окръжният съд е посочил, че ищецът не е бил обект на пряка или непряка дискриминация в хода на прокурорска преписка № 402/2022 г. по описа на РП - Хасково, ТО – Ивайловград, и ответникът не е осъществил деяние, с което да е осъществена някоя от хипотезите на чл. 4 и чл. 5 от Закона за защита от дискриминация. Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси: 1.„Защо ответникът никога не ме търси между 20.04.2023 г. – 30.04.2023 г., когато съм в България, и съм му казал, че в този период трябва да стане снемането на показания?“; 2.“Защо не ме е призовал?“; 3.“Защо не е коментирано признанието на ответника пред съда, че той е получавал моите писма и знае, че между 20 април и 30 април съм в България?“; 4.“Защо не ми е снел показания по делегация?“; 5.“Защо не ми е оставил мобилен телефон за контакт, въпреки моите настоявания?“; 6.“Защо не е коментирано писмото ми до началника на МВР – Свиленград, в което аз го информирам, че нямам комуникация с ответника и знам, че той саботира разследването?“; 7.“Защо не е коментирано искането ми до началника на МВР – Свиленград да смени ответника от разглеждането на преписката и направо да прати преписката на друго МВР?“; 8.“Защо не е коментиран фактът, че ответникът никога не ми иска документи докато съм в България?“; Касаторът иска достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдение, че въззивният съд е дал разрешение на тези въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС, намерила израз в ППВС № 7/1965 и т. 19 ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ОСГК, както и в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 93/27.10.2016 г. по т. д. № 1882/2015 г. на ВКС, ТО, и Решение № 45/25.06.2019 г. по гр. д. № 1466/2018 г. на ВКС, III ГО. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по всички формулирани в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК въпроси. Първи, втори, четвърти и пети въпрос не са правни въпроси и не отговарят на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК да са с обуславящ изводите на въззивния съд характер. Правен въпрос, от значение за изхода на конкретно дело, е този, който, включен в предмета на спора, е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Нито един от посочените въпроси не е свързан с тълкуването на конкретна материалноправна или процесуалнправна норма, с приложението на която въззивният съд да е мотивирал решението за неоснователност на исковата претенция. При липса на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е безпредметно изследването налице ли е допълнителното условие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване. Останалите въпроси се свеждат до един – относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните. Той е включен е в предмета на делото и е обусловил правната воля на решаващия състав. При мотивиране на извода осъществен ли е фактическият състав по чл. 71, ал. 1, т. 1 от Закона за защита от дискриминация въззивният съд е съобразил доводите на ищеца и е извършил преценка на събраните по делото доказателства, относими към възникването на всички правопораждащи претенцията му юридически факти. По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички, относими към предмета на делото, доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да посочи правни си изводи. Несъгласието на касатора с анализа и оценката на събраните доказателства, респ. с крайния извод за неоснователност на иска, съставляват доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение и за неговата необоснованост, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,