Определение № 2179 от 14.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3854/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Българска социалистическа партия, подадена чрез адв. А. С., срещу решение № 260324/24.01.2022 г. по в.гр.д. № 8222/2020 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено определение № 129078 от 23.06.2020 г. по гр.д. № 49345/2019 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлена молбата по чл. 248 ГПК на Българска социалистическа партия за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното определение е незаконосъобразно и неправилно и се иска неговата отмяна. В изложението, представено към частната касационна жалба, се твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като са поставени следните релевантни според касатора въпроси:

1. „Когато от представените по делото доказателства – договор за защита и представителство – е видно, че страните са договорили адвокатско възнаграждение общо, а не поотделно за защита по всяка от претенциите /чл.2, ал. 5 от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения/, то следва ли да се приложи разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от Наредбата?“.

2. „Длъжен ли е съдът служебно да приложи чл. 20 ЗЗД, респ. да тълкува действителната воля на страните в договор за правна помощ?“.

3. „Длъжен ли е съдът да извърши компенсация на сторените разноски, ако е направено такова искане, респ. ищцовите претенции са частично уважени?“.

Твърди се и противоречие с решение от 29.10.2021 г. по гр.д. № 5260/2021 г. по описа на СГС.

Ответникът по частната касационна жалба Ю. И. Б., оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран от процесуалния му представител адв. М. А.. Счита, че не са налице основания за допускане на решението в обжалвана му част до касационен контрол, а по същество – подадената жалба е неоснователна.

Частната касационна жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна срещу въззивно решение, в частта му, имаща характер на определение, подлежаща на касационно обжалване съгласно чл. 248, ал. 3 ГПК, следователно е допустима.

Относно наличието на предпоставки за допускане на обжалваното определение до касационен контрол, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното:

Производството по гр.д. № 49345/2019 г. на Софийски районен съд е образувано по искова молба на Ю. И. Б., с която са предявени три обективно съединени иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ, като претендираното обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконно уволнение е в размер на 584 лв., частично от 8059,20 лв. В съдебно заседание, провело се на 18.02.2020 г., размерът на иска по т. 3 е увеличен до 8059,20 лв. С решение № 56903 от 04.03.2020 г. първоинстанционният съд е уважил предявените от ищеца искове, като е отменена заповедта за уволнение, ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност и му е присъдено обезщетение в размер на 5373,40 лв. след като съдът е извършил прихващане с платените на отпаднало основание обезщетения при уволнение и е отхвърлил иска за разликата над присъдената сума до 8059,20 лв. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК във връзка с направеното в исковата молба искане за определяне на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА ищецът Българска социалистическа партия е осъдена да заплати на процесуалния представител на ищеца адв. М. А. 1158,67 лв. адвокатско възнаграждение, съразмерно на уважената част от исковете. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника 113,31 лв. адвокатско възнаграждение, съобразно отхвърлената част от исковете. В срока по чл. 248 ГПК е подадена молба от Българска социалистическа партия за изменение на решението в частта с разноските, която е отхвърлена като неоснователна с определение № 129078 от 23.06.2020 г. по гр.д. № 49345/2019 г. на СРС. Същото е обжалвано с частна жалба, подадена пред въззивната инстанция, разглеждаща делото по същество, която се е произнесла по спора за разноските във въззивното решение. Въззивната инстанция е приела, че определеното от първоинстанционния съд възнаграждение изцяло съответства на нормативната уредба предвид вида, броя на исковете и размера на предявените искове. Посочено е, че минималното адвокатско възнаграждение при иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ е в размер на 560 лв. – минималната работна заплата за страната. Като е взел предвид, че цената на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ е 8059,20 лв., съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съдът е определил, че минималното възнаграждение за този иск е 732, 96 лева, а съразмерно с уважената част от иска - 488, 69 лева. Изчислил е, че минималното възнаграждение е 1048,69 лв., а първоинстанционният съд е присъдил 1158,67 лв., което е приел за правилно с оглед фактическата и правна сложност на спора, поради което е оставил без уважение частната жалба. Приел е за неоснователно и искането на ответника за компенсация на разноските, доколкото съдът не е задължен да извърши такава.

На основание разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, или съответно определения, с които съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под „точно прилагане на закона“ най-общо се разбира еднородно тълкуване на закона, т. е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика или към преодоляване на постоянна, но неправилна такава. В случая жалбоподателят е посочил това основание, но не се е позовал нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Следва да се посочи, че цитираното в изложението решение на Софийски градски съд не отговаря на посочените изисквания и не може да обуслови наличието на противоречива практика. Липсва и обосновка, че съответния въпрос е от значение за развитие на правото и точното прилагане на закона тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон. Формулираните в изложението въпроса представляват оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част, но не обуславят наличието на твърдяната предпоставка за допускане до касационно обжалване.

По въпрос № 1: Разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения са ясни и се прилагат непротиворечиво в практиката, включително в случай, че исковете са обективно съединени в оценяемия иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, за който е приложим чл. 7, ал. 2 от Наредбата. Доколкото разпоредбата е ясна, няма необходимост от тълкуването ѝ, и се прилага в практиката непротиворечиво и няма необходимост от осъвременяването ѝ, по поставения въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По въпрос № 2: Вторият въпрос не е обусловил решаващата воля на въззивния състав, доколкото същия е основал преценката си на разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредбата, съгласно която за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно, а не е извършвал дейност по тълкуване на договора за правна помощ. С оглед изложеното въпросът не може да обуслови допускането на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

По въпрос № 3: Във връзка с приложението на чл. 103 ЗЗД и предпоставките за извършване на прихващане е налице многобройна практика, включително и задължителна такава, обективирана в Тълкувателно решение № 2 от 18.03.2022 г. по т. д. № 2/2020 г., ОСГТК, ВКС. Следа да се има предвид, че разноските за осъществената защита в полза на ищеца са поискани по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА и насрещната страна ги дължи не на страната, а на процесуалния ѝ представител, т.е. не са налице две насрещни задължения по смисъла на чл. 103 ЗЗД. В този смисъл поставеният въпрос не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото и по него не следва да бъде допуснато касационно обжалване.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,