Определение № 60486 от 15.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1545/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Делото е образувано по повод подадената касационна жалба срещу решение от 04.06.2020г. по гр.д.№2515/2018г. на АС София, с което са уважени искове с правно основание чл.92 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Жалбоподателят – В. Г. Г. и В. Д. В., чрез процесуалния се представител поддържат, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКСи които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Поддържат, че решението е и очевидно неправилно. Молят да се допусне касационно обжалване. Ответникът - „Гама Вест“ ЕООД, в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., прие следното: С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение, е осъдил В. Г. да заплати на „Гама Вест“ ЕООД по иск правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД сумата от 20 000 евро (двадесет хиляди евро), представляваща неустойка по т.9, раздел трети от сключен между страните на 29.10.2007г. с нот. акт /№/, т. IX рег./№/, н. д./№//2007г. на нотариус с рег./№/на НК, район на действие РС- София, ведно със следващата се законова лихва, смятано от датата на завеждане на исковата молба- 04.02.2016г. до пълното изплащане на сумата Със същото решение е осъдил В. Д. заплати на „Гама Вест“ ЕООД по иск правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД сумата от 20 000 евро (двадесет хиляди евро), представляваща неустойка по т.9, раздел трети от сключен между страните на 29.10.2007г. с нот. акт/ №/, т. IX рег./№/, н. д./№//2007г. на нотариус с рег./№/на НК, район на действие СРС, ведно със следващата се законова лихва, смятано от датата на завеждане на исковата молба- 04.02.2016г. до пълното изплащане на сумата Установено е по делото, че на 29.10.2007г., с нот. акт /№/ т. IX рег./№/ д./№//2007г., между страните по делото е сключен договор за взаимно учредяване на право на строеж срещу задължение за проектиране и строителство досежно следния недвижим имот: УПИ /№/, целият с площ от 1496 кв.м., находящ се в [населено място] за жилищна сграда на десет етажа, за строителството, на която е издадено разрешение за строеж /№/01.2007г. Установено е, че с договор за доброволна делба, извършена на 22.12.2011г. с нот. акт /№/, т.Х, рег. /№/ д./№//2011г. на нотариус с рег./№/ на НК, район на действие РС- София, е извършена доброволна делба между собствениците на правото на строеж, респ. на построените недвижими имоти, при упражняване на правото на строеж и страните като съделители са си получили в дял съответните припадащи им се недвижими имоти. Установено е, че съгласно раздел трети, т. 5 от договора за учредяване на право на строеж страните поделото са се задължили при завършване на строителството на обектите до степен на завършеност, установена с Протокол Акт 15, в едномесечен срок от издаването на Акт 15 да прехвърлят на собствениците на имотите съответните припадащи се идеални части от земята, безвъзмездно, като прехвърлянето се осъществява след извършване на разпределение на ползването върху надземни парко места в имота. Установено е, че в т.9 от договора страните са се договорили при неизпълнение на задължението по т.5 да се дължи неустойка в размер на 20 000евро. С договора за доброволна дела са уговорени и разпределени към съответните имоти припадащите се идеални части от земята. Съдът е приел, че между страните по делото е било породено едно валидно възникнало и действително облигационно отношение- отношението по процесния договор за учредяване на право на строеж, сключен с нот.акт /№//2007г. Съдът е счел, че е неоснователно възражението на ответната страна, че неустоечната клауза в процесния договор е нищожна, както поради противоречие с добрите нрави, така и поради останалите наведени възражения: липса на насрещно задължение, промяна на вида и предназначението на сградата, предмет на процесния договор, ненастъпила вреда за ищеца от неизпълнението на задължението на ответниците, ненастъпване на изискуемонстта на задължението на ответниците. Прието е, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции- в този смисъл ТР№1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, задължително за въззивния съдебен състав. Съдът е счел, че в случая неустойката не излиза извън тези й присъщи функции, тъй като тя би излязла от тези си функции, ако същата беше така уговорена, че да обуславя по-голям интерес от неизпълнението на договора, отколкото от изпълнението на същия, като обстоятелство, навеждащо на подобно неизпълнение, също не е доказан о и не се и твърди. Прието е, че уговорената неустойка не накърнява принципите на справедливостта и добросъвестността, както твърдят ответниците, напротив обезпечава изпълнението на едно задължително изисквано от закона задължение за собствениците на земята при продажба на построени върху същата обекти, я превръщат в припадаща се към тях обща част и изискват задължителното й разпределение в идеални части към съответнине обекти. Изложени са съображения затова, че не е необходимо неустойката да е обвързана с настъпила вреда, напротив именно и само при неустойката не се дължи доказване на претърпяна вреда от дружеството-строител, но в случая е видно от представени по делото доказателства ( нот. актове, нот. покани, договори и пр.), че за дружеството съществува задължение да прехвърли или да осигури прехвърлянето на съответните идеални части от земята към построените обекти и че трети лица имат претенции към ищеца за неизпълнение на това негово задължение. Съдът е счел, че в случая не може да се приеме уговорената неустойка за прекомерна, ако се съпостави с евентуалните вреди, които ищецът би претърпял при евентуално неизпълнение на обезпеченото главно задължение и които ищецът като задължено по договори за продажба на недвижими имоти, предмет на договора за доброволна делба на трети лица търпи. Прието е, че не са ангажирани доказателства, от които да е видно, че размерът на уговорената неустойка значително надвишава размера на евентуалните вреди, очаквани от ищеца при неизпълнение на задължението на ответниците за прехвърляне на съответните идеални части от земята и предвидими от страните по договора. Поради изложеното по-горе, съдът е приел за неоснователни и недоказани и твърденията на жалбоподателите-ответници по иска и относно нищожност поради противоречие с добрите нрави или поради прекомерност на процесната неустоечна клауза. Прието е, че жалбоподателите -ответници не оспорват факта, че не са изпълнили задължението си по т.9 от раздел трети на договора, т.е. че към датата на завеждане на исковата молба не са прехвърлили на ищцовото дружество или на трети лица съответните идеални части от земята, върху която е построена сградата и на която те са съсобственици, поради което задължението за неустойка е изискуемо, доколкото са настъпили всички, уговорени с договора и изисквани от закона предпоставки: ответниците са били поканени, бил им е даден подходящ срок за изпълнение (видно от представените нот. покана и констативни протоколи), макар и за действителността на неустойката да не се изиска наличието на подобни предпоставки. Съдът е счел, че възражението за погасителна давност е неоснователно. Изложени са съображения за това, че давността за вземането за неустойка започва да тече от момента на изискуемост на вземането и се погасява с изтичане на тригодишен давностен период, съгл. разп. на чл. 114, ал.1 и разп. на чл. 111 б.б ЗЗД, а задължението за неустойка е станало изискуемо към датата на подписване на последния констативен протокол пред нотариус: 22.12.2015г. Съдът е приел, че видно от съдържанието на този протокол те признават, че са изпълнени всички техни условия и изисквания за изпълнение на главното им задължение, но отказват да изпълнят същото поради неизпълнение на задължение на ищеца, а исковата молба е подадена на 04.02.2016г., т.е. тригодишната давност, течението на която започва от 22.12.2015г., не е изтекла към датата на подаване на исковата молба. Съдът е посочил, че дори да се приеме, че давността започва да тече с настъпване на уговорения с неустоечната клауза модалитет, т.е с изтичане на едни месец от датата на издаване на Акт 15, то тогава следва да се приеме, че давностният срок започва да тече от 14.02.2013г, т.е към датата на подаване на исковата молба 04.02.2016г., погасителната давност и в този случай не е изтекла. Ответниците В. Г. Г. и В. Д. В. са направили възражения за прихващане за суми от 10 861 евро съставляваща неустойка за забава и със сумата от 5 000 евро, съставляваща цената на уговорени, но неизпълнени от ищеца довършителни СМР и от 10 892,27 евро, съставляваща неустойка за забава и със сумата от 5 000 евро, съставляваща цената на уговорени, но неизпълнени от ищеца довършителни СМР.Претендирали са и погасяване на част от размера на главното им задължение със суми, дължими им от ищеца като неустойка за забава, по т. 7 от договора, сключен с нот. акт /№//2007г. Съдът е приел, че забава в уговорените срокове за въвеждане на сградата в експлоатация е допусната, но предвид констатираната забава са предоговорени отношенията между страните досежно дължимото и получено от ответниците обезщетение, съгл. договора за доброволна делба, сключен с нот. акт №6/2011г., като ответниците са компенсирани за допуснатата забава, наложила се поради промяна в даденото строително разрешение, в какъвто свмисъл е и заключението на СТЕ, което не е оспорено от страните. Ответниците са претендирали и погасяване на част от размера на главното им задължение със суми, дължими им от ищеца за уговорени, но неизвършени довършителни работи по раздел втори от договора сключен с нот. акт /№//2007г. Съдът е приел, че не е доказано от ответниците, че извършването на тези довършителни работи се дължи именно от ищеца. Съдът е взел предвид предварителен договор, сключен между “Барокко“ООД и Г. Г., вкл. и в качеството му на Управител на „Гама вест“ЕООД, задълженията за извършване на довършителни работи по апартаментите, дадени в дял на ответниците, да се изпълнят от “Барокко“ООД. Прието е, че видно от заповед № РД-09-50-1169/28.09.2011г. ответниците са знаели за отношенията между “Барокко“ООД и „Гама вест“ ЕООД и за предварителния договор за прохвърляне на някои обекти срещу извършване на довършителни работи още към месец септември 2011г.,, и са дали нотариално заверено съгласие, както за промяна на арх. проект и предназначението на сградата, така и досежно промени в извършването на строителството съответните СМР, което се установява и от заключението на СТЕ. Предвид изложеното, съдът е счел, че възраженията за прихващане и на двамата ответници досежно и двете им основания, следва да бъдат отхвърлени поради неизискуемост, неликвидност и некомпенсаруемост на насрещните вземания. При така установените обстоятелства съдът е приел че предявените искове следва да бъдат изцяло уважени. Предвид изхода по главните искове е приет за основателен и иск по чл.86 ЗЗД и са присъдени лихви за забава, считано от датата на завеждане на исковата молба. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателите, чрез процесуалния си представител, поддържат, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: кои са критериите, въз основа на които съдът следва да обяви клаузата за нустойка за нищожна, какво е значението на размера/стойността на същата за действителността и с колко изключително високия размер нарушава моралните правила, възможно ли е да се извърши прихващане на договорена неустойка за забава с увеличения размер на дължимото обезщетение в готов строителен обект, възможно ли е да се извърши прихващане без изрично изявление на страната, допустимо ли е заместване на длъжника без изрично съгласие на кредитора, преклудирано ли е възражение за прихващане въведено с отговора на исковата молба, но уточнено по размер по-късно, ако задължението, за което е уговорена неустойка може да се реализира по съдебен ред с иск по чл.19, ал.3 ЗЗД, но вместо това се претендира неустойка пред реално изпълнение на задължението не обуславя ли това накърняване на добрите нрави, както и кога настъпва изискуемост на задължението за неустойка, ако същото е поставено в зависимост от сбъдването на определено условие и изискуемо ли е задължението за неустойка ако условието не е настъпило и кам датата на завеждане на исковата молба, с която същата се претендира. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и че решението е очевидно неправилно поради нарушаване принципите на равнопоставеност на страните и на справедливост –основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК. Настоящият състав намира, че не е налице твърдяната от жалбоподателите очевидна неправилност на решението. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл.281,т.3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от тези пороци. Съставът на ВКС, четвърто г.о. намира, че следва да се допусне касационно обжалване по въпроса: кога настъпва изискуемост на задължението за неустойка, ако същото е поставено в зависимост от сбъдването на определено условие и изискуемо ли е задължението за неустойка, ако условието не е настъпило и кам датата на завеждане на исковата молба, с която същата се претендира на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като съгласно постоянната практика на ВКС, задължението за неустойка се поражда от факта на неизпълнение на договорното задължение, чието изпълнение тя обезпечава и обезщетява и кредиторът може да иска заплащане на неустойка само в случаите и при условията, за които е договорена. Не следва да се допуска касационно обжалване по останалите поставени за разглеждане въпроси и на сочените от жалбоподателя основания. По отношение на предпоставките, при наличие на които съдът признава една неустоечна клауза на нищожна, съдът се е произнесъл в съотвествие с практиката на ВКС, включително и даденото тълкуване в ТР№1/2010г. на ОСГТК на ВКС и жалбоподателите не формулират въпроси, произнасянето по които да не съотвествува на същата. С оглед установената практика клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Приема се, че преценката за нищожност на клаузата за неустойка следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Посочва се, че даденото примерно изброяване на критерии, които могат да бъдат използвани при тази преценка (размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава; обезпечено ли е изпълнението на задължението с други правни способи; вида на уговорената неустойка - компенсаторна или мораторна; вида на неизпълнение на задължението; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди) не изключва възможността да бъдат ползвани и други критерии. Даденото разрешение в тълкувателното решение е доразвито в практиката на Върховния касационен съд, съгласно която въпросът доколко клаузата за неустойка е уговорена в нарушение на добрите нрави следва да се разрешава чрез комплексна преценка не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на фактори като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпалнението, за да не се превърне неустойката в средство за носнователно обогатяване и пр. фактори, относими за конкретното правоотношение. В този смисъл решение № 223 от 19.04.2016 г. по т. д. № 3633/2014 г. І т. о. ВКС; решение № 229 от 29.06.2017 г. по т. д. № 3550/2015 г. ІІ т. о. ВКС; решение № 104 от 26.06.2017 г. по т. д. № 2559/2016 г. ІV г. о. ВКС. Именно съобразявайки тази практика съдат е счел, че в случая неустоечната клауза не е нищожна. Що се касе до въпросите, относими към възможността да бъде извършено прихващане между договорени неустойки в полза на всяка една от страните по договор, то същите имат значение при разглеждане на спора по същество, след като се даде отговор на върпоса за дължимостта на неустойката, предмет на иска, тъй като за да бъде ангажирана отговорността по чл.92 ЗЗД е необходимо да съществува задължение, това задължение да не е изпълнено или да не е изпълнено точно и кредиторът да е изпълнил задължението си или да е бил готов да го изпълни. По въпросите: допустимо ли е заместване на длъжника без изрично съгласие на кредитора и ако задължението, за което е уговорена неустойка може да се реализира по съдебен ред с иск по чл.19, ал.3 ЗЗД, но вместо това се претендира неустойка пред реално изпълнение на задължението, не обуславя ли това накърняване на добрите нрави, не е налице общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като същите не са обусловили решаващите изводи на съда за основателност на предявените искове по чл.92 ЗЗД - ТД№1/2009г. ОСГТК на ВКС. Предвид изложените съображения, съдът