Определение № 47 от 08.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2222/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Х. Д., чрез пълномощника й адв. В. К. против решение № 349/10.10.2019 г. по в.гр.д. № 348/2019 г. на Хасковски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 239/26.04.2018 г. по гр.д. № 1567/2016 г. по описа на Районен съд Хасково, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от Т. Х. Д. срещу С. Д. Д., И. П. И. и К. П. Я. искове, както следва: иск с правно основание чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД за прогласяване нищожността на пълномощно с рег. № 3758 от 22.12.2006 г. на нотариус А. Д. поради липса на съгласие; иск с правно основание чл.29 ЗЗД – за унищожаване на упълномощителната сделка поради измама; иск с правно основание чл.31 ЗЗД – за унищожаване на упълномощителната сделка като сключена от лице, което не е могло да разбира и да ръководи действията си; иск с правно основание чл. 26, ал.1, пр.1 ЗЗД - за прогласяване нищожността на договори за покупко-продажба, обективирани в нот. акт № 5, том 1, рег. № 155, нот.дело № 005/2006 г. и нот.акт № 6, том 1, рег. № 158, нот.дело № 6/2006 г. на нотариус В. С. с район на действие –Хасковски районен съд поради противоречието им на закона; иск с правно основание чл.26, ал.2, пр.4 ЗЗД - за прогласяване нищожността на договори за покупко-продажба, обективирани в нот. акт № 5, том 1, рег. № 155, нот.дело № 005/2006 г. и нот.акт № 6, том 1, рег. № 158, нот.дело № 6/2006 г. на нотариус В. С. с район на действие –Хасковски районен съд поради липса на основание; иск с правно основание чл.42, ал.2 ЗЗД - за обявяване за относително недействителни на договорите за покупко-продажба, обективирани в нот. акт № 5, том 1, рег. № 155, нот.дело № 005/2006 г. и нот.акт № 6, том 1, рег. № 158, нот.дело № 6/2006 г. на нотариус В. С. с район на действие –Хасковски районен съд поради сключването им без представителна власт и искове по чл.108 ЗС – за признаване за установено, че ищцата като наследник на С. И. М., починала на 04.10.2007 г., е собственик на 1/6 ид.ч. от имотите, посочени в решение № 21-21 от 03.12.1996 г. на Общинска поземлена комисия –Хасково и за предаване на владението на тази 1/6 ид.ч. от имотите. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на атакуваното решение поради нарушения на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. В касационната жалба, в която се съдържа и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани следните материалноправни въпроси: 1/Налице ли е способност за разбиране на действията и ръководене на постъпките у лице, което доказано страда от неврологични заболявания, чиито симптоми включват засягане на мозъчните функции и могат да доведат до временно или продължително разстройство на съзнанието; 2/Неспособността за разбиране и ръководене на действията, която съществува във времеви периоди преди и след сключване на сделката включва ли и точно определения времеви отрязък – по време на нейното сключване, като по отношение на тях се поддържа допълнителното основание на чл.280, ал.1 т.3 ГПК, но без изложена конкретна обосновка. От обстоятелствената част на уточнението на касационната жалба може да се конкретизира и материалноправен въпрос относно необходимото съдържание на пълномощното за да е налице валидно упълномощаване за разпореждане с имущество на упълномощителя, за който се поддържа, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. по тълк.дело № 5/2014 г. на ОСГТК и с решение № 367/13.07.2010 г. по гр.д.№ 869/2009 г. на III г.о. на ВКС. В изложението е повдигнат отново в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, както и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и по-конкретно при преценката дали дееспособно лице, сключило договора е могло при сключването му да разбира или да ръководи действията си, следва ли съдът да съобрази освен медицинските, още и житейските и юридическите критерии, разглеждайки заключенията на приетите медицински експертизи заедно с всички други ангажирани по делото доказателства, относими към състоянието на лицето за релевантния момент, като се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение по този въпрос противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 223 по гр.д. № 1006/2012 г. на IV г.о., решение № 338 по гр.д. № 1383/2011 г. на IV г.о. и решение № 144 от 14.12.2018 г. по гр.д. № 5100/2017 г. на III г.о. Други материалноправни или процесуалноправни въпроси в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС, обективирана в останалите, представени с жалбата решения по чл.290 ГПК, не са формулирани от касатора в касационната жалба и уточнението към нея. На последно място се твърди, че решението е очевидно неправилно. Насрещните страни - С. Д. Д., И. П. И. и К. П. Я., чрез пълномощника им адв. П. са заявили становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и становище за неоснователност на касационната жалба. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, въззивният съд е приел, че наведените от въззивницата-ищца доводи за недопустимост, съответно неправилност на решението са неоснователни, като е отговорил изчерпателно на всяко едно от тях. Намерил е за неоснователни възраженията за допуснати процесуални нарушения във връзка с разпределената между страните доказателствена тежест в доклада по делото, както и във връзка с допускането и събирането на доказателства по делото, в това число и на приетите по делото заключения на съдебно-почеркова и съдебно-психиатрична експертиза. Второто заключение, което е изготвено въз основа на събраните писмени и гласни доказателствени средства и според което към 22.12.2006 г. лицето С. И. М. е била в състояние - психично и интелектуално, позволяващо й да формира адекватна, ориентирана за време и ситуация воля, т.е. била е способна да разбира и ръководи действията си, е кредитирано от съда като пълно и обосновано. С аргументи, че е обективно невъзможно да се съберат други данни за психичното състояние на ищцата, освен вече ангажираните по делото, въззивният съд е отказал допускане на повторна психиатрична експертиза. По отношение на иска с правно основание чл.31 ЗЗД не е споделил изводите на районния съд, че въведените с ал.2 на чл. 31 ЗЗД изисквания представляват процесуалноправна предпоставка за предявяване на иска за унищожаване на сделката и е приел, че те са материалноправни по своя характер, тъй като подлежат на доказване в рамките на процеса. Съобразена е и трайната практика на ВКС, според която искането за поставяне под запрещение има значение, когато искът за оспорване на сделката се предявява от наследниците след смъртта на увредения, и то само ако неспособността да се разбират или ръководят действията се е дължала на душевна болест или слабоумие, а ако неспособността да се разбират и ръководят действията се е дължала на друга причина: въздействие на упойващи вещества, интоксикация, състояния, съпътствани от продължителна силна болка и други подобни, не е необходимо да е искано запрещение, защото дори и да е искано такова в подобен случай, искът би бил отхвърлен като неоснователен. Въззивният съд е приел, че в конкретния случай няма и как да бъде въведено изискване да се установява поставяне под запрещение на упълномощителката, тъй като от медицинска гледна точка не става въпрос за душевна болест или слабоумие, а за неврологично заболяване. След извършен съвкупен анализ на събраните по делото гласни доказателствени средства и заключението на психиатричната експертиза, въззивният съд е достигнал до извод, че искът за унищожаемост на едностранната сделка е неоснователен, тъй като не е проведено пълно и главно доказване от страна на ищцата, че упъломощителката С. М. не е могла да разбира значението на сделката, нейното съдържание и правни последици. На следващо място, след анализ на събраните писмени доказателства - декларация за получена сума от продажба на процесните имоти, подписана от И. М., показанията на последната, събрани във въззивното производство, както и приетите в първата инстанция разписки и пощенски записи за платени от пълномощника и неговата съпруга суми на И. М. – наследник на починалата на 05.10.2007 г. упълномощителката и заключението на съдебно–почерковата експертиза, въззивният съд е приел, че сумите от продажбата на 1/3 ид.ч. от земеделските земи, собственост на С. М., са получени от нейната дъщеря И. М.. За неоснователно е намерено възражението на ищцата, че доколкото сестра й не е била упълномощена да получава тези суми, то не можело да се приеме, че те имат характер на насрещна престация в изпълнение на сключените от пълномощника сделки, като е посочено, че това обстоятелство не е от естество да обоснове твърдените основания за недействителност на процесните сделки и по-конкретно липсата на основание по чл.26, ал.2 ЗЗД. Изложено е, че при наличието на наследствено правоприемство, фактът дали само един или всички наследници са получили цената по сключена преди това сделка, не води до извод за нищожност, респ. унищожаемост на същата. На последно място, съдът се е произнесъл и по своевременно заявеното от ответниците възражение, че исковете за нищожност на сделките за покупко-продажба са погасени по давност, което не е било разгледано от първоинстанционният съд, като е приел, че то е неоснователно, доколкото исковете за нищожност на правни сделки не се погасяват по давност. Настоящият състав на ВКС намира, че формулираните от касатора в изложението материалноправни въпроси не осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК, тъй като са зададени абстрактно и предполагат разглеждане на доводите за неправилност и необоснованост на решението, свързани с преценката на събраните по делото доказателства, т.е. предполагат произнасяне по същество, каквото в производството по селектиране на жалбите по реда на чл.288 ГПК, не може да бъде извършено. Отделно от това не е налице и допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, който е заявен в жалбата без изложена конкретна обосновка по смисъла на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК. Останалите повдигнати в уточнението на касационната жалба въпроси за необходимото и достатъчно съдържание на пълномощното за валидно разпореждане с имущество на упълномощителя и за задълженията на въззивния съд по чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, покриват общото основание на чл.280, ал.1 ГПК, но нямат претендираното от касатора значение, тъй като не са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната и съдебната практика на ВКС, приложена към жалбата. За да отхвърли иска по чл. 42 ЗЗД за обявяване на относителната недействителност на процесните договори за покупко-продажба, съдът е приел, че упълномощителната сделка е валидна, като е съобразил разрешението, дадено в т. 1 от Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. по тълк.дело № 5/2014 г. на ОСГТК, според което за упълномощаване с последиците по чл.36, ал.2 ЗЗД за валидно разпореждане с имущество на упълномощителя, необходимо и достатъчно е в пълномощното общо да е изразена неговата воля и овластяване на пълномощника да извършва разпореждане от негово име. Не е необходимо в пълномощното да са посочени вид разпореждане, конкретни по вид сделки или действия на разпореждане, нито техни елементи-определено имущество, цена и пр., нито лице, в полза на което да се извърши разпореждане. Обемът и ограниченията на учредената за пълномощника представителна власт за разпореждане изцяло се определят от изявената от това воля на упълномощителя в пълномощното. В конкретния случай съдът е приел, че в процесното пълномощно е налице последователно изреждане на отделни по своето съдържание фактически и правни действия, които пълномощникът е имал право да извърши от името на упълномощителя, както и че процесното пълномощно не само покрива изискванията, дадени в т.1 на посоченото тълкувателно решение, а в известна степен и ги надхвърля, доколкото са посочени, както конкретните правни сделки, така и имуществото, предмет на същите. Посоченото от касатора решение № 367/13.07.2010 г. по гр.д.№ 869/2009 г. на III г.о., в което е прието, че общото пълномощие не е достатъчно за извършване на сделка с недвижим имот, а следва в него да е посочен конкретно видът на разпореждането и съществените му условия, е постановено преди приемане на Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. по тълк.дело № 5/2014 г. на ОСГТК, с което се уеднаквява практиката по въпроса за необходимото съдържание на пълномощното за разпореждане с имущество, поради което не отговаря на допълнителния критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по отношение на поставения процесуалноправен въпрос. В посочените в жалбата решения по чл.290 ГПК, ВКС приема, че въззивният съд е длъжен да обсъди всички доказателства по делото, доводите на страните и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и че при преценката дали дееспособно лице, сключило договора е могло да разбира или да ръководи действията си, съдът следва да съобрази освен медицинските, още и житейските и юридическите критерии, разглеждайки заключенията на приетите медицински експертизи заедно с всички други ангажирани по делото доказателства, съотносими към състоянието на лицето за релевантния момент. Видно от решение № 144 от 14.12.2018 г. по гр.д. № 5100/2017 г. на III г.о., съставът на ВКС е допуснал касационно обжалване на решението по въпроса за критериите, при които съдът изгражда преценката си по основанието за унищожаемост по чл.31 ЗЗД, доколкото в конкретния случай въззивният съд е обсъдил като относими единствено заключенията на съдебно-медицинските експертизи, но не и останалите събрани по делото доказателства. В конкретното производство е било установено, че от 1994 г. ищецът е с диагноза шизофрения с параноиден синдром; определена III група инвалидност за срок до 2000 г.; липса на ново освидетелстване; провеждано след м.април 2007 г. поддържащо лечение; липса на медицински данни от психиатрични прегледи до м.07.2015 г., когато е хоспитализиран и за първи път в медицинската документация е отразена „дълбока личностова промяна“, към който момент ищецът е бил на 76 години, а атакуваната сделка е сключена през м.11.2007 г. При тези данни вещите лица по назначената тричленна психиатрична експертиза, са дали заключение за липса на дълбока личностова промяна към 2007 г. Съставът на ВКС е приел, че в случая е необходимо да се обсъдят и доказателствата извън медицинските данни, а именно доказателствата за последователно и целенасочено поведение при реализиране на сделка с участие на съпругата му през м.10.2007 г.; през м.08.2007 г. - снабдяване по обстоятелствена проверка с нот.акт за собственост върху земеделски имоти, които същата година, заедно със съпругата си са продали на различни лица, както и други нотариални сделки, осъществявани в периода 2000-2011 г., а също така и показанията на нотариуса, изповядал оспорената сделка, както и тези на други нотариуси, оформяли други сделки с участието на ищеца. По същество, съставът на ВКС е приел, че искът по чл.31 ЗЗД е неоснователен, тъй като обсъдените във взаимна връзка доказателства сочат, че при сключване на договора, ищецът е разбирал естеството и значението на действието, което извършва, съответно смисъла на акта, който подписва, в резултат на което е отменил решението на въззивния съд и е отхвърлил предявения иск за унищожаване на сделката. В настоящият случай, въззивният съд е обсъдил и съобразил, както заключението на вещото лице, така и събраните по делото гласни доказателства на свидетелите Д. П. и И. М. и въз основа на съвкупната им преценка е достигнал до извода, че упълномощителната сделка е валидна и съответно искът по чл.31 ЗЗД - неоснователен. С оглед изложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. На последно място, неоснователно се поддържа от касатора, че решението е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Това основание касаторът е обосновал с твърдения за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане на събрани по делото писмени. Така изложените съображения са за пороци на въззивното решение, обхванати от хипотезата на чл.281, т.3 ГПК, а основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и единствено от съдържанието на съдебния акт, без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл.281, т.3 ГПК. При това положение не се установяват хипотезите на квалифицирана форма на неправилност на решението - законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. На насрещните страни по жалбата не следва да се присъждат претендираните с отговора разноски за касационната инстанция, тъй като не са представили доказателства за извършени такива. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.