Определение № 1788 от 03.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1016/2026 г.

Производството е образувано по частна касационна жалба от С. Д. С., чрез адвокат И. П., срещу определение №3254/11.11.2025г. по в.ч.гр.д. № 1649/2025г. на Окръжен съд – Пловдив. В жалбата са изложени твърдения за неправилност и незаконосъобразност на определението, което прегражда правилния ход на делото и лишава страната от възможността да търси защита на правата си. Наведени са доводи, че за касатора/ищец е налице правен интерес от предявените искове, тъй като при уважаването им ще отрече основанието, на което ответникът претендира права върху собствените му недвижими имоти. Отправено е искане за неговата отмяна и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът С. Г. М. не е депозирал писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Ответниците М. С. Л., А. С. Л., К. С. Л., чрез адвокат Е. Т., оспорват жалбата като недопустима. Твърдят, че съобразно разясненията на ТР №2/2018г. на ОСГТК на ВКС определението на въззивния съд е окончателно и изключено от касационен контрол. В условие на евентуалност изразяват становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване, тъй като не са налице сочените от страната основания за това. Навели са доводи и за неоснователност на жалбата, тъй като за ищеца не е налице интерес от предявените искове, доколкото същите няма да доведат до промяна в правната му сфера и същият разполага с други скове за защита. Направили са искане за присъждане на адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство по реда на чл.38 от Закона за адвокатурата. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. По отношение на обжалваното определение са неприложими разясненията дадени в ТР №2/2018г. на ОСГТК на ВКС, според които определението на апелативен съд, постановено по чл. 274, ал. 2, предл. 2 ГПК за потвърждаване на преграждащо развитието на производството определение или разпореждане на окръжен съд като въззивна инстанция, не подлежи на касационно обжалване. Същото не е от категорията съдебни актове, предмет на тълкувателното решение (преграждащи определения, за първи път постановено окръжният съд като въззивна инстанция), а е постановено в рамките на упражнения от съда инстанционен контрол по чл.274, ал.1 от ГПК. Оспореният съдебен акт подлежи на касационно обжалване по реда на чл.274, ал.3, т.1 от ГПК и при условията на чл.274, ал.4 от ГПК. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. В същото е направено искане за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 по следните правни въпроси: 1/ По отношение действието на решенията на общинските поземлени комисии – конститутивни или декларативни са те, респективно дали се пораждат с тях права, или само се констатира наличието на права, възстановени по силата на закона. Наведен е довод, че същият е разрешен в противоречие с ТР №1/1997г. на ОСГК на ВКС. 2/ Завещанието на селскостопански имоти, извършено след тяхното включване в ТКЗС или други образования въз основа на тях селскостопански организации, собствеността върху която се възстановява, има ли действие за тези имоти, ако наследството на завещателя е било открито преди обявяване противоконституционността на разпоредбата на чл.90а от ЗН относно тези завещания ДВ, бр.21/1996г. По този въпрос се твърди противоречие на въззивното определение с разясненията дадени в ТР №1/2004г. на ОСГК на ВКС. Направено е искане за допускане на обжалването и в хипотезата на чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК поради очевидна неправилност на определението по въпроса: При положение, че на нищожност може да се позове всеки, Окръжен съд – Пловдив твърди, че в процесния случай това може да е само наследник. Наведен е довод, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС в решение №367/04.06.2009г. по гр.д.№1022/2008г. на ІІ г.о. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: С обжалваното определение въззивният съд потвърдил определението на първостепенния съд за прекратяване на производството по делото като недопустимо и определението в частта за разноските по реда на чл.248 от ГПК. За да постанови този резултат съдът приел, че делото е образувано по предявени искове от С. Д. С. против С. Г. М. и наследниците на М. Г. Л. – М. С. Л., А. С. Л. и К. С. Л. за прогласяване нищожността на Договор за продажба на наследство от ....г., сключен между С. Г. М. и М. Г. Л. по отношение на подробно описаните конкретни недвижими имоти поради противоречие със закона, като сключен в противоречие с разпоредбата на чл.90а от ЗН и в условие на евентуалност поради невъзможен предмет, тъй като продавачът не е могъл да прехвърли на купувача права, които изначално не е придобил. Въззивният съд посочил, че след направените уточнения, ищецът е навел следните фактически твърдения: Същият се легитимирал като собственик на подробно описаните недвижими имоти, за които ответникът твърдял, че е придобил с оспорения договор за продажба на наследство. Последният бил нищожен поради противоречие с разпоредбата на чл.90а от ЗН, тъй като не е произвел действие по отношение на реституираните след сключването му имоти, представляващи новооткрито наследство. В условие на евентуалност – за нищожност на договора поради липса на предмет, тъй като обхваща имоти, които не са били в партимониума на прехвърлителя към датата на сключването му. С оглед на посочените твърдения, въззивният съд приел, че макар ищецът формално да е посочил две основания за нищожност на оспорения договор – противоречие със закона и невъзможен предмет, същите били обосновани едни и същи обстоятелства (за прехвърляне на права, които продавачът не е притежавал), които не попадат в приложното поле на сочените основания за нищожност. Възприел мотивите на първостепенния съд, че договорът, с който се прехвърлят чужди права не е нищожен, а не може да породи вещно-прехвърлителното си действие и не може да бъде противопоставен на действителния собственик. Посочил още, че спорът между страните по естеството си е спор относно правото на собственост върху конкретните имоти, описани в исковата молба, съответно дали същите са част от наследствената маса прехвърлена с договора за продажба на наследство от 1998г. или не са, с оглед приложението на чл.90а от Закона за наследството. Направил извод, че ищецът разполага с друг път за защита – чрез установителен или ревандикационен иск. Въззивният съд изложил и допълнителни съображения, като приел, че за да е допустим искът за нищожност, е необходимо да е налице правен интерес от предявяването му, какъвто липсва за ищеца. Отбелязал, че ищецът е трето лице по отношение на прехвърлената наследствена маса и не твърди да има качеството наследник, поради което заключил, че неговите права не зависят пряко от договора, чиято нищожност е предмет на предявените искове. По отношение на присъдените в полза на ответниците разноски за осъщественото безплатно процесуално представителство пред първата инстанция съдът приел, че същите са определени при съобразяване правилата на Закона за адвокатурата и Решението на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22. Изложените съображения обосновали крайния му извод за правилност на обжалвания съдебен акт. Съобразно разпоредбата на чл.274, ал.3 от ГПК допускането до разглеждане на касационната жалба е обвързано от наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК, а именно: Точно и ясно посочване на правните въпроси от касационния жалбоподател, по които въззивният съд се е произнесъл, които са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда. По отношение на същите следва да се налице и предвидените в чл. 280 от ГПК допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – т.3 ГПК – да са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и с практиката на ВКС (решенията по чл.290 от ГПК), която следва да бъде посочена – т.1. Въпросите следва да са от такова естество, че разглеждането им да доведе до промяна на крайния резултат по спора (ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). В конкретния случай, поставеният от касатора въпрос „за действието на решенията на общинските поземлени комисии – конститутивни или декларативни са, респективно дали се пораждат с тях права, или само се констатира наличието на права, възстановени по силата на закона“, е неотносим към произнасянето на въззивния съд и решаващите му мотиви за недопустимост на предявените искове. В същото съдът не е разглеждал въпроса за характера и действието на решенията на поземлените комисии за възстановяване правото на собственост върху земеделски земи по реда на ЗСПЗЗ, съответно за приложението на правилото на чл.90а от Закона за наследството по отношение договора за продажба на наследство, а е формирал извод дали наведените от страната фактически обстоятелства на предявените искове попадат в приложното поле на твърдяната нищожност. Въззивният съд не е разглеждал и вторият поставен въпрос: за действието на завещанието на селскостопански имоти, извършено след тяхното включване в ТКЗС или други образования въз основа на тях селскостопански организации, собствеността върху която се възстановява, има ли действие за тези имоти, ако наследството на завещателя е било открито преди обявяване противоконституционността на разпоредбата на чл.90а от ЗН относно тези завещания ДВ, бр.21/1996г., поради което и той е необуславящ правните му изводи. Ето защо, по поставените въпроси не е налице общата предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. Последният поставен въпрос (При положение, че на нищожност може да се позове всеки, Окръжен съд – Пловдив твърди, че в процесния случай това може да е само наследник), макар да е некоректно зададен, е свързан с необходимостта да е налице правен интерес от предявените искове за нищожност. Същият е относим към произнасянето на въззивния съд, обуславящ е изводите му за допустимостта на предявените искове и е разрешен в противоречие с посочената в изложението практика на ВКС. Налице е сочената от касатора предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правния въпрос, обобщен и преформулиран от касационния състав, както следва: кога е налице правен интерес на трето по договора лице да предяви иск за прогласяване на неговата нищожност и има ли значение възможността на третото лице да брани интересите си и по друг ред. Този въпрос е намерил своето разрешение в трайно установената практика на ВКС (посочена в изложението и друга, служебно известна на съда, част от която са определение по ч.гр.д.№4898/2024г. на ВКС, ІV г.о. и решение по гр.д. № 2141/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о.), споделена и от настоящия състав. Според даденото в същата разяснение, правен интерес от предявяване иск за нищожност на договор, по който ищецът не е страна е налице, когато уважаването му ще има установително действие спрямо имуществото на разпоредилия се отчуждител, свързано с материално право на ищеца. Наличието или липсата на правен интерес се преценява според това, какво ищецът сочи за спорните отношения между него и ответника в исковата молба, съществува ли правен спор, кои са надлежните страни по него и съществува ли за ищеца интерес от търсената защита. При наведени в исковата молба твърдения, че ищецът притежава права върху имота, предмет на атакувания договор, за него е налице интерес от иска за прогласяване нищожността на този договор, тъй като при уважаването му, със сила на пресъдено нещо, ще бъдат отречени неговите правни последици (облигационното му действие между страните и вещно-прехвърлителния му ефект относно имота, за който ищецът претендира права). Разяснено е още, че липсва правен интерес от исков процес, когато между страните по делото не съществува правен спор, когато решението няма да се отрази върху правната сфера на ищеца и няма да способства за признаване или удовлетворяване на негово субективно материално право. Правният интерес от иска за прогласяване нищожност на сделка не може да се отрече единствено поради обстоятелството, че ищецът разполага с друг иск за защита. Право на страната е да определи начина, по който да постигне защита на спорното право, като определи предмета на делото и обема на търсената защита и съдействие. При постановяване на обжалваното определение въззивният съд се е отклонил от така дадените разрешения. В противоречие със същите съдът е приел, че за ищеца не е налице интерес от предявените искове за прогласяване нищожността на процесния договор за продажба на наследство, при въведените твърдения, че с него ответникът се легитимира като собственик на недвижимите имоти, които ищецът придобил въз основа на договор за дарение. При уважаване на иска за нищожност, ще бъде отречено правното основание, от което ответникът черпи права и на което основава твърденията си за собственост, което ще има пряко отражение в имуществената сфера на ищеца, тъй като ще способства за стабилизиране на субективното му материално право. Задължение на страната е да посочи точно и ясно фактическите твърдения, с които обосновава наличието на твърдяното материално право, въз основа на които съдът да определи правната квалификация на искането, без да е обвързан от становищата и квалификацията дадени от страните. Посочването в исковата молба на различни правни квалификации спрямо едни и същи правопораждащи факти, страни и петитум, не сочи на предявяване на множество искове, като съдът следва да прецени дали са предявени множество претенции и да определи приложимата правна норма въз основа на изложените твърдения и формулираното искане. В конкретния случай, ищецът е изложил фактически твърдения относно нищожността на оспорената сделка, като същият не е бил длъжен да посочва конкретната правна разпоредба, която е правното основание на претенцията. Обстоятелството дали е налице твърдяното противоречие на оспорената сделка с императивна правна норма е от значение за изхода на спора, а не въпрос относно неговата допустимост. При изложени твърдения за наличие на факти, които водят до нищожност, съдът е длъжен да разгледа и разреши спора по същество. Не са налице основания за прекратяване на производството поради неприложимост на посочената от ищеца материалноправна норма към спорното право, факт или правоотношение. С оглед на изложеното, обжалваното въззивно определение е неправилно и като такова следва да бъде отменено, а делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. При този резултат, съдебно деловодни разноски не се дължат и определението по чл. 248 ГПК също следва да бъде отменено. Сторените от страните съдебно деловодни разноски по това дело следва да се съобразят от съда при постановяване на решението, с оглед крайния изход по спора, съответно при окончателното приключване на делото. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение