Определение № 246 от 25.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 293/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД срещу решение № 571 от 21.08.2023г. по в.т.д.№ 221/2023г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решението по т.д.№ 817/2019г. на Софийски градски съд за отхвърляне на исковете, предявени срещу „Холдинг Български държавни железници“ ЕАД с правно основание чл.79,ал.1 и чл.86,ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 71 714.76 евро - вноска под № 76, с падеж 01.05.2014г. съгласно в окончателен обобщен погасителен план към договор ЮД 57/02.06.2007г. за доставка на второкласни пътнически вагони втора употреба на лизинг, сключен между „БДЖ“ ЕАД и „Арвекс“ АД, Швейцария както и за заплащане на обезщетение за забава за периода 01.05.2016г. - 29.04.2019г. Касаторът счита обжалваното решение за неправилно на основанията по чл.281,т.3 ГПК. Поддържа, че ответникът „Холдинг БДЖ“ като възложител на обществена поръчка няма легитимация да оспорва валидността на договора ЮД 57/02.06.2007г., няма право да се позовава и да поддържа възражение за неговата нищожност. Отсъствието на право на иск за установяване нищожност на договора, респ. на право на възражение за нищожност, според касатора следва от изричната разпоредба на чл.122и, ал.1 ЗОП от 2004г.- отм. Счита, че съгласно нея, единствените, които могат да твърдят недействителност на договора за обществена поръчка са заинтересовани лица и заинтересован кандидат, а ответникът като възложител по договора не е сред тях. Като следващо основание за неправилност се сочи разглеждането от въззивната инстанция на недопустимото и поради изтичане на преклузивните срокове по чл.122 и, ал.3 ЗОП-отм. (установени с изменението и допълнението на ЗОП - ДВ бр.93/2011г). за оспорване от ответника на валидността на процедурата по провеждане на обществената поръчка. Изложени са съображения, че нормата е процесуалноправна и има незабавно приложение към процесното правоотношение, а ответникът не е оспорил валидността на договора за обществена поръчка нито в рамките на двумесечния, нито в рамките на едногодишния срок от приемането й; че заявеното от него възражение за нищожност цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл.122 и, ал.3 ЗОП - отм., както и съставлява злоупотреба с право по смисъла на чл.289 ТЗ. Като трето съображение за неправилност на обжалвания акт се сочи, че възражението за недействителност на договора за обществена поръчка, а като следствие на това и за недействителност на договора за цесия, са недопустими доколкото са в противоречие и с принципа за защита на оправданите правни очаквания за законосъобразно проведена процедура по възлагане на обществена поръчка,. Според касатора, такива оправдани правни очаквания са били създадени у „Арвекс“ и „ПИБ“ посредством действията на „БДЖ“АД, министъра на транспорта и Агенцията по обществени поръчки, както и чрез ползването на вагоните от „БДЖ“ в годините след сключване на договора. На следващо място се оспорва правилността на изводите на въззивната инстанция, че влязлото в сила на 31.01.2022г. решение по т.д.№ 2763/2014г. на СГС, с което е уважен иск на „Холдинг БДЖ“ ЕАД срещу „ПИБ“АД с правно основание чл.55,ал.1, предл. първо ЗЗД формира сила на пресъдено нещо относно действителността на договора за обществена поръчка и на договора за цесия. Изложени са подробни съображения в подкрепа на тезата, че това решение не създава пречка в настоящия процес да се преценява и да се констатира валидността на тези договори. Акцентира се на обстоятелството, че в рамките на предходното производство не е бил предявен иск за установяване нищожността на договора за обществена поръчка и на договора за цесия, а мотивите към съдебното решение не се ползват със сила на пресъдено нещо. Касаторът обстойно мотивира и тезата си, че договорът за обществена поръчка и договорът за цесия са действителни, което обуславя основателността на предявения иск за заплащане на процесната лизингова вноска с падеж 30.04.2014г. Въвежда и доводи за необсъдени възражения на банката. В изложението по чл.284,ал.3, т.1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване по въпросите: 1/ „Когато е предвиден преклузивен срок за оспорване валидността на договор за обществена поръчка и в неговите рамките не е налице оспорване, допустимо ли е оспорване на договор за обществена поръчка след изтичане на преклузивния срок? Допустимо ли е чрез изменение на законодателството да се дава нова възможност (чрез предоставяне на нов преклузивен срок или чрез отпадане на преклузивен срок) за оспорване на валидността на договор по ЗОП, при условие, че до изтичане на първоначално предвидения в законодателството срок, органът не е оспорвал валидността на договора?“ Твърдението е, че изводите на въззивната инстанция по тези въпроси не са съобразени с Директива 2007/66/ЕО и Решение по дело С-166/14. Застъпено е, че действащият ЗОП от 2016г. не предвижда преклузивен срок за оспорване недействителността на договори за обществени поръчки, но непредвиждането на такъв не може да заличи обстоятелството за предходно съществувал и изтекъл по отношение на даден договор; че след като е имало преклузивен срок, който е пропуснат, валидността на договора не може да се оспорва, в който смисъл са Решение по съединени дела №-496/18 и С 497/18 на СЕС. 2/ „ Допустими ли са възражения в рамките на даден съдебен процес от страна на възложител на обществена поръчка, с които се нарушава принципът за защита на оправданите правни очаквания?“ Касаторът се позовава на противоречие на обжалваното решение с практика на СЕС по дела Т-413/10 и Т-414/10; дело Т-145/06, дело Т-12/06 и решението по гр.д.№ 1914/2020г. на 4 г.о. на ВКС. 3/ „Влязлото в сила решение по иск по чл. 55 ЗЗД формира ли сила на пресъдено нещо по отношение на валидността на даден договор, по отношение на който е направено възражение за нищожност в рамките на производството по чл. 55 ЗЗД, но не е предявен иск за установяване на тази нищожност и съответно не е постановен такъв диспозитив?“ Допълнителната предпоставка е въведена твърдение за противоречие на обжалваното решение по въпроса с т.18 ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, с решението по гр.д.№ 1712/2010г. на 4 г.о. на ВКС, по гр.д.№ 4298/2014г. на 4 г.о. на ВКС, по гр.д.№ 5180/2015г. на 1 г.о., по гр.д.№ 2736/2017г. на 4 г.о., по гр.д.№ 1712/2010г. на 4 г.о. на ВКС. 4/„ Длъжен ли е съдът да разгледа и обсъди всички твърдения и възражения на страните относно основателността, съответно неоснователността, на предявените искове?“ с позоваване на решения по чл.290 ГПК, с които според касатора, обжалваният акт не е съобразен. В подробен писмен отговор „ Холдинг БДЖ“ ЕАД оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата. Трето лице помагач „БДЖ Пътнически превози“ ЕООД също е подало писмен отговор. Счита, че предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице, а подадената касационна жалба е неоснователна. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Въззивната инстанция е приела, че сумата 93 147.05 евро е претендирана като дължима на основание договор за доставка на второкласни пътнически вагони втора употреба на лизинг от 02.06.2007г. и договор за продажба на вземане от 10.07.2007г. Счетени са за безспорни по делото обстоятелствата за сключен на 02.06.2007г., между „БДЖ“ЕАД - лизингополучател, и „Арвекс“ - лизингодател договор за доставка на второкласни пътнически вагони втора употреба на лизинг с предмет доставка при условията на лизинг на до 100 броя второкласни пътнически вагона втора употреба и на договор за продажба на вземане от 10.07.2007г., с което „Арвекс“ е прехвърлило на „Първа инвестиционна банка“ АД паричното вземане към „БДЖ“ЕАД по договора за доставка на пътническите вагони на лизинг, за което лизингополучателят е уведомен. Въззивната инстанция е приела за установено, че съгласно чл.8 от договора от 02.06.2007г. собствеността върху всеки вагон преминава върху лизингополучателя в пункта на приемането му и в момента на подписване на приемо-предавателни протоколи; че с протоколи от август и октомври 2007г. са констатирани броят на предадените вагони и приемането им без възражения и без рекламации от страна на лизингополучателя. Към всеки от протоколите са приети погасителни планове като всеки следващ погасителен план замества предходния; цената е дължима на 120 месечни вноски съгласно погасителните планове. За безспорно е прието, че от „Холдинг БДЖ“ дължимите вноски по договора за лизинг са заплащани до месец март 2014г., а към датата на завеждане на иска са непогасени 46 месечни вноски с падежи от 30.04.2014г. до 30.12.2017г., от които ищецът претендира заплащането на поредната вноска № 76 с падеж 30.04.2014г. (по окончателен погасителен план с падеж 01.05.2014г.), ведно с обезщетение за забавеното плащане. Въззивната инстанция е приела, че страните не спорят по фактите, а спорът им е концентриран върху въведените от ответника множество възражения за нищожност на договора за обществена поръчка, (чиято действителност обуславя и тази на договора за прехвърляне на вземането), като част от възраженията са, че той е сключен без да е редовно обявена и без да е редовно проведена процедура за възлагане на обществена поръчка, които са предпоставка за валидността му. Отчела е, че оплакванията на ищеца-въззивник са по отношение на изводите на първоинстанционния съд, който е обосновал като основателно възражението на ответника, че договорът от 02.06.2007г. е подписан след като процедурата по възлагане на обществената поръчка за доставката е била прекратена поради превишаване на финансовия ресурс - т.е. при отсъствие на проведена процедура по ЗОП- отм. при липса на спор между страните за наличие на основание за провеждането й, водещо до нищожност на договора съгласно чл.120а, ал.2 (ред. ДВ бр.37/2006г. в сила от 01.07.2006г.) от отменения ЗОП. Съставът на САС е обсъдил влязлото в сила в хода на въззивното производство решение по т.д. № 2763/2014г.на СГС, с което „ПИБ“ АД е осъдено да заплати на „Холдинг БДЖ“ ЕАД сбора от получени без основание суми за плащания по договора за доставка на лизинг за периода 07.05.2009г. - 06.03.2014г., ведно с обезщетение за забава. Счел е, че след като с влязло в сила решение е прието, че договорите, на които „ПИБ“ АД основава исковете си са нищожни, правото му да претендира изпълнение е мълчаливо отречена правна последица от предмета на решението по т.д.№ 2763/2014г. на СГС. Апелативният съд се е позовал на мотивите към т.5 от ТР №7 от 31.07.2017г. по тълк. д. №7/2014г., ОСГТК на ВКС, на ТР №2 от 19.11.2014г. по тълк.д. №2/2014 г., ОСГТК на ВКС, на ТР №8 от 7.05.2014г. по тълк. д. №8/2013г., ОСГТК на ВКС. С тези съображения исковете за реално изпълнение са счетени за неоснователни. Искането за допускане на касационното обжалване по първия въпрос е неоснователно. Въпросът за допустимостта „Холдинг БДЖ“ ЕАД да оспорва в отношенията си с „ПИБ“ АД валидността на договора за доставка на второкласни пътнически вагони втора употреба на лизинг № ЮД 57/02.06.2007г. е разрешен със задължителна за страните по настоящия спор сила с решението по т.д.№ 2206/2018г. на 2 т.о. на ВКС, поради което първата част на първия въпрос не може да обуслови допускане на касационното обжалване. С решението на ВКС е отменен първият въззивен акт, постановен при обжалване на решението по т.д.№ 2763/2014г. на Софийски градски съд (постановено, както се посочи по спор между същите страни) и делото е върнато на САС за ново разглеждане с указания за произнасяне по доводите и възраженията, свързани с твърдяната нищожност на договора за обществената поръчка, включително и поради отсъствие на проведена процедура по ЗОП. В отменителното решение е изведено, че посочените в чл.122и ЗОП - отм. искове и срокове за предявяването им, се отнасят до лица, които не са страни по договора. Нищожността на договора поради противоречие със закона се преценява съгласно действалите към момента на сключването му (02.06.2007г.) императивни норми - разпоредбите на ЗОП от 2004г. в приложимата му редакция – ДВ бр.29.09.2006г. Недействителността на договорите, сключени без проведена процедура за възлагане на обществена поръчка, въпреки наличието на основания за провеждането й, изрично е регламентирана в разпоредбата на чл.120а, ал.2 ЗОП (редакция ДВ бр.37/2006г., в сила от 01.07.2006г). Релевантна е датата на сключване на договора, а не датата на откриване на процедурата по възлагане на обществената поръчка, както счита касаторът. Процедурата по възлагане е била прекратена и договорът е сключен именно в тази хипотеза. Изискванията на Директива 2007/66 ЕО от 11.12.2007г. за повишаване на ефективността на процедурите за преразглеждане при възлагане на обществени поръчки са въведени с пар.58 от ДР на ЗИД на ЗОП ДВ бр.52/09.07.2010г. (ведно със специалните основания за недействителност на договора за обществена поръчка по чл.42б и сроковете за установяването й по исков ред - нормата на чл.122и, ал.3), поради което няма как да е основателна тезата на касатора за противоречие на въззивното решение с европейското законодателство, съответно становището му за прилагане спрямо сключения през юни 2007г. процесен договор на посочената Директива в частта за установяване на разумен минимален срок, до който да се ограничат исканията за преразглеждане - обявяване на даден договор за недействителен. Същевременно предписаните от директивата мерки, съответно разпоредбите от националния закон, приети при транспорнирането й, гарантират права на евентуални участници в процедура по обществена поръчка, на евентуално увредени вследствие на нарушаването на правилата за възлагане на обществените поръчки, извън лицето, спечелило съответната обществена поръчка и възлагащия орган. Константна е съдебната практика на ВКС, в който смисъл е и решението по т.д.№ 2206/2018г. на 2 т.о. на ВКС, че посочените в чл.122и ЗОП/2004г. искове и срокове за предявяването им, се отнасят до лица, които не са страни по договора; че уредените в чл.122и и чл.41б ЗОП/2004г. самостоятелни основания за недействителност на сключен договор и предвидения в него ред за обявяване на тази недействителност, не игнорира правото на страните по договора да релевират нарушения на императивните разпоредби на специалния закон. Последователна е и съдебната практика, възприета в цитираното решение, в решенията на ВКС по по т.д.№ 2499/2019г. на 2 т.о. и в решението по т. д. № 1107/2011 г. на 2 т.о., че общото основание за нищожност на договора поради противоречие със закона по чл.26,ал.1, предл. първо ЗЗД, е приложимо и по отношение на договорите, сключени по реда на ЗОП при нарушение на императивна норма, предвидена в него. Противоречието със закона като основание за нищожност се отнася за всички сделки, независимо от страните по тях и вида на сделките, като наличието на специален закон, уреждащ конкретния вид сделка, не игнорира приложението на общото основание за нищожност поради противоречие със закона. Специалните императивни правни норми могат да регламентират начина на сключване или съдържанието на сделката и при нарушаване на някоя от тях сделката би била нищожна на основание чл.26,ал.1, предл. първо ЗЗД във връзка с предвидената специална императивна правна норма. Специалният закон може да съдържа и самостоятелни основания за нищожност на съответната сделка, които не дерогират общото основание по чл.26,ал.1, предл. първо ЗЗД при противоречие с друга императивна правна норма. От така дадените от касационната инстанция разрешения следва, че наличието на уредени в чл.122и във вр. с чл.41б ЗОП/2004г. самостоятелни основания за недействителност на договор за обществена поръчка и предвиден ред за обявяване на тази недействителност, не отнема правото на страните по договора да релевират нарушения на императивните норми без да са обвързани със срок. Втората част на първия въпрос е изцяло хипотетична. Въззивната инстанция не е обсъждала теоретичното питане на касатора за възможност чрез изменение на законодателството да се въвежда нов преклузивен срок за оспорване валидността на договор за обществена поръчка или такъв определен преклузивен срок да отпадне. Чрез този въпрос касаторът иска тълкуване на действащия ЗОП, който не предвижда срок за оспорване действителността на договора за обществена поръчка, а това е въпрос, който не е включен в предмета на спора, не е обуславящ изхода му и не може да послужи като обща предпоставка за осъществяване на факултативния касационен контрол. Вторият въпрос за приложението на принципа за защита на оправданите правни очаквания също не е въведен в предмета на спора. За първи път в касационната жалба и изложението се въвежда доводът, че от страна на възложителя на обществената поръчка в процеса се прави недопустимо възражение, с което се нарушава принципът на оправданите правни очаквания на касатора. Въззивната инстанция не е била сезирана с произнасяне по такъв въпрос и не е дала разрешение, поради което и той не притежава съществена характеристика на общото основание за допускане на касационното обжалване съобразно характеристиките, очертани в т.1 на ТР №1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Третата група въпроси са в предмета на произнасянето на въззивния съд, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС Не е осъществена допълнителната предпоставка, въведена от касатора - чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Съгласно разясненията в т. 18 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. по тълк.дело № 1/2000 г., ОСГК на ВКС и в мотивите към т.2 на Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк.дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално право, т.е. правопораждащите юридически факти. В решението по гр.д. № 810/2016г. 4 г.о на ВКС е възприето, че обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат съществуването или несъществуването на правоотношението, което е предмет на делото. Определящо за това, дали произнасянето по определено правоотношение се ползва със сила на пресъдено нещо, е не мястото в решението, където съдът се е произнесъл по съществуването на правоотношението, а дали то е включено в предмета на делото. При предявен иск, вземането по който произтича от материално правоотношение, постановеното по него решение се ползва със сила на пресъдено нещо и по отношение на съществуването на това правоотношение и неговата действителност, тъй като същото е включено в предмета на делото. От значение за настоящия спор е и разрешението по т.д. № 994/2021г. на Първо т.о. на ВКС - при съдебно предявена претенция за неустойка за забава за част от периода на забавата, влязлото в сила положително съдебно решение формира на основание чл. 298, ал. 1 ГПК, сила на пресъдено нещо относно фактите, представляващи основания за нищожност на договора като цяло и на клаузата за неустойка в частност. Отнесени към конкретния случай тези разрешения налагат извод, че правният спор относно действителността на договора за доставка на второкласни пътнически вагони втора употреба на лизинг от 02.06.2007г. (при безспорност, че предметът му попада в приложното поле на ЗОП), от който произтича вземането на цесионера „ПИБ“ АД за лизингови вноски, е в предмета на спора по иска по чл.55,ал.1, предл.първо ЗЗД. Предметът на делото се очертава от ищеца с изложеното в исковата му молба. Преценката за наличие или липса на идентичност на спора по две дела, включително относно твърдените правопораждащи факти, съставляващи основанието на иска по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК, се извършва чрез съпоставка на двете искови молби. Твърдените от ищеца по настоящия спор правопораждащи юридически факти, съставляващи основанието на иска по смисъла на чл.127,ал.1,т.4 ГПК за следващата дължима лизингова вноска (с падеж 30.04.2014г.), са именно наличието на валиден договор за лизинг и вземане за лизингови вноски в лицето на правоприемника на лизингодателя; Твърдението за нищожност на договора за доставка на второкласни пътнически вагони втора употреба на лизинг между „БДЖ“ ЕАД и „Арвекс“ АД поради допуснати нарушения на императивни разпоредби на ЗОП (видно от приобщената към материалите по настоящото дело искова молба и допълнителна искова молба, въз основа на която е било образувано т.д.№ 2763/2014г. на СГС), е въведено като основание за исковите претенции по чл.55,ал.1, предл. първо ЗЗД. Въз основа на тези идентични твърдения касаторът е осъден с влязло в сила решение да върне на лизингополучателя платените лизингови вноски (за период 07.05.2009г.-06.03.2014г.) като получени при начална липса на основание - чл.55,ал.1, предл. първо ЗЗД. Обективните предели на формираната с това решение сила на пресъдено нещо се простират и по отношение на разрешения спор относно валидността на договорната връзка и съществуването на материалното правоотношение. И по иска с правно основание чл. 55,ал.1, предл. първо ЗЗД и по настоящия иск с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД, в предмета на спора е материалното правоотношение по повод сключения договор за лизинг. Доколкото е налице предходно влязло в сила решение между същите страни, с което спора относно действителността на този договор е разрешен, обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо подлежат на зачитане. След като с влязло в сила решение между настоящите страни е установено със сила на пресъдено нещо, че изначално отсъства договорно основание за получаване, респ. за задържане на паричната престация, получилият без основание не може да претендира в нов процес при същите правопораждащи юридически факти реално изпълнение въз основа на същото - отреченото като валидно възникнало договорно основание. Същественото е, че настоящата претенция по чл.79 ЗЗД не е основана на нови юридически факти, различни от тези, при които правото на лизингодателя да задържи в патримониума си получените за периода 07.05.2009г. - 06.03.2014г. лизингови плащания, е отречено към датата на приключване на съдебното дирене по т.д.2763/2014г. на СГС, т.е. отсъстват, не са въведени нови правопораждащи факти за претендираното от лизингодателя/правоприемника спорно субективно материално право. Ищецът „ПИБ“ АД не се е позовал на нови непреклудирани факти и обстоятелства; не е твърдял да са осъществени нови факти, в резултат на които да е възникнало ново основание за дължимост на претендираната лизингова вноска за следващ период - тази с падеж 30.04.2014г.; не е сочил нови обстоятелства, настъпили след постановяване на предходното решение, обуславящи или променящи правоотношението между страните. Очевидно е, че страната цели постановяване на различен правен резултат за съществуването на едно и също право, претендира да бъде разрешено при субективен идентитет по различен начин правоотношението, включено в предмета на обективните предели на формираната сила на пресъдено нещо. В тази връзка касаторът некоректно се позовава само на тази част от практиката на ВКС, в която е прието, че когато едно правоотношение се явява преюдициално, произнасянето в мотивите на съда относно това правоотношение, не формира сила на пресъдено нещо, а такава се формира само ако е предявен нарочен инцидентен установителен иск. Както се посочи настоящата хипотеза не е такава и въведеното допълнително основание не е налице, тъй като действителността на договора за лизинг е спорен предмет на двете производства, въведен като правопораждащ юридически факт в предмета на двата спора, а не преюдициално правоотношение. Касаторът не оспорва, че произнасянето в диспозитива на съдебното решение по т.д. № 2763/2014г. на СГС обективира волята на съда по съществото на спора - чл.236,ал.1 т.5 ГПК - произнасяне не само относно размера на вземането за връщане на престираните предходни лизингови плащания по същия договор, но и относно основанието за връщането им - какво представлява и от какво произтича вземането за неоснователно обогатяване в хипотезата на специалния състав на чл.55,ал.1, предложение първо ЗЗД, квалифициран като такъв при начална липса на основание за плащането им - в изпълнение на договор, попадащ в приложното поле на ЗОП, но сключен без редовно проведена процедура в съответствие с изискванията му. Отсъства основание за преценка въззивната инстанция да не е дала отговор на твърденията и доводите на касатора-ищец. В обжалваното решение са изложени правните съображения за неоснователност на исковете, а несъгласието на касатора с тях не може да обуслови допускане на касационното обжалване. Преценката на доказателствения материал съставът на апелативния съд е извършил въз основа на своето вътрешно убеждение и въз основа на изискванията на процесуалния закон, поради което не е налице въведеното към третия въпрос от изложението допълнително основание. Касационното оплакване е тезата в този въпрос, че без да обсъди оплакванията във въззивната жалба, съставът директно ги е приел за неоснователни. По тези съображения не следва да се допусне касационно обжалване и по последния въпрос от изложението. При недопускане на касационното обжалване касаторът следва да заплати на „Холдинг БДЖ“ ЕАД поисканите и доказани разноски за изготвянето на отговора на касационната жалба, за които е представен списък по чл.80 ГПК. Договарянето и заплащането на разноските за адвокатското възнаграждение в размер на 14 361.60 лв. с ДДС е удостоверено с договор от 24.01.2024г., фактура и платежен документ. На третото лице помагач разноски не се дължат - чл.78,ал.10 ГПК. По изложените съображения ВКС, състав на Първо търговско отделение