Определение № 579 от 08.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3773/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 2036/29.07.2021 година, подадена от Ц. Т. Ч., срещу решение № 59/25.06.2021 година на Окръжен съд Пазарджик, І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 325/2021 година в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 260 020/10.02.2021 година на Районен съд Панагюрище, постановено по гр. д. № 1039/2019 година в частта му, с която по предявен от М. В. В. срещу Ц. Т. Ч. иск с правно основание чл. 31, ал. 2, във връзка с ал. 1 от ЗЗД, е унищожен договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт №, том, peг. №, дело № 6/2018 година на Н. А. М.-Т.-нотариус с район на действие района на Районен съд Панагюрище, вписана под № 471 в регистъра на Нотариалната камара Е. П. В. (наследодател на М. В. В.) бил прехвърлил на Ц. Т. Ч. правото на собственост върху недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 55302.501.330.1.1 по кадастралната карта на [населено място] в сграда 1, построена в поземлен имот с идентификатор: 55302.501.330, с предназначение на обекта жилище, апартамент на едно ниво с площ от 83.00 м 2, ведно с 1/2 идеална част от общите части на сградата, заедно с 1/2 идеална част от дворното място, в което е построена сградата срещу задължение за издръжка и гледане докато е жив, като си бил запазил правото на ползване. В подадената от Ц. Т. Ч. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в обжалваната му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения срещу касаторката от М. В. В. иск с правно основание чл. 32, ал. 2, във връзка с ал. 1 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Пазарджик по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Ответницата по подадената касационна жалба М. В. В. е подала отговор с вх. № 2802/16.09.2021 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 59/28.06.2021 година на Окръжен съд Пазарджик, І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 325/2021 година в обжалваната му част и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено в обжалваната му част. Ц. Т. Ч. е била уведомена за обжалваното решение на 01.07.2021 година, като подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 2036/29.07.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Пазарджик е приел, че с договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт №, том, peг. №, дело № 6/2018 година на Н. А. М.-Т.-нотариус с район на действие района на Районен съд Панагюрище, вписана под № 471 в регистъра на Нотариалната камара Е. П. В. (наследодател на М. В. В.) бил прехвърлил на Ц. Т. Ч. правото на собственост върху недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 55302.501.330.1.1 по кадастралната карта на [населено място] в сграда 1, построена в поземлен имот с идентификатор: 55302.501.330, с предназначение на обекта жилище, апартамент на едно ниво с площ от 83.00 м 2, ведно с 1/2 идеална част от общите части на сградата, заедно с 1/2 идеална част от дворното място, в което е построена сградата срещу задължение за издръжка и гледане докато е жив, като си бил запазил правото на ползване. След смъртта на Е. П. В. на 11.11.2019 година единствен негов наследник била М. В. В.. Към момента на сключване на договора 17.01.2018 година, Е. П. В. не бил поставен под пълно или ограничено запрещение, като била налице съдебна процедура в тази връзка, но тя била прекратена поради неговата смърт. От правна гледна точка следвало да се приеме, че той напълно дееспособен и по правило правните му действия следвало да породят целения ефект. Следвало да се посочи, че законодателят бил предвидил изключение от тази постановка при доказване във всеки конкретен случай, че дееспособното лице при сключване на договор (или едностранна сделка), не могло да разбира или да ръководи действията си, като двете условия не били поставени в кумулативност-достатъчно било установяването на което и да е от тях, за да бил налице порок във волята и да се квалифицирал договорът като унищожаем. По повод възможността на Е. П. В. да разбира и ръководи действията си към момента, когато бил сключен договорът било установено, че в действителност такава не била налице. Той не бил имал осмислена представа за протичащите събития в дългосрочен план, нито пък капацитета да обхване интелектуално същността и последиците на действията, които извършва-т. е. не ги разбирал по смисъла на чл. 31 от ЗЗД. Тези свои констатации въззивният съд изграждал въз основа на изслушаните и приетите две съдебни експертизи-единична и повторна, от които по несъмнен начин се установявало, че към датата на сключване на договора Е. П. В. не бил в състояние да разбира свойството и значението на извършеното, съответно на подкрепящите ги писмени доказателства, както и показания на свидетелите на М. В. В.. Изрично следвало да се подчертае, че съществуването на такава невъзможност не се обективирала непременно във всеки един момент с външни, разпознаваеми от неспециалист, проявни форми на поведение, както и че липсата на такива не променяла субективната невъзможност на лицето да разбира и ръководи действията си, особено, с оглед конкретната диагноза на Е. П. В. дадена в заключенията на вещите лица, когато се изисквало интелектуално и психическо усилие, каквото било необходимо при сключване на конкретния договор. В случая се установявало, че съгласието всъщност било несъзнавано, тъй като когато Е. П. В. го бил изразил, макар и формално да бил дееспособен, не бил могъл да разбира свойството и значението на действията си и да ги ръководи. По аргументи от чл. 31, ал. 2 от ЗЗД и чл. 5 от ЗЛС тази неспособност се дължала на слабоумие (тежка или дълбока олигофрения или деменция, какъвто е бил случай) или на душевна болест, като посочения дементният процес несъмнено бил съществувал към релевантния момент и впоследствие били предприети и мерки за искане поставянето му под ограничено запрещение. Пред въззивния съд била приета тричленна съдебно-психиатрична експертиза допусната по гр. д. № 54/2018 година по описа на Окръжен съд Пазарджик. Не следвало да има спор, че това заключение било прието пред първоинстанционния съд, но като писмено доказателство, което следвало да се обсъжда в съвкупност с останалите събрани делото доказателства. Изложените в него косвени данни следвало да се приемат в насока за злоупотреба с алкохол от страна на Е. П. В. повлияло на цялостното му състоянието преди, по време и след сключване договора. Същото се установявало и от показанията на разпитаните по делото свидетели, които давали данни за състоянието на Е. П. В. както към момента на сключване на договора, така и за след това. Нямало как да се игнорират данните от заключението от 04.01.2018 година, в която било посочено, че при изписването на Власанов на 04.01.2018 година му е била поставена диагноза „мозъчен инфаркт, причинен от неуточнена оклузия или стеноза на церебралните артерии“. Същата давала основание да се приеме, че няколко дни преди сключване на договора, независимо от отразеното в този документ, че състоянието му се било подобрило, а именно: стабилизирано общо състояние, то принципно в състоянието му били установени последиците от този инфаркт изразени в отклоняване на езика наляво, изоставане на ляв устен ъгъл, двигателна дейност-ограничена, мускулен тонус понижен в лява ръка, поради което не можело да се приеме, че Власанов бил в добра кондиция имайки предвид и злоупотребата от негова страна с консумация на алкохол. По делото били приети, като писмени доказателства експертизи, касаещи последващото състояние на Е. П. В. след сключването на договора на 17.01.2018 година, но те били относими конкретно към състоянието му след прекарания мозъчен инфаркт. Излаганите в тях изводи за здравословното състояние на Власанов били определяни само от лекари невролози, а не и от психиатри. Поради това въззивният съд не намирал основание да не приеме изцяло заключенията на единичната и впоследствие на допълнителна двойна съдебно-психиатрични експертизи. Твърдените от защитата доводи, че в представените по делото медицински документи липсвала поставена диагноза „деменция“ не можели да бъдат споделени. Това, че не било отразено не било основание да се приеме, че той не страдал от такова заболяване. В двете заключения и по-конкретно във второто, вещите лица били категорични относно заболяването на Власанов в насока, че той страдал от токсична/алкохолна енцефало - миело полиневропатия с давност поне десет години преди обсъжданите събития от 2017 година-2019 година, което било във връзка и с възприетите като достоверни показания на кредитираните свидетели по делото в насока явна злоупотреба с алкохол и не възприемане на околните около него. Не можело да се приеме, че бил опроверган на база събраната по делото медицинска документация извода на вещите лица, че поради възрастта му и свързващия с това риск, Власанов бил реализирал нетежък исхемичен инсулт през последното тримесечие на 2017 година, потвърдено от епикризата от 04.01.2018 година и издадените впоследствие медицински документи. Вещите лица били категорични, че характерното при този вид инциденти било, че пациента запазвал функционалността и независимостта си в ежедневието, но имал значителна промяна във възможностите за адаптация и успеваемост при нови, необичайни или по-сложни ситуации, изискващи преценка на обстоятелствата и създаване на модели за реагиране и адекватно поведение в такива условия, което можело да остане „скрито“ за околните дълго време след инцидента. Именно такива прояви били налице. В този смисъл не можели да бъдат кредитирани и свидетелските показания за конкретното поведение на Власанов в деня на договора, тъй като свидетелката не била специалист за да знаела конкретното заболяване на Власанов и съответно дали той на практика бил могъл да разбира и ръководи постъпките си на инкриминираната дата на която бил сключен договора. Затова възраженията, че към датата договора. Е. П. В. бил адекватен и разумен не следвало да се споделят. Неотносими се явявали възраженията в насока, че Ц. Т. Ч., подпомагана от свекърва си-В. Д. била изпълнявала договорното си възнаграждение за издръжка и гледане, с оглед на това, че за съществото на спора се изяснявали други обстоятелства касаещи именно психичното състояние на прехвърлителя по време на сключване на договора. Нямало основание да се приемат и възраженията за доказаност на оказван психически и физически тормоз върху прехвърлителя от страна на М. В. В. и нейната майка Е. В.. Във връзка с това следвало да се отбележи, че било отказано да бъде образувано наказателно производство от страна на прокуратурата. От друга страна, издадените протоколи за предупреждение по отношение на тези жени не били достатъчно основание да се приеме, че било доказано такова твърдение. Следвало да се отбележи, че и това възражение не било относимо по съществото на спора. Нямало основание да се приемат, като достоверни твърденията, че Е. П. В. бил съзнавал проблемите си и в тази връзка пиел лекарствата си под непосредствения контрол на свидетелката Д. и Ц. Т. Ч., тъй като показанията на ангажираните от страна на Ч. свидетели не се кредитирали. При тези данни, въззивният съд намирал, че предявения от М. В. В. иск по чл. 31, ал. 2, във връзка с ал. 1 от ЗЗД бил основателен и доказан. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Ц. Т. Ч. е поискала въззивното решение на Окръжен съд Пазарджик да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това дали съдът следва да възприеме вероятност, ако при съвкупната преценка на всички доказателства по делото е следвало, че тя трябва да бъде изключена и затова заключения на експертизи, основаващи се на медицински документи, съставени въз основа на медицински прегледи на прехвърлителя, извършени много след датата на сделката или много преди същата, могат ли да са убедителни доказателства за способността на прехвърлителя да действа разумно, към момента на сключване на договора и следва ли да се кредитират от съда и следва ли да се кредитират ако противоречат на другите събрани по делото доказателства за здравословното състояние на прехвърлителя и способността му да действа разумно към датата на сключване на договора. Първият от посочените по-горе въпроси не обосновава допускането на въззивното решение на Окръжен съд Пазарджик до касационно обжалване. Същият се обосновава на твърдението, че възприетото от въззивният съдебен състав противоречи на събраните по делото доказателства, от които следвал извод различен от този направен от съда. Това по съществото си представлява твърдение за неправилност на решението, което е основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не за допускане на такова на някое от посочените в чл. 280, ал. 1 от ГПК основания за това. Затова този въпрос няма характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същите са разяснени в т. 1 от ТР № 1/10.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК. Вторият от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Ч. правни въпроси обаче е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивния съд при постановяване на решението му. Същият обаче подлежи на конкретизация и уточнение от съда, по реда на т. 1 от ТР № 1/10.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС в смисъл, че се отнася до задължението на съда да извърши проверка на заключението на допуснатата и изслушана по делото експертиза с оглед неговата обоснованост, достоверност и документираност, както и да прецени същото с оглед на всички събрани по делото доказателства и за доказателствената сила на заключенията на вещите лица относно здравословното и психично състояние на лицето в производствата по чл. 31 от ЗЗД. Така конкретизирания и уточнен правен въпрос е разрешен от състава на Окръжен съд Пазарджик в противоречи с установената съдебна практика, а и се решава противоречиво от съдилищата, поради което по отношение на него следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Предвид на изложеното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 59/25.06.2021 година на Окръжен съд Пазарджик, І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 325/2021 година, по подадената срещу него от Ц. Т. Ч. касационна жалба с вх. № 2036/29.07.2021 година и такова трябва да се допусне. На Ц. Т. Ч. трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 99.10 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като й се укаже, че ако не направи това в определения срок подадената от нея касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение