Определение № 1174 от 14.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 449/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на П. Т. И., чрез адв. К. Т. против определение № 448/11.12.2023 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по в.ч.гр.д. № 613/2023 г. в частта, с която е потвърдено определението от 13.07.2022 г. по гр. д. № 1745/2019 г. на Окръжен съд Пловдив, с което е оставена без уважение молбата на П. Т. И. по чл.248 ГПК от 30.05.2022 г. за изменение на решението от 13.04.2022 г. по гр.д. № 1745/2019 г., в частта за разноските. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно, като се иска отмяната му и постановяване на друго, с което да се измени решението в частта за разноските за адвокатско възнаграждение, присъдени в полза на ответника Г. Х., евентуално размерът на същите да бъде намален до този, посочен в чл.9, ал.1 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В изложението към частната касационна жалба касаторът е формулирал въпроси в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, които, преформулирани от настоящия състав на ВКС, с оглед обстоятелствената част на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, се свеждат до въпросите какво е значението на списъка по чл.80 ГПК, кой може да го представи по делото, кой е крайният момент, до който страната може да поиска присъждане на сторените от нея по делото разноски и може ли на страна по делото да бъдат присъдени разноски за един адвокат по няколко договора за правна помощ и съдействие за едно и също производство. Поддържа се, че даденото от въззивния съд разрешение по тези въпроси противоречи на задължителната практиката на ВКС – ТР № 6 от 6.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК, както и на съдебната практика на ВКС, обективирана в определение № 927 от 2.05.2023 г. по ч.гр.д. № 1628/2023 г. на ІІІ г.о., определение № 4289 от 29.11.2022 г. по ч.гр.д. № 4365/2022 г. на ІІ г.о., определение № 50192 от 26.09.2022 г. по ч.гр.д. № 2869/22 г. на ІІ г.о., решение № 60107 от 4.11.2021 г. по гр.д. № 1085/2021 г. на ІІ г.о. и определение № 2919 от 9.10.2023 г. по ч.гр.д. № 3547/2023 г. на ІІІ г.о. Вторият допълнителен критерий е заявен без надлежна обосновка. Насрещната страна по жалбата не е депозирала отговор. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК, от процесуално легитимирана страна и е допустима по смисъла на чл.274, ал.3, т.2 и на ал.4 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 и сл. ГПК приема, че не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: За да потвърди определението от 13.07.2022 г. на първата инстанция, постановено по гр. д. № 1745/2019 г., с което е оставена без уважение молбата на П. Т. И. по чл.248 ГПК от 30.05.2022 г. за изменение на решението от 13.04.2022 г. по гр.д. № 1745/2019 г., в частта за разноските, въззивният съд е съобразил следните обстоятелства: С решение от 13.04.2022 г., постановено по гр.д. № 1745/2019 г., Окръжен съд Пловдив е отхвърлил предявения от П. Т. И. срещу Г. З. Х. частичен иск по чл.240, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 293 002,15 лв.- главница по договор за заем, като неоснователен и е осъдил ищеца на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплати сторените от ответника разноски за производството в размер на 10 300 лв. – за заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат по договори за правна защита и съдействие, сключени с адвокат А. Д., съответно от 4.11.2019 г. и от 12.11.2019 г. и приложени на л.44 и л.67 от делото. В срока по чл.248 ГПК, ищецът е подал молба за изменение на постановеното решение в частта за присъдените на ответника разноски за адвокатско възнаграждение с доводи, че адв. Д. не е осъществил процесуално представителство в открити съдебни заседания, а е изготвил единствено отговора на исковата молба, че искането за присъждане на разноски не е заявено до приключване на съдебното дирене и не е представен списък на разноските по чл.80 ГПК. Изложени са и допълнителни аргументи, обуславящи искането за изменение на разноските, а именно че предмет и на двата договора е идентичен - оказване на правна защита и съдействие, изразяващи се в процесуално представителство по делото, а единственото участие на адв.Д. се изразявало в изготвянето на отговор, за което по делото е представен договор от 12.11.2019 г. с уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 14 000 лв., приложен на л.55 от делото, но искането за присъждане на тези разноски не е уважено от съда, тъй като няма данни същото да е заплатено по банков път в посочения в договора срок. Тези доводи се поддържат и в частната жалба на ищеца срещу определението на първата инстанция, с което е оставена без уважение молбата му по чл.248 ГПК, с която се иска отмяна на постановеното определение и изменение на решението в частта за разноските, като не се присъждат разноски на ответника, а при условията на евентуалност – размерът на адвокатското възнаграждение да бъде редуцирано до минималния размер, предвиден в чл.9, ал.1 от Наредба № 1/2004 г. При съобразяване на съдържанието на представените по делото договори за правна защита и съдействие от 4.11.2019 г. и от 12.11.2019 г., въззивният съд е приел, че уговорените в тях възнаграждения, съответно 800,00 лв. и 9 500,00 лв. са платени в брой, като това плащане на сумите, изрично цотразено в договорите, е достатъчно за удостоверяване на плащането и договорът има характер на разписка, съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР № 6/6.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. След като разноските за адвокатско възнаграждение са направени, то последните следва да бъдат присъдени на страната, която ги е сторила. Приел е, че макар и впоследствие /след депозиране на отговорите на исковата молба/ защитата на ответника да не е осъществявана от адв.Д., а единствено от адв. М. – А. и адв.Г., за които са представени единствено пълномощни, но не и договори за правна защита и съдействие, не е основание сторените разноски за адвокатско възнаграждение за адв. Д., да не бъдат присъдени на ответника. Въззивният съд е посочил, че е въпрос на вътрешни отношения между страната и нейните пълномощници на кого да се изплати адвокатско възнаграждение и как самите пълномощници уреждат въпроса за заплащането на работата им по делото. След като ответникът е заплатил адвокатско възнаграждение за един адвокат, който е осъществил защита по делото до определен момент, а след това тя е осъществена от други пълномощница без заплащане на ново възнаграждение, и по делото е претендирано заплащане на разноски само за един адвокат, а именно за адв.Д., то съгласно нормата на чл.78, ал.3 ГПК ищецът дължи заплащане на тези разноски на ответната страна, доколкото същите са своевременно поискани – още с отговорите на исковата молба, като е представен и списък по чл.80 ГПК преди приключване на съдебното дирене – л.189 от делото. Приел е също така, че не съществува законова пречка между страната и пълномощника й да се сключат и представят по делото няколко договора за правна защита и съдействие. За неоснователно е прието своевременно заявеното от ищеца възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Приложното поле на касационното обжалване на въззивните решения/определения е очертано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който, съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, следва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Трябва да е също така от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. В случая преформулираните от настоящия състав на ВКС правни въпроси имат обуславящо значение за изхода на правния спор, т.е. отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, но по отношение на същите не са налице сочените допълнителни критерии. Даденото от въззивния съд разрешение по въпросите е в съответствие със задължителната практика на ВКС – т. 1, т.2, т.8 и т.9 от ТР № 6 от 6.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК, според която ако в договора за правна помощ е вписано, че начина на плащане на уговореното възнаграждение е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора е достатъчно и има характера на разписка; списъкът по чл.80 ГПК се представя от страната, която е поискала присъждане на разноски, най-късно до приключване на последното заседание в съответната инстанция, като в противен случай, тя няма право да иска изменение на решението в частта му за разноските, т.е. непредставянето на списъка не прави искането за разноски нередовно или неоснователно и съдът е длъжен да присъди своевременно поисканите разноски, които се дължат, но страната в този случай не може да иска изменение на постановеното решение в частта за разноските. Дадените от въззивния съд разрешения са съобразени и с трайната практика на ВКС, че не съществува законова забрана на страната да бъдат присъдени разноски за един адвокат по различни договори за правна защита и съдействие, сключени с него в рамките на едно и също производство, както и че списъкът по чл.80 ГПК може да се представи по делото както от страната, така и от нейния процесуален представител най-късно до приключване на последното заседание в съответната инстанция. Следва да се отбележи, че посочената от касатора съдебна практика /определения на ВКС, постановени по реда на чл.274, ал.3 ГПК и решение по чл.290 ГПК/, е неотносима към повдигнатите въпроси, тъй като тя е по приложението на чл.26, ал.2 ГПК, според който освен в предвидените от закона случай, никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд, т.е. нормата е неотносима към отговорността за разноските по делото. Наличието на задължителна и казуална практика на ВКС по повдигнатите въпроси, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва наличието и на втория бланкетно заявен от касатора допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – въпросът да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните от жалбоподателя основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, поради което въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,