Определение № 80 от 10.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 430/2021 г.

Производството е с правно основание чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е въз основа на подадена частна касационна жалба от И. К. З. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Д. против въззивно определение № 2663 от 3.12.2020г. по в.ч.гр.д. № 3351 по описа за 2020г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 261308 от 1.10.2020г. по ч.гр.д. № 8226/2020г. на СГС, като е оставена без разглеждане частната й жалба срещу определение № 149343 от 14.07.2020г. по гр.д.№ 49369/2019г. за прекратяване на производството по делото. Жалбоподателката счита обжалвания акт за неправилен, постановен в противоречие със закона и необоснован, поради което иска да бъде отменен, а делото върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. Към жалбата прилага изложение, изискуемо с оглед препращането на чл.274, ал.3 ГПК. Първо се позовава на специалното основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните поставени въпроси: 1.Валидно ли е удостоверяването за връчване по електронен път и започва ли да тече срок, ако липсва копие от електронен запис от постъпване в информационната система на адресат и липсват други данни дали съобщението е достигнало и евентуално кога е достигнало до адресата? Допустимо ли е да тече срок преди датата, на която е осъществен фактическия състав на връчване? Приемливо ли е данни за връчване да се удостоверяват с други законови и предварително уговорени средства, от които изхождат необходимите данни за изпълнение целта на връчване? Твърди противоречие с определения по ч.гр.д.№ 2792/2019г. на ІV г.о., гр.д.№ 5003/2016г. на ІІІ г.о. и ч.гр.д.№ 1929/2013г. на І г.о. На основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК поставя и въпросите: Правилно ли е, с цел охраняване правата на страната, при изпращане на електронно съобщение, чието съдържане е обвързано с преклузивен срок, да бъде предвиден „разумен срок“, като съобщението бъде придружено с указание за потвърждаване и съответно датата, на която е достъпно съобщението да са счита за осъществен състав на получаване, от която да тече срока? Приемливо ли е, електронното съобщение да бъде придружено с искане за потвърждание, носещо информация за достигане до адресата и датата на достигане, заедно с разпечатка от изпратеното съобщение, удостоверяваща връчването? Позовава се и на основанието за недопустимост – очевидна неправилност по чл.280, ал.2 ГПК. Срещу подадената частна жалба не е постъпил отговор. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи от страните и данните по делото, намира при проверката си за наличие на основания за допустимост, че по поставените въпроси не може да се допусне касационно обжалване, тъй като част от тях не отговарят на условията за общо основание за допустимост, доколкото не са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд, а за всички не са налице посочените от жалбоподелката специални основания за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 и чл.280, ал.2 ГПК. В случая, И. К. З. е подала частна жалба срещу определение № 149343 от 14.07.2020г. по гр.д.№ 49369/2019г. Тя е преценена като просрочена и е върната с определение № 261308 от 1.10.2020г. по ч.гр.д. № 8226/2020г. на СГС Това определение е потвърдено с обжалваното въззивно определение № 2663 от 3.12.2020г., като САС е приел следното: Връчването на съобщението за изготвения съдебен акт е станало на 15.07.2020г. и подадената на 24.07.2020г. частна жалба е просрочена. Връчването е на посочен от страната електронен адрес, като то е удостоверено с разпечатка от информационната система, съгласно чл.42, ал.4 и чл.44, ал.2 ГПК, направена от служител на СРС. Връчването става по реда на ГПК, поради което нормата на чл.10, ал.2 от Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/, на който се позовава жалбоподателката е неприложим. Страните не могат да уговорят начин на връчване, различен от императивно установения в ГПК. Представената заповед на Председателя на СРС не дава основание за друг извод, защото в нея са визирани два алтернативни вариантна за удостоверяване на връчването и в случая е приложен един от тях - чрез отбелязване по делото, което става с разпечатване на хартиен носител на страницата от електронната система, в която е отразено връчването. При тези данни поставените от жалбоподателката въпроси, свързани с предварително уговорени средства за връчване и определяне на „разумен срок“ за удостоверяване за връчване по електронен път, не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР № 1/2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, доколкото не са от значение за решаване спора и не са свързани с мотивите на въззивния съд. Моментът на връчване е императивно определен в чл.42, ал.4 ГПК /редакцията ДВ бр.59/2007г./ и той е: „постъпване на съобщението в информационната система“. В случая, с оглед отбелязването, датата на постъпване на изпратеното от съда съобщение в посочената от страната информационна система е 15.07.2020г. и при броенето съгласно правилата на чл.60,ал.5 ГПК, частната жалба е просрочена. За страните не съществува възможност да променят с договорки помежду си законоустановения момент на връчване. В този смисъл, не може да бъде споделена тезата на жалбоподателката, че на основание чл.10, ал.2 ЗЕУЕУ /предвиждащ, че „ако е уговорено потвърждаване, електронното изявление е получено с изпращането на потвърждаване от адресата за получаването му“/, от нея такова изрично потвърждаване е било изискано с текста: „моля да върнете репорт“, поради което срокът следва да се брои от 18.07.2020г., когато тя е изпратила потвърждението, че е получила изпратеното й определение № 149343. Записът „моля да върнете репорт“, не съдържа информация от кого, кога и защо е изготвен, едностранен е и не може да удостовери „уговорено потвърждаване“, по смисъла на чл.10, ал.2 ЗЕУЕУ. Отделно, не тази норма е приложима, а общата норма на чл.9 ЗЕУЕУ, която в съответствие с релевантния към момента текст на чл.42, ал.4 ГПК предвижда, че „електронното изявление е изпратено с постъпването му в информационната система, която не е под контрола на автора“ /Или, в случая, съобщението изпратено от съда, се счита за връчено с постъпването му на 15.07.2020г. на електронния адрес, посочен от страната, който е единственият й адрес по делото и на който няма спор, че тя е получавала и други съобщения/. Съгласно чл.44, ал.3 ГПК – връчването на електронен адрес се удостоверява с копие от електронния запис за това и такова удостоверяване по делото е налице, видно от приложената разпечатка, с автоматично генерирана дата, на хартиен носител на страницата от електронната система, в която е отразено връчването. Други данни за достигане на съобщението законът не изисква. При оспорване на обстоятелството на постъпване – поради техническа или друга причина - в информационната система, тежестта за доказване е на адресата, тъй като само той твърди това и има достъп до пощенската си кутия, а не и съдът, а в случая подобно доказване не е проведено. С оглед на това и пред вид направените възражения, следва извод, че страната не оспорва датата на получаване на съобщението, а се позовава на нормата на чл.10, ал.2 ЗЕУЕУ, твърдейки наличие на уговорено потвърждаване. В случая това възражение не може да бъде споделено, първо защото не е възможно с посочената норма да се дерогира императивното изискване на ГПК за връчване и второ, защото ако се допусне подобна възможност ще се наруши принципа за равнопоставеност на страните, като се позволи необосновано привилегировано положение на едни, в сравнение с други, за които моментът на връчване е императивно определен, без възможност за промяна. За пълнота следва да се посочи, че актовете, на които жалбоподателката се позовава не могат да обосноват наличие на специалното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, защото са постановени по друг въпрос и при друга фактическа обстановка /Определението по ч.гр.д.№ 1929/2013г. на І г.о.е без всякаква връзка с конкретния случай, това по гр.д.№ 5003/2016г. на ІІІ г.о. касае връчване чрез електронния регистър на Административна служба, за което е посочено, че липсва правна норма, придаваща доказателствена сила на подобно отбелязване, а в случая по ч.гр.д.№ 2792/2019г. на ІV г.о. е прието, че страната е установила, че „не са налице данни за постъпване на съобщението в посочената от адресата информационна система“, какъвто настоящия случай не е/. Пред вид изложеното, настоящият съдебен състав не счита, че следва да се обсъжда последното посочено от касатора основание за недопустимост – очевидна неправилност по чл.280, ал.2 ГПК, която е неправилност до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и без да е необходимо да се преценят съображенията по чл.281, ал.3 ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение