Определение № 60403 от 15.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4562/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК. Обжалвано е определение № 2351/ 10.09.2021 г. по ч.гр.д. № 2457/2021 г., с което Софийски апелативен съд е потвърдил разпореждане № 780/16.07.2021 г. по гр.д. № 644/2021 г. на Благоевградски окръжен съд (неточно именувано „определение“) за прекратяване на производството на основание чл. 130 ГПК - поради липса на правен интерес от исковете на М. Г. К. и Н. Г. К. срещу М. Т. К. и К. К. К. за прогласяване нищожността на договор по н.а. № 39/30.07.2020 г., с който първият ответник е прехвърлил на втория по 4/6 идеални части от един застроен имот в [населено място] срещу задължение за издръжка и гледане на прехвърлителя, както следва: главен, с правна квалификация чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД и два евентуални, с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 3 и пр. 4 ЗЗД, предявени под отрицателно процесуално условие. Недоволни от определението са М. Г. К. и Н. К., които искат да бъде допуснато до касационен контрол по процесуалноправния въпрос (обобщен и конкретизиран съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС): Достатъчно ли е за обосноваване на правния интерес на ищеца от предявения иск за прогласяване нищожността на сделката, сключена между трети лица, да са наведени твърдения за косвено засягане на неговата правна сфера? Касаторите считат въпросите включени в предмета на обжалване (общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК), а допълнителните по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК обосновават с доводи, че въззивният съд му е отговорил в противоречие с решение № 155/19.03.2010 г. по гр.д. № 4829/2008 г. на ВКС, IV-то ГО, решение № 93/12.11.2012 г. по т.д. № 1069/2011 г. на ВКС, I-во ТО и решение № 90/16.06.2015 г. по гр.д. № 4406/2014 г. на ВКС, III-то ГО, като въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По същество се оплакват, че определението е неправилно като постановено при съществено нарушение на чл. 130 ГПК. Ответникът К. К., ответник и по частната жалба, възразява, че повдигнатият въпрос няма претендираното значение, а определението е правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция. От ответника М. Т. К. не е постъпил отговор. Настоящият състав намира частната касационна жалба с допустим предмет – арг. от чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК; подадена от процесуално легитимирани страни – касатори са ищците, а определението отрича правото им на иск; спазен е срокът по чл. 275, ал. 1 ГПК и всички останали предпоставки за допустимост и редовност на частната жалба, но повдигнатия въпрос няма претендираното значение. Съображения: За да потвърди разпореждането по чл. 130 ГПК въззивният съд е приел, че липсва правен интерес от исковете за прогласяване на нищожността на алеаторния договор по н.а. № 39/30.07.2020 г., тъй като към предявяването на исковете ищците не са носители на материално право, засегнато от договора, не са страни по договора, нито кредитори на страна по него, а и наследници на живия прехвърлител. Настоящият състав приема, че така извършеното обобщение на правния интерес от иска за прогласяване на нищожността на договор, сключен между трети лица (res inter alios acta), като абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимостта на иска, съответства на установената практика на Върховния касационен съд, включително на решенията, на които касаторите се позовават. В първото решение се приема, че „за да съществува интерес от установителния иск, е достатъчно да се оспорва претендираното от ищеца право или да се претендира отричаното от него право. Особеното при правото на установителен иск е, че то не принадлежи само на участниците в спорното материално правоотношение, а че с право на установителен иск се ползват и тези трети лица, чужди на правоотношението, чиито права зависят от съществуването или несъществуването на спорното правоотношение, без да имат при това качеството на процесуални субституенти. Не е нужно интересът да е непосредствен. Достатъчен е евентуален интерес.“ Следователно в решението се приема, че правото на установителен иск принадлежи на носителите на материално право, засегнато от договора, сключен между трети лица. Точно така е приел и апелативният съд. Във второто решение на Върховния касационен съд се приема, че „е достатъчен и евентуален интерес от установителния иск, както и възможност правният субект да има дори и някаква косвена полза от уважаване на подобен иск, което би обосновало правния му интерес и съответно допустимостта на иска.“ В третото решение се приема, че „интерес от търсене на искова защита е налице, когато между насрещните страни съществува спор относно фактите и/или правото/тяхното възникване, съдържание или съществуване и трябва да се възстанови хармонията в поведението на спорещите, като се изпълнят изискуемите задължения и се преустановят действията, целящи защитата на правото. В съответствие и с тези две решения на Върховния касационен съд, апелативният съд е приел, че правният интерес от предявените установителни искове ищците обосновават единствено с качеството си на бъдещи наследници на прехвърлителя на правата по алеаторния договор (на първия ответник) и с довода, че със сключването му той е намалил своите активи. В съответствие с второто и третото решение е приетото от апелативния съд, че подобни доводи не извеждат „косвен правен интерес“ от дирената защита, защото прехвърлителят (първият ответник) е жив. В обобщение, по повдигнатия процесуалноправен въпрос е изключено всяко основание за допускане на касационния контрол. Стремежът на ищците е за промяна на константната практика на Върховния касационен съд в полза на признаване на надлежна процесуална легитимация на бъдещи наследници по установителен иск за прогласяване нищожност на договор, с който прехвърлителят преживе се е разпоредил със свое имущество. Необходимост от подобна промяна не произтича от изискването за надлежна процесуална легитимация по чл. 124, ал. 1 ГПК като абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на установителен иск, а според настоящия състав е и дълбоко неморална. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 4 ГПК в тежест на касаторите са разноските, направени от ответника по касация К. К. в касационното производство. Отговорността за разноските има деликтен характер и касаторите следва да я понесат солидарно (чл. 53 ЗЗД). При тези мотиви, съдът