Определение № 423 от 29.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2845/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 11609/31.08.2020 г. на А. Б. М., чрез адвокат Н. Р., срещу въззивно определение № 1785/11.08.2020 г., постановено по възз.ч.гр.д. № 2293/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 8922/11.06.2020 г. по гр.д. № 4898/2020 г. на Софийски градски съд в частите му, с които производството по част от предявените искове е прекратено като недопустимо; и е оставено без уважение искането на страната за допускане на обезпечение на приетите за разглеждане искове. В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение е незаконосъобразно и неправилно. Искането е за неговата отмяна и за връщане делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по всички предявени искове. В изложението си жалбоподателката се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, като счита, че касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) „Допустимо ли е заместник- председателят на Търговско отделение на САС да разпределя делата по гражданскоправни спорове, което би следвало да е правомощие на заместник-председателя на Гражданско отделение“; 2) „Чия е отговорността за вписване на исковата молба в Агенция по вписванията и кой следва да я внесе за вписване по исков процес – ищецът или самият съд след извършване на изискуемите процесуални действия, вкл. дали предявените искови претенции по реда на чл. 439 ГПК, чл. 490 ГПК и чл.185, б. „б“ ЗЗД подлежат на задължително вписване, след като не представляват искове за собственост“. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК се поддържа по въпроса - длъжен ли е въззивният съд при постановяване на определение по частна жалба срещу акт на първоинстанционния съд да изложи собствени мотиви, или е достатъчно да препрати към мотивите на първата инстанция. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение констатира, че в срока за произнасяне по делото е постъпило становище вх. № 7305/28.09.2020 г., в което жалбоподателката е направила искане за отвод на съдебния състав. Изложени са доводи за евентуално допуснато нарушение на принципа на случайно разпределение на делата и за „незаконен избор на съдебния състав“. Искането се преценя за неоснователно, поради следното: Основанията за отвод на съда са конкретно посочени в чл. 22, ал. 1, т.1 – 5 ГПК и са свързани със забрана делото да бъде решавано от съдия, който е страна по делото, или е субект на спорното право; когато е съпруг или роднина на някоя от страните по делото; живее във фактическо съжителство със страна или представител по делото; представител или пълномощник е на страна; когато е взел участие при решаване на делото в друга инстанция. По отношение членовете на настоящия съдебен състав нито едно от тези изчерпателно изброени основания не е налице. Разпоредбата на чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК въвежда като основание за отвод наличието на друго обстоятелство, което би породило основателно съмнение в безпристрастността на съдията. На настоящия съдебен състав не са му известни да съществуват такива обстоятелства, а и страната не сочи конкретно обстоятелство, което да обоснове основателно съмнение в безпристрастието на съдиите по настоящото дело. Доводите, касаещи случайното разпределение на делото и евентуално нарушение на принципа по чл.9, ал.1 ЗСВ, са изцяло неоснователни. Заповедите на Председателя на ВКС и Правилата за случайното разпределение на делата във ВКС са публични и общодостъпни - публикувани са на сайта на ВКС, в секцията „За съда“, раздел „Нормативна уредба“. Публичен и достъпен за страните по делото е и протоколът от разпределението. Съдията – докладчик е определен съгласно утвърдените правила за случайно разпределение на делата в Гражданската колегия на ВКС, а членове на състава са съдиите, с които докладчикът заседава в постоянния си състав в Трето гражданско отделение (информацията за съдебните състави на Гражданската колегия на ВКС също е обявена на сайта на съда – в секцията „За съда“, раздел „Състав и структура“ – „Състав колегии“ – „Гражданска колегия“). Предвид изложеното, искането за отвод на настоящия съдебен състав е неоснователно и се оставя без уважение. По допустимостта на частната касационна жалба Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Жалбата в частта, имаща за предмет въззивното определение, с което като е потвърдено първоинстанционното определение, е отхвърлено искането на ищцата за допускане на обезпечение на приетите за разглеждане искове (чрез спиране на изпълнението по изпълнително дело № 2158490400711 по описа на ЧСИ А. П.) е процесуално недопустима. Съгласно разпоредбата на чл. 396, ал. 2 ГПК съдебните актове, постановени в обезпечителното производство, подлежат на двуинстанционно разглеждане. Същите подлежат на касационен контрол само в случай, че въззивният съд за първи път допусне поисканото обезпечение, като касационното обжалване в тези случаи е допустимо при наличие предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. В случая не е налице предвиденото изключение, тъй като въззивният съд е оставил без уважение частна жалба срещу определение на първоинстанционния съд, с което не е допуснато обезпечение на исковете. С произнасянето на въззивния съд е изчерпан редът за инстанционен контрол, поради което частната касационна жалба в тази й част следва да се остави без разглеждане. В останалата си част жалбата е допустима, но не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол, предвид следното: С въззивното определение в обжалваната му част е потвърдено първоинстанционното на СГС за прекратяване производството по предявените от жалбоподателката срещу В. А. В. и Маргарита С. Ж. искове по чл. 439 ГПК и чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 429, ал. 1 ГПК - да се признае за установено, че не съществува право на принудително изпълнение на парични притезания по изпълнителен лист от 22.12.2014 г. по гр. д. № 4012/2011 г. на САС за сумите 130 100 евро и 8 240 евро; за прогласяване „нищожността на изпълнителен лист“ от 22.12.2014 г. издаден по гр. д. № 4012/2011 г. на САС, тъй като не удостоверява изискуемо вземане; „да се признае за установено, че прилагането на чл. 429, ал. 1 ГПК за конституиране на Маргарита Ж. по изпълнително дело № 2158490400711 на ЧСИ А. П. е неправомерно“; да се прогласи нищожността на два броя постановления за възлагане от 18.10.2017 г., като издадени в полза на привиден кредитор; „да се задължи ЧСИ А. П. да направи обратен въвод във владение на процесните имоти“. Въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция, че претенциите за обезсилване на постановления за възлагане, за извършване на обратен въвод в недвижим имот, за несъществуване на парични притезания и за прогласяване нищожността на изпълнителен лист, с оглед изложените в исковата молба обстоятелства и петитум са недопустими. Приети са за разглеждане исковете на М. срещу ответника В. В. с правно основание чл. 496, ал. 3 ГПК, вр. чл.124, ал.1 ГПК за установяване, че същата е собственик на Ѕ ид. ч. от спорния имот. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки - да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Първите два въпроса в изложението са ирелевантни и не обуславят допускането на касационния контрол. По въпрос за правомощията на административните ръководители в съда при разпределянето и образуването на делата въззивният съд не се е произнасял (и не би могъл); а въпросът чие е задължението за вписване на исковата молба е извън предмета на касационното производство, тъй като касае движението на делото по исковете, производството по които не е прекратено, респ. които не са били предмет на въззивна проверка. Поддържаното по третия въпрос основание по чл.280, ал. 2, пр. 3-то ГПК - очевидна неправилност на въззивното определение, поради липса на изложени от въззивния съд собствени мотиви – също не се констатира. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, съдебният акт отговаря на изискванията по чл.236, ал.2 ГПК – определението съдържа мотиви по предмета на частната жалба, респ. соченият от страната тежък порок (липса на мотиви) не е установим пряко от самото определение. А по останалите формулирани в изложението правни въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като същите не са обусловили произнасянето на въззивния съд. Извън това, следва да се отбележи, че са недопустими самостоятелни искове за обезсилване на постановление за възлагане, за извършване на обратен въвод във владение, за несъществуване на възникнало по силата на закона правоприемство по изпълнителния лист (чл.429, ал.1 ГПК) в лицето на пряк наследник на взискателя и за нищожност на изпълнителния лист. В този смисъл са се произнесли първоинстанционният и въззивният съд. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение