Определение № 2221 от 08.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4071/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. С. М. и С. С. М. срещу онази част от Решение № 260160/23.01.2023 г. по в. гр. д. № 3947/2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено Решение № 492997/21.09.2018 г., постановено по гр. д. № 57161/2017 г. по описа на СРС, 49 състав, в частта, в която са отхвърлени предявените от М. С. М. и С. С. М. срещу "Топлофикация София" ЕАД искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД за разликата над сумата от 10 518,23 лева до пълния предявен размер от 12 048, 33 лева, недължимо получена главница по изпълнително дело № 708/2008 г. по описа на ЧСИ Ст. Я., образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден на 27.11.2003 г. по гр. д. № 09063/2003 г., СРС, 68 състав, и исковете по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за мораторна лихва в размер на 1428, 57 лева. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Поддържат, че в нарушение на материалния закон въззивният съд отказал да признае, че ищците имат изискуемо вземане от ответника и за сумите за платени такси и разноски към частния съдебен изпълнител. Допускането на касационно обжалване основават на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по касационната жалба "Топлофикация София" ЕАД не подало отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд зачел формираната с влязлото в сила на 01.04.2017 г. Решение № 51115/01.03.2017 г., постановено по гр. д. № 51192/2016 г. по описа на СРС, 40 състав, с което било признато за установено на основание чл. 439, вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, че М. С. М. и С. С. М. не дължат на "Топлофикация София" ЕАД сумите, за които е издаден изпълнителен лист от 27.11.2003 г. по гр. д. № 0963/2003 г. на СРС, 68 състав, поради изтекла погасителна давност. Въз основа на удостоверения, издадени от ЧСИ Ст. Я., с район на действие СГС, по изп. дело № 20088440400709, въззивният съд установил, че това изпълнително производство било образувано въз основа на горепосочения изпълнителен лист, като по делото постъпили суми в размер на 6044, 33 лева от М. С. М., от които за взискателя - сума в размер на 5251, 23 лева, и от С. С. М. - сума в размер на 6004 лева, от които за взискателя - 5267 лева. Задължението по горепосоченото изпълнително дело било изцяло погасено, включително главница, лихви и разноски, като с постановление на ЧСИ от 10.02.2016 г. производството било обявено за свършено. С оглед обстоятелството, че недължимостта на вземанията по изпълнителен лист от 27.11.2003 г. по гр. д. № 0963/2003 г. на СРС, 68 състав, въз основа на който било образувано това изпълнително дело, била установена с влязло в сила решение, съдът приел, че предявените искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД са основателни, като постановил, че ответникът следва да върне на ищцата М. С. М. сумата от 5251, 23 лева, а на ищеца С. С. М. - сумата от 5267 лева. За разликата до пълните предявени размери главните искове са счетени за недоказани. Претенциите по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за присъждане на лихва за забава върху главните вземания въззивният съд намерил за неоснователни, позовавайки се на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД и липсата на доказателства ищците да са поканили ответника да изпълни задължението си. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е задължен да посочи две групи основания: касационни основания по чл. 281 ГПК - за нищожност, недопустимост или неправилност на въззивното решение, както и основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване - за произнасяне от съда по материалноправен или процесуален въпрос, решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК следва да е поставен с ясна и точна формулировка от касатора, като ВКС не е задължен да го изведе от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а може само да го прецизира (или обобщи). Касаторите не са поставили конкретен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, което е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Касационната жалба съдържа изцяло оплаквания за неправилност на въззивното решение, насочени към нарушения на материалния закон, процесуалните правила и необоснованост на въззивния акт. Основанията, поддържани от касаторите, че със сумите, за които исковете им са отхвърлени, ответникът неоснователно се е обогатил, са относими към преценката на събраните по делото доказателства, а не към приложението на закона. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд