Определение № 3104 от 17.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2864/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 13363/17.05.2024 г. на Т. В. Г., чрез пълномощника адвокат П. П., срещу въззивно решение № 271/12.03.2024 г. по в. гр. д. № 1735/2023 г. на Апелативен съд - София. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Може ли фактът на упражняване на фактическа власт върху недвижим имот от частно лице да се доказва с косвени доказателства; 2. Може ли да бъде уважен иск по чл. 108 ЗС, ако не е доказано при пълно и главно доказване, че ответникът владее и държи имота, предмет на иска; 3. Упражняването на фактическа власт, представлява ли демонстриране на намерение за своене и спрямо лицето, което се легитимира по документ като собственик; 4. Извършването на административни действия в експлоатационните предприятия, касаещи прекратяване на партиди в процесните имоти, представляват ли държане или владение; 5. Относно съдържанието на мотивите на въззивния съд. Ответниците по касационната жалба Р. Д. А. и С. К. А., чрез процесуалния им представител адвокат В. Р., са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърдят, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като оспорват касационната жалба и по същество. Претендират сторените по делото съдебни разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 260196/27.01.2023 г. по гр. д. № 16733/2019 г. на Софийски градски съд, с което е признато за установено по предявения от Р. Д. А. и С. К. А. срещу Т. В. Г. и Г. Д. Г. /починал, заместен в процеса от А. Г. Г./ иск с правно основание чл. 108 ЗС, че ищците са собственици на основание обявен за окончателен с влязло в сила решение на 01.10.2019 г. предварителен договор за покупко-продажба върху следните недвижими имоти: 1./ 1/2 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР, с площ от 562 кв. м, находящ се в [населено място], район И., [улица], с номер по предходен план парцел * - *, квартал 28 по плана на [населено място] при съседи: имот с идентификатор ***, имот с идентификатор ***, имот с идентификатор ***, имот с идентификатор ***, имот с идентификатор ***; 2./ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КК и КР, находящ се на адрес: [населено място], район И., [улица], ет. 1, разположен в сграда № 1 в поземлен имот с идентификатор ***, предназначение на обекта: жилище, апартамент, брой нива на обекта: 2, всяко с площ от по 60 кв. м, заедно с прилежащите части: 1/2 ид. ч. от зимничното помещение и 2/3 ид.ч. от общите части на сградата; 3./ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КК и КР, находящ се на адрес: [населено място], район И., [улица], ет. 3, разположен в сграда № 1 в поземлен имот с идентификатор ***, предназначение на обекта: жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1, с площ от 60 кв. м, заедно с прилежащи части: 1/2 ид. ч. от зимничното помещение и 1/3 ид. ч. от общите части на сградата, като Т. В. Г. е осъдена да предаде владението върху процесните имоти на ищците, а спрямо А. Г. Г. исковете с правно основание чл. 108 ЗС за предаване на владението върху процесните имоти са отхвърлени като неоснователни. Въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд. Приел е, че правото на собственост на Р. А. и С. А. върху процесните имоти е установено спрямо ответниците Т. Г. и А. Г. /конституиран по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалия Г. Г./ с влязло в сила на 01.10.2019 г. решение по предявен по чл. 19, ал. 3 ЗЗД иск за обявяване за окончателен на предварителен договор за покупко-продажба на процесните недвижими имоти от 03.01.2018 г. Искането за обезсилване на основание чл. 362, ал. 2 ГПК на това решение е отхвърлено с влязло в сила решение № 2417/21.04.2020 г. по гр.д. № 2932/2018 г. на СГС. При съвкупната преценка на тези обстоятелства е направен извод за основателност на предявения ревандикационен иск в установителната му част, с оглед факта на влизане в сила на посочените два съдебни акта към момента на постановяване на първоинстанционното решение. Прието е за ирелевантно по правния спор дали Т. Г. е била поканена преди предявяване на иска по чл. 108 ЗС да предаде владението на процесните имоти. Освен това е установено провеждането на нотариално производство, приключило с констативен нотариален протокол от 11.12.2019 г., с което ответниците са били поканени да предадат владението на спорните имоти в полза на ищците. Безспорно е обстоятелството, касаещо упражняването на фактическата власт по отношение на процесните имоти, установено и от посочения констативен нотариален протокол от 11.12.2019 г. В него е вписано, че ответниците отказват да предадат владението с довод за несвоевременно плащане на цената по сделката от страна на купувачите. В подкрепа на този извод са и показанията на свидетеля К. А., преценени по реда на чл. 172 ГПК поради родствена връзка с ищеца, както и писмени доказателства от „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД и „Софийска вода“ АД, в които е посочено, че ответницата е осигурявала достъп на служители на посочените дружества в процесните имоти. В заключение с оглед липсата на доказателства друго лице различно от Т. Г. да упражнява фактическа власт върху процесните имоти, въззивната инстанция е приела предявеният иск по чл. 108 ЗС за основателен. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Първият, вторият и четвъртият въпроси не могат да обусловят допускане касационно обжалване на въззивното решение. Те се поставят при фактическа обстановка, каквато не е приета за установена от въззивния съд и са свързани със становището на Т. Г., че не упражнява фактическата власт върху процесните имоти. Въззивният съд е приел за доказано по делото, че Г. упражнява фактическа власт върху имотите без наличие на правно основание за това. Изводът е направен при съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства /свидетелски показания, нотариално производство, писмени доказателства от различни дружества, предоставящи комунални услуги/, като е посочено, че към момента на писмения отговор на исковата молба, а и впоследствие Т. Г. е владеела процесните имоти. Проверка за обоснованост на тези фактически констатации изисква анализ на доказателствата по делото, което е недопустимо да се извършва в настоящото производство по селекция на касационната жалба. Третият въпрос е изцяло ирелевантен. Той не е разглеждан от въззивния съд. Освен това въпросът влиза в пряко противоречие със становището на самия касатор, че не упражнява фактическа власт върху имотите. Решаващите изводи на въззивния съд, основани на доказателствата по делото, са за това че фактическата власт върху имота е упражнявана от ответницата Т. Г.. Обстоятелството относно намерението за своене касае разграничаване на владението от държането и представлява субективното отношение на упражняващия фактическа власт към недвижимия имот. В случая това е ирелевантно доколкото не се касае за позоваване на придобивна давност от страна на касатора. Освен това трайно в практиката на ВКС е установено разбирането, че с иска с правно основание чл. 108 ЗС собственикът може да ревандикира спорния имот от всяко лице, което се намира в него – владелец или държател - без противопоставимо на собственика основание. За успешното провеждане на този осъдителен иск е необходимо установяването в процеса на държането или владението на имота от ответника без основание. Ето защо така поставеният въпрос относно демонстрацията на намерението за своене е изцяло неотносим към изхода на спора. Относно последния въпрос, свързан със съдържанието на мотивите на въззивното решение, не е налице противоречие с цитираното от касатора ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК и другата съдебна практика на ВКС. В случая въззивният съд е обсъдил доказателствата относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира с доводи за необоснованост на въззивното решение. Тези твърдения представляват касационни оплаквания и не могат да се проверят в производството по чл. 288 ГПК. За да се проверят и да се направи извод за твърдяната неправилност на обжалваното решение, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на производството по селекция на касационната жалба. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на делото Т. В. Г. следва да заплати в полза на ответниците по касация Р. Д. А. и С. К. А. сторените в настоящото съдебно производство разноски в размер на 4500 лева - заплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.