Определение № 50932 от 12.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2107/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 257 от 24.02.2022 г., постановено по възз. гр. д. № 2037/2021 г. по описа на Апелативен съд – София, е потвърдено изцяло решение от 07.04.2021 г., постановено по гр. д. № 8277/2019 г. по описа на Софийски градски съд, с което на основание чл. 2б ЗОДОВ Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на М. Р. Ю. сумата от 15 000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП – София, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.06.2019 г. до окончателното ѝ изплащане, като искът е отхвърлен над уважения размер от 15 000 лв. до претендирания от 100 000 лв. като неоснователен. Срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение от 07.04.2021 г., постановено по гр. д. № 8277/2019 г. по описа на Софийски градски съд, в неговата осъдителна част, е подадена касационна жалба с вх. № 5600/15.03.22 г. от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор А. П. от Апелативна прокуратура – София. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго, с което да се отхвърли предявеният иск. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следния правен въпрос: „Когато пострадалият от престъплението е разполагал с възможността да предяви иск за обезщетение за неимуществените вреди, които е претърпял от деликта пред гражданския съд, който има компетентността да установи всички факти от значение за правото му, но не се е възползвал от нея, приложим ли е чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, параграф 1 от КЗПЧОС?“. Сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 69/29.04.2020 г. по гр. д. № 3169/2019 г. на ВКС, IV ГО, ГК. Поддържа се също, че е налице основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на въззивното решение, доколкото даденото тълкуване на понятието „граждански права и задължения“ по смисъла на чл. 6 от ЕКЗПЧОС било в противоречие с практиката на ЕСПЧ и по-конкретно решение от 23.06.1981 г. Le Conple Van Leuven and Meyre срещу Б., А. срещу България, Пеев срещу България, Д. и други срещу България и Й. Й. срещу България. Ответникът по жалбата М. Р. Ю., в писмен отговор, подаден чрез адв. М. И., счита, че не следва да се допуска касационното обжалване като взема становище и за неоснователност на жалбата. Срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение от 07.04.2021 г., постановено по гр. д. № 8277/2019 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която е отхвърлен искът за горницата над уважения до предявения размер е подадена касационна жалба с вх. № 7767/07.04.2022 г. от М. Р. Ю., чрез адв. М. И.. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което исковата претенция да бъде уважена до пълния предявен размер. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните правни въпроси: 1/„за задължението на съда при определяне размер на обезщетението за неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок да съобрази всички обективно съществуващи обстоятелства от значение за критерия „справедливост“ – твърди се противоречие с практиката на ВКС в решение № 320/27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г. на IV г.о. и решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV г.о.; 2/ „за обстоятелствата (критериите) при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок по чл. 2б от ЗОДОВ с цел прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД“, и в тази връзка „Попадат ли сред тези обстоятелства (критерии) и стандартите, заложени в практиката на ЕСПЧ по въпроса за определяне на неимуществените вреди от нарушаване на това право, в частност обстоятелството „загубата на възможности“, причинена с нарушение на права, защитени по ЕКПЧОС, включително от нарушението на чл.6, §1 и от неразумния срок?“ – сочи се противоречие с решение № 30/07.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2125/2018 г. на III г.о. Касаторът твърди още, че произнасяне по втория въпрос би допринесло и за уеднаквяване на практиката – позовава се на решение № 60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV г.о., решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на IV г.о., определение № 220/29.03.2022 г. по гр. д. № 3607/2021 г. на IV г.о. и определение № 228/29.03.2022 г. по гр. д. № 3509/2021 г. на IV г.о. В тази връзка се сочи, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото тълкуването на разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ съобразно поставените въпроси би допринесло за развитието на правото.; 3/ „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си своевременно въведените от страните доводи и възражения, относими към предмета на спора, фактите на които се основават мотивите му, както и да направи съвкупна преценка по доказателствата?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 43/04.03.2022 г. по гр. д. № 2597/2021 г. на IV г.о., решение № 60268/25.03.2022 г. по гр. д. № 391/2021 г. на III г.о., Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК, Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г., ОСГК, решение № 211/21.01.2021 г. по гр. д. № 64/2020 г. на IV г.о., решение № 21/26.02.2021 г. по гр. д. № 2029/2020 г. на I г.о. и др. Ответната страна Прокуратурата на Република България не взема становище по касационната жалба. Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Въззивният съд е приел за установено и безспорно между страните, че разследването по сл. дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780/1998 г. по описа на ВОП – София, а понастоящем ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП – София /делото за т. нар. "Възродителен процес"/ и до настоящия момент не е приключило. Видно от приложените към гражданското дело копия от материали по ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП – София, е установил, че ищецът М. Р. Ю. е сред пострадалите от т. нар. "Възродителен процес", като той продължава да се интересува от съдбата на досъдебното производство, вкл. и с подаване на молба от 16.06.2018г. до прокурор от ВОП София /приложена към преписката/, с която той желае да му бъде предоставена информация за предмета и хода на досъдебното производство. Съдът е посочил, че от СПЕ се установява, че продължителността на наказателното дело, по което ищецът е очаквал виновните за неговите страдания преди 1989 г. да бъдат наказани, постепенно е довело до високи нива на тревожност, безпокойство и дисбаланс на преживяванията, които съпътстват ежедневието му и влияят негативно на психичното му равновесие със себе си. От показанията на св. Д. се установявало, че свидетелят е бил заедно с ищеца в лагера в [населено място] около 15 месеца по време на събитията преди 1989 г. Сега М. Ю. живеел в Турция, често споделял болката и притесненията си от това, че няма възмездие за несправедливостите извършени при възродителния процес, от това, че повече от 30 години никой не е наказан и делото се бави. Това е довело до загубата на вярата му, че някога ще има наказани по образуваното още през 1989 г. наказателно дело. Свидетелят Х. установявал, че често се вижда с ищеца, но последният е тревожен, нервен и притеснен от това, че повече от 30 години никой не е наказан за издевателствата и насилията по време на възродителния процес. Вярвал е в годините, че ще има справедливост и правосъдие, но вече е изгубил надежда и това го тормози. При така установените факти, съдът е намерил, че обжалваното решение е не само валидно и допустимо, но и правилно като краен резултат, поради което е препратил на основание чл. 272 ГПК към неговите мотиви. Посочил е, че разпоредбата на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на граждани, от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, пар. 1 от ЕКЗПЧОС. Според посочената норма от Конвенцията, уреждаща правото на справедлив съдебен процес, всяко лице при решаването на спор относно негови граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на делото в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Отбелязал е още, че разпоредбата на чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧОС следва да се тълкува в контекста на цялата система на Конвенцията. Въззивният съд е съобразил, че нормата на чл. 2б ЗОДОВ предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, представляващи пряка и непосредствена последица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, пар. 1 от Конвенцията. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право, предоставено с Конвенцията, въззивният състав е посочил, че критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека. Съдът е установил още, че ищецът претендира обезщетение въз основа на твърдения както за вреди, настъпили от самото престъпление (страх и тревожност, засягане на честта и достойнството му и др., които е изпитвал след преживяното), така и от бавното производство, довело до ненаказване на извършителите. В тази връзка е приел, че по реда на чл. 2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и вредите от престъплението. В случая продължителността на наказателното производство значително надхвърляла законоустановените в НПК срокове, а фактическата сложност на следственото дело, не можела да оправдае продължилото повече от 30 години досъдебно производство за установяване на фактите, поради което въззивната инстанция е намерила, че е налице нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, пар. 1 от Конвенцията. Съобразено е, че разумността на времетраене на производството трябва да бъде преценена в светлината на особените обстоятелства по делото, съобразно критериите, установени в практиката на съда, и по-специално – сложността на делото, поведението на жалбоподателя и поведението на компетентните държавни органи. Във връзка с наведените от страните по делото оплаквания от присъдения от първата инстанция размер на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил практиката на ВКС по въпроса за съдържанието на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Отчел е, че размерът на обезвредата е различен за всеки отделен случай, вкл. с оглед на факта, че всеки човек има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с нарушаване правото му на разглеждане и решаване на конкретното дело в разумен срок. Съдът е приел, че видно от СПЕ и събраните по делото гласни доказателства, на М. Ю. се е отразило негативно продължителността на досъдебното производство, предизвиквайки у него чувства на безпокойство, тревожност и неудовлетвореност. Терзаел се е, че няма да има възмездие за хората, наредили да се започне т. нар. "Възродителен процес" и те завинаги ще останат ненаказани, че няма да им справедливост и за него, като лично пострадал от посочените събития до 1989 г. В конкретния случай, всички факти от значение за правото му на обезщетение за вреди от престъплението - страх, тревожност, засягане на честта и достойнството поради прилаганата насилствена асимилация над етническите турци от страна на тоталитарния режим, не могат според въззивния състав да бъдат критерии при определяне обезщетението за претърпените неимуществени вреди от друг деликт - бавното правораздаване (в този смисъл се е позовал на решение от 27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г., IV г. о. на ВКС). Като критерий за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД, съдът е посочил и съдебната практика по сходни случаи. Цитирал е съдебна практика на ВКС, съгласно която за друго пострадало лице по реда на чл. 2б ЗОДОВ от т. нар. "Възродителен процес" е определено обезщетение за неимуществени вреди в размер от 12 000 лв. В конкретния казус обаче, ищецът М. Ю. доказвал чрез СПЕ и обсъдените гласни доказателства по-значителен интензитет на болките и страданията, което обосновавало и по-голям размер на обезщетението, а именно – 15 000 лв., т. е. толкова, колкото е присъдил и Софийски градски съд. Въззивният състав е намерил, че тази сума се явява справедлива по смисъла на чл. 52 ЗЗД да обезщети болките и страданията, търпени от ищеца. Поради съвпадане на правните изводи на двете инстанции, въззивният съд е потвърдил изцяло първоинстанционното решение. По касационната жалба на Прокуратурата на Република България и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК: Поставеният в изложението правен въпрос е обуславящ правните изводите на съда, но не се установява противоречие между обжалваното решение и цитираното решение № 69 от 29.04.2020 г. по гр. д. № 3169/2019 г. на IV ГО на ВКС. С това решение е отхвърлен искът по чл. 2б от ЗОДОВ за присъждане на вреди от забавено досъдебно производство, тъй като всички факти, обуславящи гражданското право на ищеца да получи обезщетение от извършителя на престъплението, са били известни и гражданският съд е разполагал с компетентност да ги установи. Ищецът обаче е избрал да изчака развитието на наказателното производство, макар да е имал възможност да сезира със същия иск гражданския съд, който има компетентността да установи всички факти от значение за правото му на обезщетението. Престъпленията са били нанасяне на телесни повреди и хулиганство с известен извършител. Настоящият случай не е такъв. Касае се за вреди от престъпления по служба и престъпления, състоящи се в подбуждане към национална вражда и омраза. Тези престъпления и техните извършители не биха могли да бъдат установени от гражданския съд, както е било възможно в цитираното решение на ВКС. Поради горните изводи касационно обжалване не следва да се допуска по този въпрос. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Прокуратурата на Република България счита, че така постановеното въззивно решение е очевидно неправилно, тъй като даденото тълкуване на понятието "граждански права и задължения" по смисъла на чл. 6 ЕКЗПЧОС е в противоречие с практиката на ЕСПЧ. Установяването на такова противоречие не може да стане единствено въз основа на съдържанието на самото решение, а само при съпоставката му с практиката на ЕСПЧ, поради което евентуалният порок не може да се квалифицира като очевидна неправилност. Освен това твърдяното противоречие не се констатира, тъй като практиката на ЕСПЧ застъпва по-широко разбиране на понятието "граждански права и задължения". В този смисъл са съображенията в решения № 60265 от 20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV ГО на ВКС и № 72 от 1.6.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на III ГО на ВКС. Настоящият състав споделя приетото в тези решения, че разпоредбата на чл. 6, параграф 1 от КЗПЧОС следва да се тълкува в контекста на цялата система на Конвенцията. При преценката дали едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права, по смисъла на Конвенцията, понятието "при определяне на неговите граждански права и задължения" обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството, включително и от досъдебното, тоест и лицето, пострадало от престъпление, каквото качество съобразно разпоредбата на чл. 76 НПК има частният обвинител. Разпоредбата на чл. 6 от Конвенцията може да се приложи дори при отсъствие на искане за парично обезщетение – достатъчно е изходът от производството да е решаващ за въпросното "гражданско право"/ пар. 65 от делото Перез срещу Франция, пар. 66 от делото Морейра де Азеведо срещу Португалия и пар. 29 от делото Хелмърс срещу Швеция – ЕСПЧ/. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, а напротив постановил е решението си въз основа на нея. Предвид изложеното, не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. По касационната жалба на М. Р. Ю. и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК: Формулираните от касатора първи и втори въпрос на практика се припокриват по смисъл и съдържание. Чрез поставянето им касаторът се домогва да докаже, че въззивният съд не е съобразил всички обективно съществуващи обстоятелства от значение за критерия за справедливост, поради което е присъдил занижен размер на обезщетението за неимуществени вреди. По тези правни въпроси е налице трайна и последователна съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да са единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, не е налице противоречие в практиката, доколкото размерът на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Относно критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е имал случаи да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона, както се посочи по-горе. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Съобразно горните изводи, не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставените въпроси. Повдигнатото допълнително питане към втория въпрос, относно необходимостта от съобразяване на стандартите, заложени в практиката на ЕСПЧ, при определяне размера на обезщетение за неимуществени вреди от забавено разглеждане на дело, не е обуславящо и по него касационно обжалване не може да бъде допуснато. Въззивният съд не е отрекъл да е обвързан от установените в практиката на ЕСПЧ стандарти, а точно обратното – приел е, че критериите за преценка дали е допуснато нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок са посочени примерно в чл. 2б ЗОДОВ, като е отчел, че са приложими и стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че по отношение на формулирания втори въпрос не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следва да се има предвид, че това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В процесния случай не са налице съображения в тази насока, а твърдението на касатора за необходимостта от тълкуване на чл. 2б ЗОДОВ не може да обоснове извод, че поддържаното основание е налице, предвид наличието на пълна и ясна правна уредба. Последният въпрос от изложението, с който се обосновава наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е привързан към доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Така поставен, въпросът по естеството си не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, а касационно оплакване по чл. 281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на производството, ако касационното обжалване бъде допуснато. Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка и по касационната жалба на М. Р. Ю.. Предвид изхода всяка от страните следва да понесе разноските така, както ги е сторила в настоящото производство. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,