Определение № 65 от 20.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1579/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 263142 от 2.04.2021 г. на „Инвестбанк“ АД, гр.София чрез юрисконсулт П. А. против определение № 260196 от 17.03.2021 г., постановено по ч.гр.д. № 176 по описа за 2021 г. на Окръжен съд-Хасково, с което е отменено определение № 260193 от 1.03.2021 г. по ч.гр.д. № 331/2021 г. на Районен съд-Димитровград и вместо него е постановено друго за допускане обезпечения на бъдещ иск на стойност 3700 лв. на „Стор Инвест“ АД, гр.Димитровград против „Прайм консултантс“ ЕООД, гр.Димитровград за заплащане извършени подобрения и упражняване право на задържане по отношение на самостоятелен обект в сграда с идентификатор 21052.1017.85.12.50, представляващ магазин № 6а в гр.Димитровград, ул.“Любен Каравелов“ № 22, партер чрез спиране на всички изпълнителни действия, насочени срещу този имот по изпълнително дело № 20179290402045/2017 г. на ЧСИ рег. № *. „Стор Инвест“ АД, гр.Димитровград и „Прайм консултантс“ ЕООД, гр.Димитровград не са изразили становище в настоящото ппроизводство. Частната касационна жалба е процесуално допустима като подадена от легитимирано лице /т.6 на Тълкувателно решение № 6 от 14.03.2014 г. по т.д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС/ срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по чл.274, ал.3, т.2 ГПК и в срока по чл.275, ал.1 ГПК. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване настоящият съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е приел, че представените писмени документи /предварителен договор от 10.12.2019 г. за продажба на процесния недвижим имот с предаване на купувача на владението на имота с нарочен протокол и множество фактури, че след тази дата „Стор Инвест“ АД е извършило значителни ремонти и подобрения в имота/ установяват, че бъдещия иск за заплащане на подобрения и упражняване право на задържане е допустим и би бил акт на приравнен на добросъвестен владелец, какъвто е „Стор Инвест“ АД, като купувач по предварителния договор, на когото е предадено и владението на имота /чл.70, ал.3 ЗС/, като правният предмет на заявения бъдещ иск очевидно се обхваща от хипотезата на чл.72 ЗС. Счел е, че представените доказателства, че имотът е обект на публична продан по изпълнително дело № 20179290402045/2017 г. на ЧСИ рег. № *, очертават належаща обезпечителна нужда, тъй като без допускане на обезпечението сериозно ще се препятстват заявените за защита субективни права. „Инвестбанк“ АД, гр.София се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1) следва ли да бъде допуснато обезпечение по чл.390 ГПК, когато ищецът обвързва исканата обезпечителна мярка с претендирано право на задържане по бъдещ иск, предявим от него за заплащане увеличената стойност на имота на основание чл.72 вр. чл.70 ЗС 2) допустим ли е иск от владелеца срещу невладеещия собственик за заплащане увеличената стойност на имота на основание чл.72 ЗС, обвързан с претенция за право на задържане, когато собственикът не е поискал връщане на владението на вещта, съответно допустимо ли е обезпечаването на такъв бъдещ иск и длъжен ли е съдът по молбата за обезпечение на бъдещия иск да прецени допустимостта на искането за признаване на право на задържане. Налице е основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените въпроси. Практиката на ВКС, на която се позовава жалбоподателят /решение № 201 от 17.03.2013 г. по гр.д. № 2329/2013 г., II гр.о. и определение № 25 от 25.01.2015 г. по ч.гр.д. № 198/2016 г., I гр.о./ дава тълкуване за същността на правото на задържане и предпоставките за упражняването му, както и за допустимостта правото на задържане да бъде обезпечавано по реда на глава XXXIV ГПК. Според тълкуването в практиката ва ВКС правото на задържане по чл.72, ал.3 ЗС е акцесорно, обезпечително право, чрез което се отлага изпълнението на задължението за връщане на вещта, като при основателно, съдът постановява условен диспозитив, с който осъжда задържащия да предаде имота на собственика, след като собственикът му заплати конкретно посочена сума за необходими разноски или подобрения и същото може да бъде предявено само като защитно средство по иск за предаване владението на съответната вещ. При произнасяне по постъпило искане за обезпечение по реда на чл.389, респ. чл.390 ГПК, съдът следва да прецени дали предявеният иск е допустим и вероятно основателен, налице ли е обезпечителна нужда /т.е, ще бъде ли възможно предявилото иска лице да реализира правата си по постановеното в исковото производство съдебно решение, ако не бъде допуснато исканото обезпечение на иска/, както и дали исканата обезпечителна мярка е подходяща. За да бъде допуснато обезпечението, поисканата обезпечителна мярка следва да бъде подходяща по естеството си с оглед заявеното за защита право, недопустимо е да засяга неоправдано правната сфера на ответника или на трети лица, нито правните последици от налагането й да съвпадат с правните последици на решението, което ще бъде постановено по съществото на спора. Когато от въведените от ищеца твърдения следва, че обвързва исканата обезпечителна мярка с претендирано право на задържане по предявен от него иск за заплащане на увеличената стойност на имота на основание чл.72 ЗС, на първо място съдът следва да прецени допустимостта на искането за признаване на право на задържане /доколкото същото е допустимо само в хипотеза, при който ответникът по предявен ревандикационен иск заявява възражение за подобрения/. Предмет на обезпечаване по реда на чл.389, респ. чл.390 ГПК е претенцията за присъждане стойността на извършените подобрения в имота, с оглед на което следва да бъде извършена преценката дали и доколко исканата обезпечителна мярка е подходяща. С оглед посоченото тълкуване в практиката на ВКС, въззивното определение се явява неправилно. В случая ищецът по бъдещия иск не разполага с възможност да предяви пред съда право на задържане заедно с иска за заплащане на обезщетение за подобренията, тъй като липсва предявена ревандикация от собственика. По бъдещия иск за заплащане на подобрения в размер на 3700 лв. исканата обезпечителна мярка е неподходяща, тъй като засяга правната сфера на трето лице /взискателя в изпълнителното производство/, на което евентуалното решение за уважаване на иска не може да бъде противопоставено, доколкото същото не е страна по този иск, а и правото на собственост върху имота, предмет на изпълнението, не се оспорва. Атакуваното въззивно определение следва да бъде отменено и вместо него да се постанови друго за отхвърляне на искането на „Стор Инвест“ АД, гр.Димитровград за допускане на обезпечение на бъдещия му иск срещу „“Прайм консултантс“ ЕООД, гр.Димитровград чрез спиране на изпълнителните действия, насочени срещу имота, за който са направени разноски за подобрения, по изпълнително дело № 20179290402045/2017 г. на ЧСИ рег. № *. „Стор Инвест“ АД, гр.Димитровград следва да възстанови на „Инвестбанк“ АД, гр.София направените във връзка с исканото обезпечение разноски в размер на 130.00 лв. /30.00 лв. заплатена държавна такса и 100.00 лв. юрисконсултско възнаграждение/ С оглед изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение