Определение № 85 от 15.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 1759/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Т. А. В. против определение № 1928/25.07.2023 г. по в.ч.гр.д. № 1486/2023 г. по описа на Апелативен съд - София, 15 търговски състав, в частта, с което е потвърдено определение № 1282/18.04.2023 г. по т.д. № 255/2023 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е отказано ищецът Т. А. В. да бъде освободен от заплащане на разноски за възнаграждение на особен представител на ответника “АТМ-ЦЕНТЪР” АД за горницата над 2 500 лева до пълния размер от 5 000 лева.

В частната касационна жалба се поддържа оплакване за неправилност на определението в обжалваната част. Излагат се доводи, че въззивният съд неправилно е преценил, че с оглед ежемесечния доход на ищеца същият нямало да бъде затруднен да заплати разноските за особен представител в размер на 2 500 лева. Сочи се, че от приложената декларация за материално и гражданско състояние на ищеца е видно, че същият е с влошено здравословно състояние, което изисква ежемесечни разходи за лечение. Релевира се, че при преценка на имущественото му състояние съдът е следвало да кредитира обстоятелството, че част от ежемесечния му доход в размер на 3 550 лева, макар над средния за страната, бива разходван за закупуване на лекарства и др. Обосновава се, че Т. В. не разполага с достатъчно средства, за да бъде натоварен с плащането на разноски за възнаграждение за особен представител на ответника в исковото производство. Акцентира се, че същият е в напреднала възраст, с влошено здраве, като полученият доход не позволява заплащане дори на сумата в размер на 2 500 лева. Счита се, че той следва да бъде освободен изцяло от внасянето на разноски за особен представител, евентуално същите следва да бъдат намалени до поносим размер. Претендира се да бъде отменено определението в обжалваната част и Т. В. да бъде изцяло освободен от заплащането на определените разноски, и при условията на евентуалност да бъдат намалени дължимите разноски до поносим за частния касатор размер.

Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното определение в обжалваната част се основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. При направено искане за освобождаване от внасяне на разноски за особен представител в съдебното производство по чл. 83, ал. 2 ГПК, съдът трябва ли да изследва общото материално състояние на молителя и да го съпостави както с неговата възраст и здравословно състояние, така и с необходимите разходи за покриване на основния жизнен минимум?

2. При преценка на средствата по чл. 83, ал. 2 ГПК, счита ли се за достатъчен за покриване на разноските за особен представител дохода на молителя, макар и констатиран от съда, като над среден за страната, при положение, че същият незначително надвишава определените от съда разноски за особен представител и същевременно са налице данни за напреднала възраст, декларирано влошено здравословно състояние, закупуване на лекарства и липса на движимо и недвижимо имущество?

3. При произнасяне по наличието на основания за освобождаване от разноски в съдебното производство и обсъждането на всички критерии и относими обстоятелства по чл. 83, ал. 2 ГПК в тяхната съвкупност, следва ли съдът при преценката си за определяне на общото материално състояние на ищеца и възможността му да заплати дължимите разноски да вземе предвид линията на бедност в страната, т.е. да бъдат отчетени разходите, необходими за покриване на основния жизнен минимум на човек от домакинството на молителя, след което да бъде извършена преценката за наличието на достатъчно средства разноските да бъдат заплатени?

По отношение на така формулираните въпроси се сочи, че определението е постановено в противоречие с практиката на ВКС – определение № 173/15.03.2013 г. по ч.гр.д. № 1839/2013 г. по описа на ВКС, ГК, IV г.о., и определение № 2637/19.09.2023 г. по ч.гр.д. № 3720/2023 г. по описа на ВКС, ГК, IV г.о.

Искането за допускане на касационен контрол се основава и на чл.280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното определение в обжалваната част.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 3 ГПК, намира следното:

Частната касационна жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд е посочил, че с оглед констатираното противоречие в интересите на представител и представляван е определен от първоинстанционния съд депозит за особен представител на ответното дружество, което се представлява от ищеца, в размер на 5 000 лева. Приел е, че към подадената от ищеца молба за освобождаване от заплащане на тези разноски е представена декларация, в която същият е заявил, че здравословното му състояние е влошено, получава доходи от заплата в размер на 3 000 лева и от пенсия в размер на 550 лева, не получава дивиденти от акционерни дружества и от дялово участие в други търговски дружества. Изложени са съображения, че към датата на подаване на декларацията лицето е в напреднала възраст, като е декларирано и влошено здравословно състояние, както и че същото не притежава недвижими имоти и моторни превозни средства, но в същото време трудовият му доход е над средния за страната. След съвкупната преценка на така описаните обстоятелства въззивният съд е стигнал до извода, че ищецът не е в пълна невъзможност да заплати разноските за възнаграждение за особен представител, но ще бъде силно затруднен за плати цялата определена сума, поради което са налице предпоставките за частично освобождаване на същия от заплащане на разноските за възнаграждение за особен представител в размер на 2 500 лева.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставеният от частния касатор първи правен въпрос касае критериите – релевантните обстоятелства и доказателствата за тях, въз основа на които съдът извършва преценка по искането по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от внасянето на такси и разноски по делото. Същият отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е обусловил решаващия извод на въззивния съд. Доводите обаче за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са неоснователни. По приложението на чл. 83, ал. 2 ГПК е налице формирана трайна практика на ВКС, обективирана в посочените от частния касатор определения, както и в множество служебно известни на настоящия състав определения на ВКС (така в определение № 60418/25.11.2021 г. по ч.т.д. № 2412/2021 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., определение № 632/02.10.2013 г. по ч.т.д. № 2844/2013 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., определение № 695/21.11.2017 г. по ч.т.д. № 2547/2017 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., определение № 3/03.01.2020 г. по ч.т.д. № 2909/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., определение № 200/21.03.2023 г. по ч.т.д. № 91/2023 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., определение № 155/07.04.2020 г. по ч.т.д. № 173/2020 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., определение № 40/01.02.2012 г. по ч.гр.д. № 22/2012 г. по описа на ВКС, ГК, ІІ г.о., и др.), съгласно която при произнасяне по молбата за освобождаване от държавна такса и/или разноски се преценяват от съда доходите на лицето и на членовете на неговото семейство, недвижимото и движимо имущество като евентуален източник на доходи или възможност за такива, като същите се съпоставят с размера на дължимите държавна такса и/или разноски. Целта на разпоредбата е да даде възможност за защита на лични и имуществени права и на лица, чието материално положение не позволява поемане изцяло или частично на държавната такса и/или разноски по конкретния спор. Въз основа на всички специфични обстоятелства по делото се преценява от съда дали с оглед размера на таксата и/или разноските страната обективно е в състояние да ги заплати, без да бъде лишена от необходимите й средства за задоволяване на нормалните й житейски потребности.

В случая въззивният съд, в съответствие с така формираната практика на ВКС, е извършил преценка в конкретния случай за наличието на предпоставките на чл. 83, ал. 2 ГПК, като е обсъдил и съобразил напредналата възраст на ищеца, декларираното здравословно състояние, непритежаването на недвижими имоти и моторни превозни средства, получавания от него месечен доход от заплата и пенсия, който е над средния за страната. С оглед на съвкупната преценка на така описаните обстоятелства е приел, че същият не е в пълна невъзможност да заплати разноските за възнаграждение за особен представител. Несъгласието на частния касатор с конкретните изводи на въззивния съд за частично освобождаване на ищеца от горепосочените разноски по делото не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК, съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на горното по така поставения първи правен въпрос не може да бъде обоснован достъп до касационен контрол на сочения от частния касатор допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставените от частния касатор втори и трети въпрос са фактологични, а нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1, както е изяснен в т.1 от горецитираното тълкувателно решение. Съдържанието на въпросите предпоставя преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, както и правилността на обжалвания въззивен акт. Това излиза извън предметния обхват на дейността на касационната инстанция във фазата по селектиране на жалбите по реда на чл. 288 ГПК. Поради горното по така формулираните два въпроса не се обосновава наличието на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Липсата на обосноваване на общия критерий изключва необходимостта от обсъждане на поддържания от касатора допълнителен такъв по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Частният касатор се позовава и на “очевидна неправилност” на въззивното определение в обжалваната част. Очевидната неправилност е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания въззивен съдебен акт, който може да бъде констатиран от състава на касационната инстанция без реална необходимост от извършване на присъщия за касационната инстанция същински касационен контрол. Според формираната казуална практика на ВКС по приложението на чл.280, ал. 2, предл. 3 ГПК очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логика. Такива основания не се твърдят от частния касатор, а в останалите случаи, като сочената от него неправилна преценка на отделните критерии по чл. 83, ал. 2 ГПК, не се обосновава наличие на “очевидна неправилност” по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поради горното не е налице и това сочено от частния касатор основание за допускане на касационен контрол.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на Апелативен съд – София.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,