Определение № 2327 от 08.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4913/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. И. Д., чрез адв. Х. против решение № 184/18.10.2024 г. по в.гр.д. № 263/2024 г. на Апелативен съд П. в частта, с която като е отменено и потвърдено частично решение № 57 от 27.02.2024 г. по гр.д. № 579/2023 г. на Окръжен съд Пазарджик, предявения от касатора срещу Прокуратура на Република България иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 4 000 лв. до пълния предявен размер от 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на незаконно повдигнато обвинение за престъпление по чл. 144, ал.3 вр. ал.1 НК, за което е оправдан с присъда, постановено от Районен съд Велинград по н.о.х.д. № 393/2020 г., потвърдена с решение от 8.07.2021 г. на Окръжен съд Пазарджик по в.н.о.х.д. № 320/2021 г., ведно със законната лихва, считано от 9.07.2021 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу въззивното решение, което подлежи на обжалване. Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон – чл.52 ЗЗД и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в неизвършване на преценка на всички събрани по делото доказателства и необсъждане на доводите на въззивника-ищеца, което е довело до неправилно определяне на обема и интензивността на търпените вреди и съответно до определяне на несправедлив размер на обезщетението. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се повдига въпроса допустимо ли е съдът да изгражда своите изводи единствено въз основа на избрани от него доказателства, приети като единствено възможни за размера на обезщетението, без да бъдат обсъдени доводите на ищцовата страна. Поддържа се, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 164/4.06.2014 г. по гр.д. № 196/2014 г. на III г.о. Според касатора, решението е и очевидно неправилно с обосновка за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, довели до явна необоснованост на съдебния акт. Насрещната страна не е депозирала отговор на касационната жалба. За да отмени частично решението на първоинстанционния съд и съответно да отхвърли иска за разликата над 4 000 лв. до присъдения от първата инстанция размер от 8 000 лв., въззивният съд е приел за безспорно установени по делото следните факти и обстоятелства: досъдебното производство срещу ищеца е образувано но 31.05.2019 г., като на 10.09.2020 г. ищецът е привлечен като обвиняем за престъпление по чл.144, ал.3 НК и му е взета мярка „подписка“; досъдебното производство е приключило на 20.09.2020 г., като на 3.11.2020 г. делото е внесено в Районен съд Велинград с обвинителен акт и е образувано н.о.х.д.№ 339/2020 г., по което са проведени две съдебни заседания с участието на ищеца; с присъда от 26.02.3021 г. ищецът е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото обвинение; присъдата е влязла в сила 8.07.2021 г. след решение на въззивния съд по в.н.о.х.д. № 320/2021 г. Приел е за установено, че ищецът е претърпял обичайните вреди за лице, спрямо което е предприето наказателно преследване – стрес, притеснения, страх от осъждане, накърняване на репутацията и че те безспорно са в причинна връзка с наказателното производство. Съобразил е и представената справка за съдимост на ищеца, от която се установява, че той е осъждан с присъда, влязла в законна сила на 8.02.2007 г. за престъпление от общ характер, за което му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от 10 месеца, като изпълнението на същото е било отложено за срок от три години. С оглед на така установените по делото факти и обстоятелства относно тежестта на повдигнатото обвинение, взетата мярка за процесуална принуда, продължителността на наказателното производство – 2 г. и 2 м. от образуване на досъдебното производство до приключването му с влязла в сила присъда, съответно 10 месеца от повдигане на обвинението до влизане в сила на присъдата, за което съдът е приел, че е протекло в разумния срок, претърпените вреди и личността на ищеца, въззивният съд е приел, че обезщетение в размер на 4 000 лв. е справедливо и достатъчно да репарира претърпените от ищеца обичайни вреди. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставения от касатора въпрос не обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение по следните съображения: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По въпроса, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, съдът следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Макар и повдигнатия процесуалноправен въпрос да покрива общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, той няма претендираното от касатора значение, тъй като по отношение на него не се разкрива сочения допълнителен селективен критерий. Съгласно трайната практика на ВКС предметът на въззивната дейност при ограниченото въззивно обжалване се състои в „разрешаването на материалноправния спор“, а „преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност“ - мотиви по т.2 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В рамките на предмета на проверката по чл.269, предл.2 ГПК, въззивният съд е длъжен да разгледа възраженията на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с техните доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда. Тези задължения на съда произтичат от изискванията на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК. В конкретния случай въззивният съд не е допуснал нарушение на посочените разпоредби, тъй като е изложил собствени правни изводи по делото в рамките на спорните за страните въпроси, очертани с въззивните жалби на ищеца и на ответника, които правни изводи /вкл. и относно конкретно установените по делото обстоятелства, както и значението им за размера на обезщетението за неимуществени вреди/, са надлежно отразени в мотивите на въззивното решение. Въззивното решение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Според трайната практика на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, когато са нарушени основни правила на съдопроизводствения ред или съдът е допуснал явна необоснованост на акта си като следствие от грубо нарушение на правилата на формалната логика, като тези хипотези следва да са установими непосредствено от мотивите на въззивния съд, без да има нужда от преценка на събраните доказателства, доводите на страните и осъществените процесуални действия. От съдържанието на въззивното решение не се установява съдът да е допуснал грубо нарушение на правилата на формалната логика, което да е довело до явна необоснованост на съдебния акт. С оглед изложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните в изложението към касационната жалба на ответника основания на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,