Определение № 60348 от 08.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 2277/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Методиева Т., Х. Т. Х. и Ч. Т. Х. срещу решение № 100225 от 17. 08. 2020 г. по в. т. д. № 23/2020 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 496 от 11. 11. 2019 г. по т. д. № 46/2019 г. на Великотърновски окръжен съд в обжалваните части, с които предявените от касаторите срещу „Дженерали застраховане“ АД искове по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на Т. Х. Т., настъпила при ПТП на 28. 02. 2014 г., са отхвърлени за разликата над 120 000 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв. за ищцата Р. Методиева Т. и за разликите над 100 000 лв. до пълните предявени размери от 150 000 лв. за ищците Х. Т. Х. и Ч. Т. Х.. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касационните жалбоподатели излагат, че определените от съда размери на обезщетенията за неимуществени вреди не съответстват на изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Твърдят, че съдът не е отчел причинените на ищците болки и страдания с по-висок интензитет от обичайните и обстоятелството, че същите не са превъзмогнали смъртта съответно на своя съпруг и баща. Правят искане за отмяна на обжалваното решение. Допускането на касационно обжалване основават на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по касационната жалба „Дженерали застраховане“ АД не е депозирал отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на касаторите и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното въззивно решение, Великотърновски апелативен съд, като е съобразил предмета на обжалване, се е концентрирал върху спорните въпроси за размерите на дължимите на ищците обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на съпруга, съответно баща им Т. Х. Т. при ПТП на 28. 02. 2014 г., причинено от водач, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника. Въззивният съд е съобразил, че починалият Т. Т. е бил на 61 г., инженер по образование, управител на търговско дружество. Въз основа на показанията на свидетеля Ц., събрани в първоинстанционното производство, съдът е приел за установено, че Т. е имал задружно и сплотено семейство, както и прекрасни отношения с двамата си сина Х. и Ч., които не са били женени и са живеели с майка си и баща си; синовете на починалия са ходели на почивка заедно с родителите си и са работили в дружеството на баща си, който ги подпомагал не само финансово, а и морално, като имали намерения да учредят общо търговско дружество. Съдът е формирал извод, че пострадалият е бил опора за своето семейство, поради което смъртта му е причинила на близките му неимуществени вреди, изразяващи се в душевни болки и страдания, с по-висок интензитет от обичайните. С оглед тези обстоятелства, като е съобразил икономическите условия към датата на ПТП и нивата на застрахователно покритие, въззивният съд е формирал извод, че справедливите размери на обезщетенията за неимуществени вреди на ищците от смъртта на Т. Т., възлизат на 120 000 лв. за ищцата Т. и на по 100 000 лв. за останалите ищци. Касационните жалбоподатели поставят в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, следните значими за изхода на делото въпроси: „1. Следва ли въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните по тяхно искане доказателства, при формирането на своите решаващи изводи относно релевантните за разглеждания спор факти?; 2. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва ли съдът да обсъди продължителността на търпените от ищеца болки и страдания вследствие от смъртта на пострадалото лице?“. Поддържат, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въведените въпроси са разрешени от съда в противоречие с практиката на ВКС, както следва: по първи въпрос – с решение № 240 от 15. 01. 2019 г. по т. д. № 518/2018 г., І т. о., по втори въпрос – с решение № 212 от 11. 01. 2018 г. по т. д. № 738/2017 г., ІІ т. о. и решение № 15 от 26. 02. 2019 г. по т. д. № 1277/2018 г., ІІ т. о. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. По отношение на поставения от касаторите в контекста на определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди първи процесуалноправен въпрос относно задълженията на въззивния съд при постановяване на акта си да се произнесе по всички доводи и възражения на страните и да обсъди събраните по делото доказателства, който отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. По формулирания процесуален въпрос са налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които цитираното от касатора и служебно известните на състава – решение № 388 от 17. 10. 2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3. 04. 2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17. 07. 2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3. 11. 2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Неоснователни са доводите на касаторите, че в случая е допуснато отклонение от практиката на ВКС по въведения въпрос, тъй като въззивният съд е пропуснал да обсъди конкретните въззивни доводи относно търпените от ищците болки и страдания от смъртта на Т. Т. и събраните гласни доказателства в тази връзка. Макар и кратки, мотивите на въззивния съд отразяват извършената самостоятелна преценка на събраните по делото гласни доказателства относно претърпените от ищците неимуществени вреди. Във въззивното решение изрично е изтъкнато, че са налице данни за причинени на ищците душевни болки и страдания с по-висок интензитет от обичайните, което е обосновало и изводите на съда досежно размера на обезщетението, което може да репарира тези вреди. Що се отнася до твърденията на касаторите, че размерите на обезщетенията за неимуществените вреди не съответстват на констатацията за болки и страдания с по-висок интензитет от обичайните, то същите касаят правилността на обжалваното решение, съответно не биха могли да обосноват допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Вторият въпрос в изложението на касаторите, който може да бъде обобщен като въпрос за прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, но не е налице допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е постановил атакувания съдебен акт в съответствие със съществуващата задължителна практика на ВС и постоянната практика на ВКС. В ППВС № 4/1968 г. и цитираните от касаторите решения на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинена смърт са моментът на настъпване на смъртта, възрастта и общественото положение на пострадалия, както и действителните житейски отношения между него и лицето, което търси обезщетение. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност /решение № 88 от 9. 07. 2012 г. по т. д. № 1015/2017 г. на ВКС, решение № 93 от 23. 06. 2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 158 от 28. 12. 2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, I т. о. и др./. Съгласно постоянната практика на ВКС при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. В настоящия случай, при определяне на размера на обезщетенията за неимуществените вреди на ищците, въззивният съд е съобразил изяснените в посочената практика на ВС и ВКС критерии и е взел предвид установените по делото релевантни обстоятелства. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетенията при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и същата би могла да бъде контролирана след допускане на касационното обжалване. По изложените съображения не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение