Определение № 60753 от 19.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2033/2021 г.

Производство по чл. 288 и по чл. 274, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК. Касационното производство е образувано по касационна жалба на ищеца по делото К. Н. К. срещу решение № 2600014/29.09.2020 г., изменено в частта за разноските с определение № 260004/07.01.2021 г., постановени по възз. гр. дело № 287/2020 г. на Пловдивския апелативен съд (П.). С обжалваното въззивно решение е постановено следното: 1) отменено е осъдителното първоинстанционно решение № 20/15.01.2020 г., изменено в частта за разноските с решение № 60/18.02.2020 г., постановени по гр. дело № 65/2018 г. на Старозагорския окръжен съд (СОС), като вместо това въззивният съд е отхвърлил, предявените от касатора К. срещу ответната Земеделска кооперация (ЗК) „Съгласие“, частични искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД за заплащане на обезщетения за имуществени вреди, твърдяни като причинени на 19.06.2016 г. чрез пръскане с вертолет на активно вещество „глифозат“ върху насаждения, както следва: за сумата 400 лв. – средства за първоначална инвестиция, частично предявена от обща претенция за 45 745 лв.; за сумата 25 100 лв. – средства за възстановяване на посевите, частично предявена от обща претенция за 55 483 лв.; за сумата 100 лв. – средства за застраховки за 4 години, частично предявена от обща претенция за 2 664 лв.; за сумите от по 100 лв. – загуби за всяка от същите 4 години, частично предявени от общи претенции, както следва: 38 205 лв. за 2016 г., 37 385 лв. за 2017 г., 26 885 лв. за 2018 г. и 6 367 лв. за 2019 г.; 2) потвърдено е посоченото и по-горе първоинстанционно решение № 60/18.02.2020 г. в частта, с която е оставено без уважение искане на касатора-ищец за поправка на очевидна фактическа грешка в първоначалното първоинстанционно решение № 20/15.01.2020 г.; 3) в тежест на касатора-ищец са възложени разноски по делото. При извършената служебна проверка настоящият съдебен състав намира, че касационната жалба на ищеца К. е процесуално недопустима в частта ѝ срещу тази част на въззивното решение, с която са отхвърлени следните негови частични искове за обезщетения: за сумата 400 лв. – средства за първоначална инвестиция, частично предявена от обща претенция за 45 745 лв.; за сумата 100 лв. – средства за застраховки за 4 години, частично предявена от обща претенция за 2 664 лв.; за сумите от по 100 лв. – загуби за всяка от същите 4 години, частично предявени от общи претенции, както следва: 38 205 лв. за 2016 г., 37 385 лв. за 2017 г., 26 885 лв. за 2018 г. и 6 367 лв. за 2019 г. Цената на всеки един от тези частични искове е до 5 000 лв. и съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 от ГПК, въззивното решение в частта му, постановена по тях, не подлежи на касационно обжалване. С оглед на това, подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочената недопустима нейна част, като касационното производство следва да се прекрати в същата част. В останалата ѝ част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора-ищец К., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) не представлява ли нарушение на принципа на вътрешната убеденост на съда обстоятелството, че съдът не е обсъдил и дори не е споменал наличието на доказателства, с чиято помощ ищецът е обосновал своята претенция, а е разгледал само тези доказателства, които е кредитирал; представлява ли вътрешното убеждение на съда съзнателна увереност, основана на закона, спорния предмет, въведен от страните по делото, и доказателствените материали, събрани и проверени по надлежния ред; и 2) представлява ли съществено нарушение на процесуалните правила игнорирането на събрани доказателства в хода на самото производство, при вземане на решението на съда. Жалбоподателят сочи допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, като твърди, че тези въпроси били разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, но без да сочи никакви конкретни актове на ВКС в тази връзка. Ответната ЗК „Съгласие“ в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Съгласно задължителните указания по приложението на чл. 280, ал. 1 от ГПК, дадени с т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към това тълкувателно решение, допускането на касационното обжалване се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК. Оплакванията за неправилност на въззивното решение представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК – материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, по който се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение. Поради това, оплакванията на жалбоподателя (касационните основания) не могат да бъдат обсъждани по същество в селективната фаза по чл. 288 от ГПК от касационното производство, а биха подлежали на разглеждане от касационната съдебна инстанция по реда на чл. 290 от ГПК, едва и само ако се допусне касационното обжалване на въззивното решение – при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 от ГПК. В случая в изложението към касационната жалба на ищеца К. не са формулирани процесуалноправни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – предвид и горните разяснения, а касаторът е изложил във въпросителна форма част от оплакванията си за неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила при обсъждането на доказателствата по делото. Тези негови касационни оплаквания, както беше посочено, не могат да бъдат обсъждани в настоящото производство по чл. 288 от ГПК. Самият въззивен съд в мотивите към обжалваното решение не е обсъждал и не е давал разрешение на такива процесуалноправни въпроси относно процесуални нарушения при обсъждането на доказателствата и при формирането на вътрешното убеждение на съда, каквито са формулирани в изложението на касатора. Поради това, последните нито са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, нито са от каквото и да било значение за изхода на правния спор по делото. Жалбоподателят не е посочил и никакви конкретни актове на ВКС, в подкрепа на твърденията си, че въззивното решение било постановено в противоречие с практиката на ВКС. В заключение, касационното обжалване на подлежащата на такова обжалване част от въззивното решение, не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК; съдът намира, че не са налице и основания по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на касационното производство, съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 4 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, претендираните и направени от него разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му пред касационната инстанция, а именно – сумата 8 000 лв. С определение № 60212/08.06.2021 г., постановено по частно гр. дело № 2031/2021 г. по описа на ВКС, IV-то гр. отд., това частно гражданско дело е присъединено към настоящото гр. дело № 2033/2021 г. по описа на ВКС, IV-то гр. отд. – за общото им разглеждане в едно производство под номера на последното дело и за постановяване на общ съдебен акт по тях. По този начин предмет на разглеждане по настоящото гр. дело № 2033/2021 г. е и частната жалба по чл. 274, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК, подадена от ищеца К. К. срещу определение № 260004/07.01.2021 г., постановено по същото въззивно гр. дело № 287/2020 г. на П., с което последният е изменил по реда на чл. 248 от ГПК въззивното решение № 2600014/29.09.2020 г. в частта относно разноските, като е осъдил жалбоподателя-ищец К. да заплати на ответната кооперация и сумата 4 000 лв., представляваща разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство по делото. Частната жалба на ищеца К. е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на обжалване пред ВКС определение на апелативния съд (чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК и т. 24 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС). В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност на обжалваното определение, като се излагат съображения, че присъдените разноски многократно надхвърлят минималния размер на адвокатското възнаграждение от 1 310 лв., определен съгласно Нар. № 1/09.07.2004 г. за М.. Ответната ЗК „Съгласие“ в отговора на частната жалба излага становище и съображения за неоснователност на същата. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения: Ответната кооперация е направила разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство по делото в размер 8 000 лв. Апелативният съд е разгледал възражението на ищеца по чл. 78, ал. 5 от ГПК и е намерил тези разноски за прекомерни, поради което ги е редуцирал, но не до минималния размер на адвокатското възнаграждение от 1 310 лв., определен съгласно Нар. № 1/09.07.2004 г. за М., а до присъдения размер от 4 000 лв. – с оглед фактическата и правна сложност на делото. Настоящата инстанция споделя констатацията, че първоинстанционното производство се отличава с голяма фактическа и правна сложност – разгледани са 7 обективно съединени иска по чл. 49 от ЗЗД, проведени са шест открити съдебни заседания, приети са значителни по обем писмени доказателства (първоинстанционното дело е от три тома – 887 листа), разпитани са шестима свидетели, изслушана е комплексна съдебна икономическа и агротехническа експертиза, която е дала отговори на 59 въпроса (задачи). С оглед на това настоящият съдебен състав намира, че присъдените разноски за адвокатско възнаграждение в размер 4 000 лв., възлизащ приблизително на трикратния минимален такъв (3 930 лв.), определен съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Нар. № 1/09.07.2004 г. за М., съответстват на така установената фактическа и правна сложност на първоинстанционното производство по делото. При това положение, обжалваното от ищеца определение № 260004/07.01.2021 г. е правилно като краен резултат, поради което следва да бъде потвърдено. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение