Определение № 4831 от 12.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4121/2025 г.

Образувано е по касационна жалба на Е. Б. Й., действащ чрез своя баща и законен представител Б. Е. Й., подадена чрез пълномощника му адв. Ч. П., против решение № 305 от 12.06.2025 г. по в. гр. д. № 65/2025 г. на Софийски окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 109 от 08.10.2024 г. по гр. д. № 466/2023 г. на Районен съд – Пирдоп, с което са уважени предявените от Е. Т. Н. против Е. Б. Й. и А. И. Б. отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че двамата ответници не са собственици на описаните в решението шестнадесет поземлени имота (с характер на земеделски земи) в землището на [населено място], общ. М..

В касационната жалба са изложени оплаквания за недопустимост на въззивното решение, както и за неговата неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и 3 ГПК. Доводът за недопустимост се аргументира с липса на правен интерес от предявения отрицателен установителен иск, като се поддържа, че не е налице нито една от хипотезите, разяснени в Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, а ищцата не разполага с правен интерес за частта, надхвърляща притежаваните от нея права в съсобствеността. Формулирано е искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което предявеният иск да бъде отхвърлен по същество. Претендират се сторените в производството разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа искане за допускане на касационното обжалване поради вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение – основания по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК, както и поради наличие на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните правни въпроси:

1. При какви предпоставки е допустимо предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права, като се поддържа противоречие с Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС;

2. Как се разпределя доказателствената тежест между страните, като при неправилно разпределена доказателствена тежест от първоинстанционния съд и направено изрично позоваване на това във въззивната жалба, въззивният съд следва ли да я разпредели наново и да извърши нов доклад, и неизвършването на тези действия води ли до процесуално нарушение и до необходимост да бъдат приети и обсъдени и представените пред въззивния съд доказателства за установяване на релевантните за спора факти. Касаторът сочи несъответствие с решение № 50257 от 11.09.2023 г. по гр. д. № 2714/2021 г. на ВКС, IV г. о., решение № 210 от 09.02.2018 г. по т. д. № 1115/2017 г. на ВКС, I т. о., решение № 338 от 27.03.2018 г. по гр. д. № 706/2017 г. на ВКС, IV г. о., и определение № 539 от 16.05.2016 г. по гр. д. № 1571/2016 г. на ВКС, IV г. о.;

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички доводи, твърдения и възражения на страните и да отговори на всички заявени от страните оплаквания, като се твърди противоречие с практика на Върховния касационен съд, поставена по реда на чл. 290 ГПК и обективирана в решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 373 от 23.07.2014 г. по гр. д. № 3003/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 68 от 24.04.2013 г. по т. д. № 78/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 157 от 11.02.2016 г. по т. д. № 3638/2014 г. на ВКС, I т. о., решение № 108 от 15.02.2018 г. по гр. д. № 5201/2016 г. на ВКС, II г. о., решение № 12 от 16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 222 от 27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, II т. о., решение № 212 от 1.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 17 от 23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 136 от 6.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 180 от 11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 94 от 13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 202 от 25.01.2018 г. по т. д. № 1826/2016 г. на ВКС, I т. о., и други посочени в изложението, както и със задължителната практика на ВКС и ВС в ППВС № 1/1953 г. и т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, и

4. Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви в решението си, когато с него препраща към първоинстанционното решение по реда на чл. 272 ГПК, и формалното препращане освобождава ли въззивната инстанция от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъдил ли е и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните. Изтъква се противоречие с практика на Върховния касационен съд, поставена по реда на чл. 290 ГПК и обективирана в решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 373 от 23.07.2014 г. по гр. д. № 3003/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 68 от 24.04.2013 г. по т. д. № 78/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 157 от 11.02.2016 г. по т. д. № 3638/2014 г. на ВКС, I т. о., решение № 108 от 15.02.2018 г. по гр. д. № 5201/2016 г. на ВКС, II г. о., решение № 12 от 16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г. на ВКС, III г. о., определение № 423 от 11.05.2018 г. по гр. д. № 535/2018 г. на ВКС, IV г. о., и определение № 236 от 08.03.2016 г. по гр. д. № 507/2016 г. на ВКС, IV г. о., както и задължителната практика на ВКС и ВС в ППВС № 1/1953 г. и т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника по касационната жалба – Е. Т. Н., която поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, и излага съображения за неоснователност на жалбата. Претендира се присъждането на сторените в производството разноски.

Другият участник по производството А. И. Б. не е подала отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на релевираните основания по чл. 280 ПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Първоинстанционното производство е образувано по предявени при условията на субективно и обективно съединяване отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, с които ищцата Е. Н. отрича правото на собственост на ответниците Е. Й. и А. Б. върху процесните шестнадесет поземлени имота (с характер на земеделски земи), намиращи се в землището на [населено място], общ. М.. Правният интерес от търсената защита е обоснован с твърдения за притежаване от ищцата на 1/28 ид. ч. от правото на собственост върху имотите, придобита по наследяване от нейния баща Т. И. Б.. Твърди се, че по заявление на последния, с влезли в сила решения на Поземлена комисия (ПК) - с. Мирково от 26.05.1999 г., правото на собственост върху процесните земеделски земи е възстановено в полза на наследниците на неговия баща - И. В. Б., роден на 20.08.1868 г. и починал на 28.05.1954 г. Сочи се още, че от момента на реституиране на собствеността до 2023 г. наследниците са владели и ползвали процесните имоти, като представя договори за отдаване на част от тях под наем. Излага се, че с нотариален акт за покупко-продажба от 22.12.2022 г. ответницата А. Б. е продала изцяло имотите на другия ответник Е. Й., който не е произвел вещнотранслативен ефект, тъй като праводателката по договора не е притежавала собственически права върху същите.

Ответниците са оспорили исковете, като са поддържали, че не наследодателят на ищцата, а А. Б. е придобила собствеността върху имотите по наследство от нейния дядо с идентични имена – И. В. Б., [дата на раждане] и починал на 14.05.2000 г., на когото процесните имоти са възстановени със същите решения на поземлената комисия, представени по делото. Поради това се твърди, че договорът за покупко-продажба от 22.12.2022 г. е произвел целения вещнотранслативен ефект и Е. Й. е придобил собствеността върху тях. В подадения в срок отговор на исковата молба Е. Й. поддържа възражение за недопустимост на предявените искове и твърди, че ангажираните договори за наем не доказват упражнявано от ищцата владение, тъй като не са сключени от нея лично, като изтъква, че същите са недействителни и нямат достоверна дата.

За да потвърди първоинстанционното решение за уважаване на предявените отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, въззивният съд е възприел изложените от първостепенния съд фактически и правни изводи, като на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях. Въззивната инстанция изцяло е споделила съображенията на РС – Пирдоп за наличие на правен интерес от предявената форма на защита, произтичащ от възникналия между страните правен спор относно принадлежността на правото на собственост върху процесните имоти. Споделен е и изводът за наличието на активна процесуална легитимация на ищцата да предяви отрицателни установителни искове за собственост и за обхвата на търсената защита за надхвърлящите притежавани от нея идеални части от имотите, обоснована с постановките на Тълкувателно решение № 3 от 25.10.2022 г. по тълк. д. № 3/2021 г. на ОСГК на ВКС.

От фактическа страна, въз основа на съвкупния анализ на събраните по делото доказателства, е прието за установено, че с две решения от 26.05.1999 г. на Поземлена комисия (ПК) - с. Мирково е възстановено правото на собственост на наследниците на И. В. Б., бивш жител на [населено място], в съществуващи (възстановими) стари реални граници върху шест имота, а по отношение на останалите десет имота – с план за земеразделяне, всички находящи се в землището на [населено място]. Въз основа на изисканата от Общинска служба „Земеделие“ – гр. Пирдоп и приобщена по делото земеделска реституционна преписка № 93 от 17.12.1991 г. е констатирано, че решенията на административния орган са издадени във връзка с подадено на 17.12.1991 г. заявление от Т. И. Б., който съгласно удостоверение за наследници от 1992 г. се легитимира като наследник на И. В. Б., починал през 1954 г. През 1995 г. заявителят е починал и е оставил за свои законни наследници седем лица, сред които и дъщеря си – ищцата Е. Н.. Последната, съгласно актуално удостоверение за наследници от 2023 г., е наследник на своя дядо – И. В. Б., починал на 28.05.1954 г., заедно с още 24 сънаследници.

Прието е също така за установено, че с нотариален акт за покупко-продажба № 119 от 22.12.2022 г. ответницата А. Б. е продала на другия ответник Е. Й., действащ чрез своя баща и законен представител Б. Й., процесните шестнадесет поземлени имота, които са с идентификатори *, *, *, *, *, *, *, *, *, *, *, *, *, *, * и * по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място]. От приобщената по делото нотариална преписка е установено, че продавачът А. Б. се е легитимирала пред нотариуса като собственик на продаваните от нея недвижими имоти с двете решения на ПК – [населено място] от 26.05.1999 г. и удостоверение за наследници от 16.11.2022 г., съгласно което същата е наследник по закон на И. В. Б. с ЕГН [ЕГН], починал на 14.05.2000 г.

Въззивният съд е обсъдил също така, че в издадените през 2023 г. от Службата по геодезия, картография и кадастър (СГКК) – Софийска област скици за процесните имоти като техен собственик е отразен Е. Й. (понастоящем касатор) въз основа на нотариалния акт за покупко-продажба от 22.12.2022 г., докато в удостоверенията за данъчна оценка по чл. 264, ал. 1 ДОПК, издадени от Община Мирково, като собственици на същите имоти са вписани Е. Н. и останалите наследници на И. В. Б..

При тези фактически данни въззивният съд е изложил самостоятелни мотиви, че ищцата Е. Н. и ответницата А. Б. имат за свои наследодатели различни лица с идентични имена - И. В. Б.. Въззивната инстанция е констатирала, че наследодателят на ответницата А. Б. е роден през 1938 г. и е починал през 2000 г., а наследодателят на ищцата е роден през 1868 г. и е починал през 1954 г. Въз основа на това е изведен решаващият извод, че с цитираните две решения на ПК – с. Мирково от 26.05.1999 г. правото на собственост върху земеделските земи е възстановено в полза на наследниците на наследодателя на ищцата, като административното производство е проведено по заявление на неговия син Т. И. Б. (баща на ищцата Е. Н.). Съдът е приел, че А. Б. не е релевирала и доказала осъществяването на годно придобивно основание за правото на собственост върху процесните имоти, поради което е прието, че същата не е била техен собственик и не е могла да прехвърли права, които не притежава. Поради това е изведено, че сключеният договор за покупко-продажба не е породил вещнотранслативен ефект и купувачът Е. Й. не е придобил собствеността върху имотите на деривативно основание. Като ирелевантни за крайния изход на спора съдът е преценил възраженията на ответниците, свързани с представените от ищцата договори за наем като доказателство за упражнявана фактическа власт, както и доводите им, касаещи твърдяната добросъвестност на ответницата А. Б. в нотариалното производство при изповядване на сделката.

Върховният касационен съд, като съобрази констатациите и изводите на въззивния съд, изложени в мотивите към обжалваното решение, както и доводите в касационната жалба и изложението към нея, намира, че не са налице предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване.

Касационното обжалване на въззивното решение се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Необходимо е касаторът да е повдигнал конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства ( т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Кумулативно с поставянето на правния въпрос, касаторът е необходимо да обоснове и наличието на някоя от специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. Независимо от тези предпоставки, касационно обжалване се допуска и при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК – за вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивния съдебен акт.

В настоящия случай не се констатират пороци, които да обуславят вероятна нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно решение. Изводът на въззивния съд за наличието на правен интерес от исковете е изцяло съобразен със задължителната тълкувателна практика на Върховния касационен съд, както и с установената практика, постановена по реда на чл. 290 ГПК. Според приетото в т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е налице, когато ищецът претендира самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Посоченото тълкувателно решение, според разясненията, дадени в мотивите на ТР № 3 от 25.10.2022 г. по тълк. д. № 3/2021 г. на ОСГК на ВКС, е приложимо на общо основание и за случаите, при които ищецът притежава само идеална част от правото. В същите мотиви е прието, че споровете в съсобствеността са многообразни, поради което за възможността съсобственик да предяви отрицателен установителен иск за собственост на идеална част от имот, надхвърляща неговата собствена част, не може да бъде даден принципен отговор, важащ за всички случаи. По всяко конкретно дело преценката за наличието на правен интерес следва се извърши конкретно въз основа на изложените в исковата молба твърдения, като съдът е длъжен да следи за неговото съществуване при всяко положение на делото. Прието е, че след като се касае за въведен от ищеца спор за права в собствеността на имот, надхвърлящи неговите идеални части, то и при преценката за правния интерес съобразно визираните в цитираното тълкувателно решение предпоставки следва да се имат предвид и правните последици на съдебното решение и противопоставимостта му на неучаствалите в процеса други съсобственици на имота.

В тази насока е и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК (решение № 213 от 3.10.2014 г. по гр. д. № 2881/2014 г. на ВКС, I г. о., решение № 59 от 17.07.2019 г. по гр. д. № 2214/2018 г. на ВКС, I г. о., решение № 68 от 24.07.2018 г. по гр. д. № 2767/2017 г. на ВКС, II г. о., решение № 130 от 04.01.2021 г. по гр. д. № 746/2020 на ВКС, I г. о.). В нея е възприето, че за ищеца ще е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск по отношение на частта от правата на ответника, за които последният се е снабдил с нотариален акт и които се отричат от ищеца. За съсобственика не е без значение кой е сътитуляр на правото на собственост наред с него и каква е квотата му в съсобствеността, тъй като това касае упражняването на правомощията, произтичащи от правото му на собственост върху притежаваната идеална част от вещта и включени в съдържанието на това право. То е от значение във вътрешните отношения с останалите съсобственици, свързани с използването, управлението, поддържането, подобряването и т.н. на общата вещ, уредени в чл. 30 - 32 ЗС и чл. 41 ЗС; от значение е за законосъобразното упражняване на правото му на разпореждане чрез продажба на трето лице с притежаваната от него идеална част (за да е наясно спрямо кого да изпълни задължението си по чл. 33 ЗС); от значение е за законосъобразното и валидно упражняване на правото му на ликвидиране на съсобствеността чрез делба на общата вещ, уредено в чл. 34 ЗС, съответно чл. 69 ЗН; за законосъобразното упражняване на правата на наследниците да се разпоредят с наследената вещ (предвид опасността разпоредителната сделка да се окаже недействителна по чл. 76 ЗН) и т.н. Затова за съсобственика ще е налице правен интерес да отрече със сила на пресъдено нещо претендирани от ответника права върху идеални части от имота или размера им дори ако същите не се застъпват с идеалните части на ищеца. Правният интерес от отрицателния установителен иск за собственост се разкрива и от процесуалното поведение на ответника, когато той продължава да претендира отричаното от ищеца право на съсобственост върху идеална част от имота.

Въззивният съд изцяло се е съобразил с тези постановки при конкретната преценка относно допустимостта на исковете предвид твърденията на ищцата, че е съсобственик на идеална част върху процесните имоти въз основа на реституция по ЗСПЗЗ и наследяване, и оспорването от ответника Е. Й. на съсобствеността, включително и в хода на производството, легитимирайки се като изключителен собственик по покупко-продажба от несобственик. Последното обстоятелство е прието като засягащо възможността ѝ за надлежно упражняване на правомощията, произтичащи от правото на собственост върху притежаваната от нея идеална част от съсобствените по наследяване имоти, включително и на такива по тяхното управление и разпореждане. Именно въз основа на тези твърдения на ищцата и оспорването от ответниците е извършена преценката от въззивния съд, довела до извода за наличието на правен интерес за ищцата, за която не е без значение участието на други, външни на наследяването лица, в съсобствеността и възможността за придобиване на различни права от нея, т. е. проявена е третата хипотеза, посочена в Тълкувателно решение № 8 от 2013 г. по тълк. д. № 8 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС.

С оглед на това, че поддържаното от касатора основание за недопустимост на решението се припокрива по съдържание с повдигнатия от него първи въпрос за предпоставките на отрицателния установителен иск, липсата на противоречие с практиката на ВКС лишава изложението към жалбата от основание в тази му част. Макар и поставеният въпрос да има обуславящ характер за изхода на спора, по него не е налице релевираната специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол върху въззивното решение.

Не е налице и релевираната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. При анализа на решението не се констатира допуснато от въззивния съд видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, нито грубо нарушение на правилата на формалната логика, довело до явна необоснованост на решаващите правни изводи, обусловили уважаване на предявените отрицателни установителни искове за собственост. От приобщената реституционна преписка е установено, че производството е образувано по заявление на Т. Б. като наследник на И. В. Б., починал през 1954 г., като с решенията на ПК от 26.05.1999 г. правото на собственост върху земеделските земи е възстановено на наследниците на лице с това име (а не на И. В. Б., както твърдят ответниците). От изложените мотиви става ясно, че към датата на издаването на решенията - 26.05.1999 г., наследодателят на ответницата А. Б., роден и починал в различно време от наследодателя на ищцата, е бил все още жив, тъй като неговата смърт е настъпила през 2000 г., поради това изводът на въззивния съд, че тя не е придобила процесните имоти по наследство от починалото лице, чиито имена са идентични - И. В. Б., не разкрива нарушение на правилата на формалната логика. До него въззивният съд е достигнал, възползвайки се от предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност да препрати към мотивите на първата инстанция, поради съвпадение както на фактическите и правни констатации, така и на крайния резултат. Същевременно обаче, при осъществяване на своята решаваща дейност, въззивният съд не се е отклонил от задължението си по чл. 236, ал. 2 ГПК да формира свои собствени решаващи мотиви по предмета на спора, които, макар и кратки, са ясни, логични, последователни и без вътрешни противоречия и празноти. С тях е даден отговор на всички изложени от въззивника (понастоящем касатор) оплаквания за недопустимост на производството и за неоснователност на исковете поради придобиване на имотите от ответницата А. Б. по наследство от лице, в полза на което са били реституирани, като същите са намерени за неоснователни. Що се отнася до възраженията, свързани с представените от ищцата договори за наем, въз основа на които тя твърди упражняваното от нея и другите наследници владение, въззивният съд ги е намерил за ирелевантни, тъй като въз основа на събраните доказателства е установено, че ответницата А. Б. не е била собственик на процесните имоти на единствено въведеното от нея придобивно основание – наследяване. Съгласно т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС при отрицателния установителен иск за собственост, след като ищецът изобщо отрича правото на ответника, последният трябва да изчерпи в процеса всички основания, на които то е могло да се породи. Поради това обстоятелството дали ищцата и останалите наследници са упражнявали фактическа власт върху имотите, както и възраженията срещу валидността и достоверността на датата на представените договори за наем, не са обуславящи за разрешаването на спора. С оглед тези мотиви, не се разкрива противоречие на въззивното решение с тълкувателната и казуалната практика на върховната инстанция по приложението на чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 272 ГПК, част от която е цитирана от касатора, във връзка с поставените трети и четвърти процесуалноправни въпроси. Ето защо за тях също не е осъществена специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, наличието на която също е необходимо за допускане на касационната жалба до фазата по разглеждане по същество.

Вторият въпрос относно доказателствената тежест, неправилното ѝ разпределяне от първоинстанционния съд и задължението на въззивния съд за ново разпределяне при позоваване във въззивната жалба, не е обуславящ за правните изводи на въззивния съд. Във въззивната жалба не е въведено оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, свързано с неправилно разпределяне на доказателствената тежест между страните, довело до неизясненост на делото от фактическа страна, а се съдържа такова за необоснованост на изводите на първоинстанционния съд поради недоказване от ищеца на възложените в негова тежест об-стоятелства, каквито са оплакванията и в касационната жалба. Липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчна за недопускане на касационното обжалване на поддържаното по този въпрос основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което обсъждането на цитираната към него съдебна практика е безпредметно. За пълнота на изложението, с оглед доводите на касатора, може да се посочи, че съобразно цитираната по-горе т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС единствено ответникът е длъжен да доказва съществуването на отричаното от ищеца право на собственост. Разпределянето на доказателствената тежест относно твърденията и възраженията, свързани с договорите за наем, не е обуславящо, защото въззивният съд изрично е приел тези договори за ирелевантни. Доводът за неправилно възлагане върху ответника на доказателствената тежест за доказване на релевантните факти относно наличието на неравност на пътя и причинно-следствената връзка, поддържан в изложението към касационната жалба, е изцяло неотносим към предмета на спора по иска по чл. 124, ал. 1 ГПК. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд от извършената от него въззивна проверка, очертана от наведените във въззивната жалба оплаквания, съставлява касационни оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на крайния резултат, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

В заключение решението не следва да бъде допускано до обжалване.

При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени своевременно поисканите разноски за производството пред касационната инстанция в размер на 600 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение съобразно представения договор за правна защита и съдействие, равняващи се на 306.78 евро.

По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.