Определение № 3075 от 20.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 717/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Г. М. К. и М. М. Т. срещу решение № 1248 от 13.10.2022 г. по в.гр.д.№ 1821 от 2022 г. на Пловдивския окръжен съд, X състав.

Съделителката Г. М. обжалва решението в следните негови части:

• частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 260251 от 11.04.2022 г. по гр.д.№ 16119 от 2020 г. на Пловдивския районен съд, VII състав за извършване на делбата чрез изнасяне на делбения имот на публична продан;

• частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от Г. М. К. срещу М. М. Т. иск с правно на основание чл.30, ал.3 ЗС за заплащане на направени от К. подобрения в делбения имот за разликата над присъдения размер от 24 237,59 лв. до пълния предявен размер от 69 940 лв. и

• частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на Г. Крабаджева да заплати на М. Т. на основание чл.31, ал.2 ЗС сумата 1 705,50 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на притежаваните от Т. 5/6 ид.ч. от делбения имот.

В касационната жалба на Г. К. се твърди, че въззивното решение в обжалваните части е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Твърди се, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на горепосочената разпоредба на ГПК би било произнасянето на ВКС по следните въпроси:

1. Защо порочна практика на първоинстанционния съд в противоречие с практиката на ВКС по отношение на несъставянето на доклад по делото, отхвърлянето на претенции, доказателства и необосновани преклузии не се отменя напълно, а само частично от окръжния съд ?

2. Следва ли въззивният съд в производството за делба да признае частично направени подобрения в делбения имот от единия съделител, в качеството му на добросъвестен владелец, при неоспорване от други съделител ?

3. Масовата порочна практика за несъставянето на доклад по делбения процес не е ли в противовес на правосъдието и на равнопоставянето на страните по делото ?

Другата съделителка М. М. Т. обжалва решението в следните негови части:

• частта, с която е изменено първоинстанционното решение по иска с правно основание чл.30, ал.3 ЗС, като М. Т. е осъдена да заплати на Г. Карабаджева сумата 24 237,59 лв. за направени подобрения в делбения имот и

• частта, с която е изменено първоинстанционното решение в частта му за осъждане на Г. Карабаджева да заплати на М. Т. на основание чл.31, ал.2 ЗС сумата 3 411 лв. и вместо него е постановено решение за отхвърляне на този иск за разликата над присъдения от въззивния съд размер от 1705,50 лв. до 3 411 лв.

В касационната жалба на М. Т. се твърди, че въззивното решение в обжалваните части е неправилно, незаконосъобразно и постановено при превратно тълкуване на доказателствата- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Следва ли да имат отражение при присъждане на обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС квотите в правото на собственост на страните- съделители ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с Тълкувателно решение № 7 от 02.11.2012 г. по тълк.д.№ 7 от 2012 г. на ОСГК на ВКС.

2. Кой следва да бъде ангажиран по претенциия с правно основание чл.30, ал.3 ЗС и по-конкретно дали приобретателят на имота е легитимиран да отговаря за стойността на подобренията, когато те са извършени преди той да придобие собствеността или отговорността следва да бъде понесена от лицето, което е било собственик на имота към момента на извършване на подобренията? По този въпрос се твърди противоречие с решение № 2349 от 29.12.1995 г. по гр.д.№ 2926 от 1994 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 1162 от 18.11.2008 г. по гр.д.№ 4998 от 2007 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 57 от 19.05.2017 г. по гр.д.№ 3457 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о.

3. От кога започва да тече срокът на погасителна давност за претенции за извършени подобрения ? По този въпрос се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

4. Следва ли при ангажиране на отговорността за извършени подобрения в делбен имот /претенция по чл.30, ал.3 ЗС/ да се вземат предвид квотите на страните в съсобствеността ? По този въпрос също се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбите и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното:

I. По касационната жалба на Г. М. К.:

1. В частта й, касаеща решението на въззивния съд по иска с правно основание чл.31, ал.2 ЗС, касационната жалба на К. е недопустима и като такава следва да се остави без разглеждане на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК, тъй като е срещу въззивно решение с цена на иска под 5 000 лв. /в случая искът по чл.31, ал.2 ЗС е бил предявен за 3 600 лв./.

2. В останалата част касационната жалба на К. е допустима: подадена е от легитимирано лице /съделител по делото/, в срока по чл.283 ГПК /видно от приложеното на лист 38 от въззивното дело съобщение, съделителката Г. К. е получила препис от въззивното решение на 19.10.2022 г., а касационната жалба на Карабаджева, макар и наречена от нея въззивна жалба, е подадена на 11.11.2022 г./ и срещу решение на въззивен съд по искове за делба на недвижим имот и за подобрения на стойност над 5 000 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280 ГПК.

Не са налице обаче посочените основания за допускане до касационно разглеждане на тази жалба по поставените въпроси, поради следното: По първия и третия поставени въпроси /Защо порочна практика на първоинстанционния съд в противоречие с практиката на ВКС по отношение на несъставянето на доклад по делото, отхвърлянето на претенции, доказателства и необосновани преклузии не се отменя напълно, а само частично от окръжния съд? и Масовата порочна практика за несъставянето на доклад по делбения процес не е ли в противовес на правосъдието и на равнопоставянето на страните по делото ?/ не е налице соченото основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като в самите въпроси се съдържа признание, че по тях вече има постановена практика на ВКС. Същевременно такава практика на ВКС не е посочена.

Независимо от това, тези два въпроса не могат да обусловят допускане на касационното обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд, тъй като са твърде общи и не са свързани с мотивите на съда в решението по конкретното дело:

На първо място, от поставените въпроси не става ясно, а и в жалбата не е посочено по коя от претенциите съдът не е направил доклад или ако е направил- в какво се състои неточността или непълнотата на доклада. Горното уточнение е било абсолютно необходимо предвид на това, че първоинстанционният съд е постановил определение от 02.02.2021 г. по чл.146 ГПК- проект за доклад, който е обявен за окончателен в първото съдебно заседание, проведено на 23.02.2021 г., а в съдебно заседание от 08.07.2021 г. съдът е постановил определение със съдържанието на доклад по чл.146 ГПК за втората фаза на делбата.

На второ място, от поставените въпроси не става ясно, а и в жалбата не е посочено кои доказателствени искания и доказателства са отхвърлени от съда и в нарушение на кои процесуални норми. Горното уточнение е било необходимо предвид на това, че видно от протоколите от съдебни заседания, първоинстанционният съд не е отхвърлил нито едно от направените във втората фаза на делбата доказателствени искания на съделителката Г. К., а въззивният съд е отхвърлил исканията й за допускане на нов свидетел и за извършване на нов доклад по делото с нарочно определение от съдебно заседание от 21.09.2022 г., мотивирано с липсата на предпоставки по чл.266, ал.3 ГПК.

На трето място, от поставените въпроси не става ясно, а и в жалбата не е посочено кои искания и възражения на К., свързани с втората фаза на делбата, са приети от съда за преклудирани и в нарушение на кои процесуални норми. Ако се касае за възражението й за давност и за искането й за възлагане на делбения имот, напълно в съответствие с ГПК и с практиката на ВКС въззивният съд е приел, че възражението за придобиване на делбения имот по давност няма отношение към втората фаза на делбата /този въпрос е решен между страните със силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по допускане на делбата/ и че искането за възлагане на делбения имот се преклудира с приключване на първото заседание след влизане в сила на решението за допускане на делбата /чл.349, ал.4 ГПК/.

По втория поставен от касаторката Карабаджева въпрос /Следва ли въззивният съд в производството за делба да признае частично направени подобрения в делбения имот от единия съделител, в качеството му на добросъвестен владелец, при неоспорване от други съделител ?/ касационното обжалване също не може да бъде допуснато, тъй като въпросът е неотносим към конкретното дело, по което ответницата по иска за подобрения М. Т. е оспорила този иск.

Не са налице и основанията на чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението в обжалваните от Г. К. части: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тази молба.

Решението в обжалваните от Г. К. части не е и очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС, ЗН и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

II. По касационната жалба на М. М. Т.:

1. В частта й, касаеща решението на въззивния съд по иска с правно основание чл.31, ал.2 ЗС, касационната жалба на Т. също е недопустима и като такава следва да се остави без разглеждане на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК, тъй като е срещу въззивно решение с цена на иска под 5 000 лв. /в случая искът по чл.31, ал.2 ЗС е бил предявен за 3 600 лв./.

2. В останалата част касационната жалба на Т. е допустима: подадена е от легитимирано лице /съделител по делото/, в срока по чл.283 ГПК /съделителката М. Т. е получила препис от въззивното решение на 26.10.2022 г., а касационната жалба на Т. е подадена на 18.11.2022 г./ и срещу решение на въззивен съд по иск за заплащане на подобрения в делбен имот на стойност над 5 000 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК.

Жалбата срещу решението в обжалваната от Т. част следва да бъде допусната до касационно разглеждане на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по три от поставените от жалбоподателката въпроси:

1. Следва ли при ангажиране на отговорността за извършени подобрения в делбен имот да се вземат предвид квотите на страните в съсобствеността ? Този въпрос е от значение за делото, тъй като с решението съдът е осъдил съделителката М. Т. да заплати на Г. Карабажева сума, равняваща се на цялата увеличена стойност на делбения имот в резултат на извършените от Г. Карабаджева подобрения на втория етаж от къщата и таванското помещение. По този въпрос не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както сочи касаторката Т., но е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие с практиката на ВКС /например решение № 42 от 20.06.2017 г. по гр.д.№ 2619 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 39 от 23.03.2018 г. по гр.д.№ 2168 от 2017 г. на ВКС, ГК, II г.о. и др./, в която се приема, че сънаследникът отговоря за направени в делбения имот подобрения до размера на наследствената си част.

2. Дали приобретателят на имот е легитимиран да отговаря за стойността на подобренията, когато те са извършени преди той да придобие собствеността или отговорността следва да бъде понесена от лицето, което е било собственик на имота към момента на извършване на подобренията ? Този въпрос също е от значение за конкретното дело, доколкото съдът е осъдил М. Т. да заплати на Г. К. цялата сума, с която се е увеличила стойността на делбения имот в резултат на извършените от К. подобрения на втория етаж от къщата и таванското помещение, без да вземе предвид, че към момента на извършване на тези подобрения /в периода от 2008 г. до 2018 г., според уточнителната молба на Г. К. от 14.07.2021 г./ М. Т. е притежавала само 1/6 ид.ч. от имота /по наследство от починалия си баща/, а останалите 4/6 ид.ч. са били придобити от нея впоследствие на основание възмездна сделка /договор за покупко-продажба № 28 от 08.10.2019 г. от майка й Р. К./. Приетото от въззивния съд по този въпрос противоречи на практиката на ВКС, включително посочената от касаторката /решение № 2349 от 29.12.1995 г. по гр.д.№ 2926 от 1994 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 1162 от 18.11.2008 г. по гр.д.№ 4998 от 2007 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 57 от 19.05.2017 г. по гр.д.№ 3457 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о./, според която за подобренията, направени от владелец или държател в имот преди прехвърлянето му на възмездно правно основание на трето лице, пасивно легитимиран да отговаря е собственикът на имота към момента на извършване на подобренията, а не приобретателят на този имот.

3. От кога започва да тече срокът на погасителна давност за претенции за извършени подобрения ? По този въпрос в обжалваното решение е прието, че погасителната давност за тези вземания започва да тече от датата на поканата за плащане. Приетото от съда е в противоречие с практиката на ВКС по въпроса от кога започва да тече давностния срок за искания по чл.12, ал.2 ЗН: т.4б от ППВС № 7 от 28.11.1973 г., решение № 1478 от 01.06.2009 г. по гр.д.№ 5751 от 2007 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 467 от 12.12.2011 г. по гр.д.№ 1588 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 74 от 21.02.2012 г. по гр.д.№ 660 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г.о. и др., в които е прието, че давността за тези вземания започва да тече от предявяване на исковата молба за делба. Неправилните мотиви на съда по този въпрос са обусловени от дадената неправилна правна квалификация на претенциите за подобрения на втория етаж и таванското помещение на сградата /с изключение на претенцията за декоративна стена в хола и кухнята на втория етаж от сградата на стойност 174,18 лв., чието изграждане е увеличило стойността на имота със 170,70 лв., направена през м.09.2018 г./ като такива по чл.30, ал.3 ЗС, вместо като такива по чл.12, ал.2 ЗН. Доколкото в уточнителната си молба от 14.07.2021 г. самата съделителка Г. К. е твърдяла, че подобренията на втория етаж от къщата и таванското помещение /с изключение на горепосочената декоративна стена/ са извършени в периода от 2008г. до 2016 г., тоест преди смъртта на наследодателя М. И. К., починал на 30.04.2017 г., касае се за увеличение на наследството приживе на наследодателя, поради което претенцията за тези подобрения е следвало да се квалифицира като претенция по чл.346 ГПК във връзка с чл.12, ал.2 ЗН.

По изложените съображения, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение