Определение № 5343 от 20.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2781/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. К. К. ЕГН [ЕГН], чре пълномощника й по делото адв. А. Ч., против Решение №1495 от 13.03.2025г. по в. гр. д. №13941/2023г. по описа на Софийския градски съд, с което след отмяна на Решение № 20102148 от 04.09.2023 г. по гр.д. № 47066/2018 г. на Софийски районен съд е постановено по предявения от П. Х. К. и Е. Х. К. срещу Д. К. К. иск разваляне на основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, сключен с нотариален акт № 144, т. III, рег. № 11917, дело № 446/2017 г. на нотариус В. М., с рег. № 053 на НК, с който София В. К., действаща чрез пълномощника Д. К. К., е прехвърлила на Д. К. К. срещу задължение за издръжка и гледане апартамент № 26, представляващ по КККР, одобрени със заповед № РД-18-15/06.03.2009 г. на ИД на АГКК, самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 68134.4091.715.2.26, стар идентификатор № 68134.4091.608.12.26, с преназначение: жилище, апартамент, находящ се в [населено място],[жк], в жилищна сграда на ЕС „Комфорт-БС”– бл. 205 Б, на ет. 4, със застроена пплощ 56,42 кв.м., заедно с 1,370% ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж върху урегулирания поземлен имот І от кв. 6 по плана на [населено място], м. „М. 2”. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и отхвърляне на иска за разваляне на договора. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответните страни по нея П. Х. К., ЕГН [ЕГН], и Е. Х. К., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника им по делото адв. Г. М., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищците П. Х. К. и Е. Х. К. са наследници по закон на София В. К., починала на 28.04.2018г., като низходящи на починалия преди нея нейн брат Х. В. К.. С нотариален акт № 144, т. ІІІ, рег. № 11917, дело № 446/15.09.2017 г. на нотариус В. М., вписан под № 053 в НК, с район на действие Софийски районен съд, София В. К., действаща чрез пълномощника си Д. К. К., прехвърлила на Д. К. К. собствения си недвижим имот – апартамент № 26, представляващ по КККР, одобрени със заповед № РД-18-15/06.03.2009 г. на ИД на АГКК, самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 68134.4091.715.2.26, стар идентификатор № 68134.4091.608.12.26, с преназначение: жилище, апартамент, находящ се в [населено място],[жк], в жилищна сграда на ЕС „Комфорт-БС” – бл. 205 Б, на ет. 4, със застроена площ 56,42 кв.м., заедно с 1,370% ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж върху урегулирания поземлен имот І от кв. 6 по плана на [населено място], м. „М. 2”, между бл. 205 и 205 А, с площ 605 кв.м., заради издръжката и гледането, полагани досега, както и срещу задължението да я гледа и издържа, като й осигури спокоен живот, какъвто е водила досега, докато е жива, включително и чрез трето лице, като прехвърлителката си е запазила пожизнено правото на ползване върху имота. При сключването на договора пълномощникът на прехвърлителя Д. К. К. се е легитимирал с пълномощно с нотариална заверка на подписа на упълномощителя и на съдържанието, извършени от нотариус В. М. с район на действие СРС, с което София В. К. като собственик на недвижим имот, а именно: апартамент № 26, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] в жилищна сграда на ЖСК „Комфорт- БС”, на 4 етаж, със застроена площ 56,42 кв.м., заедно с мазе № 16 и 1,370% ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж върху урегулиран поземлен имот І от кв. 6 по плана на [населено място], упълномощава Д. К. К. да я представлява пред нотариус с район на действие СРС, като от нейно име и за нейна сметка прехвърли на себе си при условията на чл. 38 от ЗЗД описания недвижим имот, заради грижите положени от нея до този момент, както и срещу поемане на задължение да се грижи и да я издържа занапред. За да приеме за основателен предявения от ищците, в качеството им на наследници по закон на прехвърлителката София В. К., иск за разваляне на договора въззивният съд е изложил съображения, че от събраните доказателства не се установява нито преди, нито след сключването на договора ответницата Д. К. К. да е полагала дължимите цялостни грижи за прехвърлителката. Посочил е, че единственото ангажирано доказателство за полагани грижи преди сключване на договора са показанията на св. И. С., които сочат за нейни епизодични възприятия относно състоянието на София и полаганите спрямо нея грижи. По отношение на периода след сключване на договора съдът е изложил съображения, че доколкото не е било уговорено нещо различно, то издръжка се дължи винаги в пълния й обем и независимо дали прехвърлителят има собствени средства. Към момента на сключване на процесния договор прехвърлителката е била в тежко здравословно състояние и се е намирала в хоспис /в който е била настанена от ответницата/, и в този хоспис след около 8 месеца е починала. Всички ежедневни и непрекъснати 24- часови грижи за прехвърлителката- обслужване, хранене, обличане, санитарни дейности, медицински грижи и пр., са били извършвани от съответните лица от персонала на хосписа, т.е. грижите са били поети от трето лице. В извършеното от прехвърлителката пълномощно, обективиращо волята й за сключване на процесния договор, същата не е изразила изрично воля и съгласие грижите за нея да бъдат полагани от трето лице. С оглед на това включването на такава уговорка в договора, с който ответницата е прехвърлила на себе си имота, не поражда правни последици относно предмета на дължимото изпълнение. Съдът е приел, че към изпълнение чрез трето лице без изрично съгласие на кредитора може да се пристъпи в хипотеза, когато е налице неотложна нужда от запазване на живота и здравето му, или ако състоянието на прехвърлителя обуславя обективна невъзможност за лично полагане на грижи от страна на приобретателя. Посочил е, че в такава хипотеза, за да е налице изпълнение на договора от приобретателя, следва да се установи, че средствата за полаганите от третото лице грижи са осигурени от него, но в случая такова доказване не е проведено от ответницата. По делото е установено, че същата е разполагала с безсрочно и неограничено пълномощно за теглени суми от банковите сметки на София К.. От заключението на ССчЕ се установява, че в периода от сключване на договора до смъртта на София К. многократно са теглени суми чрез банковата й карта, както и от банковата й сметка. Предвид тежкото й здравословно състояние и пребиваването й в хосписа през целия период от сключването на договора до смъртта й, е несъмнено, че тези суми не са били теглени от нея. Самата ответница е изложила твърдения в отговора на исковата молба, че разходите за хосписа са били покривани от пенсията на София и с нейни лични средства, което според съда съставлява признание, че ответницата е разполагала с дебитната й през този период и е теглила суми от нея за заплащане на разходите за хосписа. С оглед на това съдът не е кредитирал показанията на св. С., че дебитната карта на София К. била открадната, като е съобразил и че такива твърдения не са изложени в отговора на исковата молба. Предвид горното съдът е приел, че сумите от банковата сметка на прехвърлителката са били използвани от ответницата. Съгласно заключението на приетата ССчЕ за периода от 15.09.2017 г. до 28.04.2018г. от банковата сметка на прехвърлителката са били изтеглени суми в общ размер около 30 000 лв., които са били достатъчни за покриване на всички разходи на София К., свързани с цялостното й обслужване и грижи в хосписа в периода от сключването на договора до смъртта й. След като всички грижи са били предоставяни изцяло от трето лице в периода от сключване на договора до смъртта на прехвърлителката и разходите за това са били изцяло заплащани с нейни лични средства и няма данни ответницата да е поискала трансформация на натуралното си задължение в парично, съдът е приел, че е налице неизпълнение от нейна страна на задълженията й по договора, което е основание за неговото разваляне. В касационната жалба на Д. К. К. срещу така постановеното решение обобщено се излатат оплаквания за неправилност на изводите на съда, че тя, в качеството си на приобретател по договора, не е изпълнявало задълженията си по него. Твърди, че няма специално медицинско образование и не е могла да полага специфичните медицински грижи, от които се е нуждаела София К., поради непрестанно прогресиращото й онкологично заболяване и затова е настанила същата в социален дом- хоспис „Надежда“, където прехвърлителката е била под постоянно медицинско наблюдение и е била обгрижвана от специалисти, които са имали знания за необходимите и дължапщте се нужди, от които се нуждаят тежко онкоболните хора. Оспорва изводите на съда, че е притежавала и използвала кредитната карта на прехвърлителката за теглене на средства от сметката й, както и че разходите за гледането и издръжката на последната са били заплащани с нейни лични средства. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, позовавайки се на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, касаторката твърди, че при постановяване на решението си въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на своето решение всички възражения и доводи на страните, свързани с разглеждането на предявения евентуален иск, действайки като първа инстанция по този иск, и длъжен ли е въззивният съд самостоятелно да обсъди в мотивите на своето решение всички събрани по делото доказателства във връзка с доводите на ответника по предявеняе евентуален иск. Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Формулираните в изложението процесуалноправни въпроси, свързани със задълженията на въззивната инстанция при постановяването на решението си по съществото на спора, са от значение за изхода на делото, поради което удовлетворяват общото изискване на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. По отношение на тях обаче не е налице поддържаното от касаторката допълнително изискване по т.1 на чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като те не са били разрешени от съда в противоречие със задължителната и казуална практика на ВКС. По въпроса за дейността на въззивната инстанция и задължението й да извърши самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, да обсъди доводите и възраженията на страните и да изложи собствени мотиви по съществото на спора, е налице задължителна практика на ВКС- т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС, както и множество решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, включително посочените от касаторката. В нея се приема, че съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 от ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото,очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения- за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Съгласно т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му - чл. 236, ал. 2 ГПК, защото обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В случая въззивният съд е постановил решението си, след като е обсъдил всички релевантни за изхода на делото доказателства и поддържаните от страните доводи и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора. Правилността на фактическите и правните му изводи не е предмет на проверка в настоящото производство, освен в хипотезата на очевидна неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, каквато в случая не се поддържа от касаторката. Същата може да бъде проверена само при разглеждане на касационната жалба в случай, че бъде допуснато касационно обжалване на посочените в чл.280 от ГПК основания. Предвид горното не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение. На основание чл.38, ал.2 от ЗА на адв. Г. М., който е оказал безплатна правна помощ на ответните страни по касационната жалба П. Х. К. и Е. Х. К. при условията на чл.38, ал.1, т.3 от ЗА, следва да бъде определено адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на общо 1200 лв., платимо от касаторката Д. К. К.. При определяне на размера на същото настоящият състав на ВКС съобрази, че съгласно постановеното решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С–438/22 съдът не е обвързан от посочените размери в Наредба №1 на Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения, а дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде определено като се съобразят вида на спора, фактическата му и правна сложност, материалният интерес, вида и количеството на извършената работа. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,