Определение № 528 от 08.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 794/2018 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на апелативната прокуратура в [населено място], чрез прокурор Т. П., против въззивното решение № 2407 от 21 ноември 2017 г., постановено по гр.д. № 2599 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2017 г., в частта му, с която се потвърждава решение № 1778 от 17 март 2017 г., постановено по гр.д. № 15546 по описа на Софийския градски съд за 2015 г. за осъждането на П. да заплати на С. Д. Ц., с адрес в [населено място], сумата от 15000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконни действия на прокуратурата на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, както и сумата 4561,50 лева лихва за забава върху главницата за периода 04.12.2012 г. – 01.12.2015 г., ведно със законната лихва от завеждането на исковете. В касационната жалба се поддържа, че решението в обжалваната му част е неправилно и необосновано, поради допуснати съществени процесуални нарушения, в резултат на което е нарушен и материалният закон при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. Според касатора са направени погрешни изводи относно обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от ищеца вреди. Пренебрегнато било, че в наказателното производство по-голямата му част се е състояла от съдебна фаза, която се ръководи и контролира от съда, а досъдебната, контролирана от прокуратурата, е продължила само няколко месеца. Не е съобразено, че е наложена леката мярка за неотклонение „подписка”, която не е създавала ограничения и затруднения в ежедневието на ищеца, както и че той е оправдан на първа инстанция, без срещу тази присъда да е подаден протест от прокуратурата. На следващо място, заболяванията на ищеца според съдебната експертиза не се намират в причинно-следствена връзка с наказателното преследване. Не се установявали особени, необичайни или прекомерни вреди по причина на наказателното производство. Подчертава се, че за претендирания период на търпене на вредите – 2006-2012 г., социално-икономическите условия са били различни, с по-нисък стандарт на живот и по-ограничени покупателни възможности. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа допълнителното основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът С. Д. Ц., с адрес в [населено място], представляван от адв. С. И. Х., в отговор на касационната жалба оспорва наличието на основание за допускане на касационното обжалване, и излага доводите си за правилността на решението в обжалваната му част. Срещу същото въззивно решение, но в частта му, с която е отменено решението на първата инстанция и са отхвърлени исковете на С. Д. Ц. против П. за заплащане на сумата от 15000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконни действия на прокуратурата на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, както и сумата 4561,50 лева лихва за забава върху главницата за периода 04.12.2012 г. – 01.12.2015 г., ведно със законната лихва от завеждането на исковете, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете за заплащане до пълния размер от 50000 лева на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, и мораторна лихва за забава върху главницата за периода 04.12.2012 г. – 01.12.2015 г. до пълния предявен размер от 15205 лева, ведно със законната лихва от завеждането на исковете, касационна жалба е подадена от С. Д. Ц., с адрес в [населено място], представляван от адв. С. И.. Ответникът П. не взема становище по тази касационна жалба. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно в съответните му части, защото неправилно са оценени действително понесените от ищеца вреди. Подчертава се, че се наблюдава съществена промяна в психическото състояние на ищеца към момента преди образуване на наказателното преследване и настоящия момент, което е било отчетено от първата инстанция. Съществуващият и към момента психоемоционален стрес е станал причина и за болестите на ищеца – захарен диабет и артериална хипертония, които ако не бъдат лекувани водят до смърт, а негативните емоционални изживявания могат да имат вредоносен ефект и години след тяхното първоначално отшумяване. Оспорва се заключението на въззивния съд за включените от първата инстанция увреди в кръга на преценяваните с оглед определянето на справедлив размер на обезщетението, като се изтъква, че подобно оплакване не налице в нито една от двете въззивни жалби, и така съдът е нарушил чл. 269 ГПК. Неправилно не са съобразявани свидетелските показания за понесените от ищеца вреди в обществения му живот, защото свидетелите имали база, върху която да съпоставят съответната промяна. Без основание съдът приел, че не били доказани професионалните и морални качества на ищеца, а и тези негови качества не са били поставяни под въпрос. Неоснователно било отхвърлено твърдението, че ищецът имал намерение да участва в конкурси за заемане на длъжност в държавната администрация или съдебната система. Подценени са вредите от диабета и сърдечните заболявания на ищеца. Неправилно е решението и в частта му за намаляване на присъдените разноски, които автоматично са били редуцирани наполовина, без да е налице преценка в какво се изразяват тези разноски. Накрая се сочи, че в интернет пространството при изписване имената на ищеца в търсачка все още излизат негативни статии за ищеца, преповтарящи данните, изнесени от страна на прокуратурата. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се твърди и очевидна неправилност на решението. Въззивният съд взема предвид установените по спора факти: привличането на ищеца като обвиняем на 11.04.2006 г. с повдигане на обвинение по чл. 219, ал. 4, вр. ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 93, т. 1, б. „а” НК и определена мярка за неотклонение „подписка”; образуваното наказателно от общ характер дело е приключило с оправдателна присъда, влязла в законна сила на 04.12.2012 г.; прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ; липсата на изменение на психичното състояние на ищеца към датата на изготвяне на експертиза; установени захарен диабет, хипертонична болест на сърцето ІІ степен, хипертонично сърце, исхемична болест на сърцето – стенокардия, обезитас ІІ, увреждане на шийните коренчета, увреждане на лумбосакралните коренчета, други спондилози с радикулопатия, гастро-езофагиална рефлуксна болест, диафрагмална херния, централен отоневрологичен синдром – състояние на субкомпесация, варикозни вени на долните крайници и хиперплазия на простатата, без да е ясно откога датират, като е възможно диабетът и артериалната хипертония да са отключени на база описания в исковата молба стрес, но останалите заболявания не могат да бъдат свързани с претърпения стрес от водения наказателен процес; установените със свидетелски показания стрес върху ищеца, предизвикан от разгласа в медиите, загуба на контактите с приятели и обществото, отстраняване от работа, промени в личния живот и поведението му. За неправилни са приети ценените като вреди психически травми, неотшумели и до днес, тъй като към момента на изготвяне на експертното заключение ищецът е бил без отклонения в психическото си състояние, стабилен, контактен и адекватен. Неправилно били включени и неимуществени вреди, за които според експертизата не е ясно от кога датират и не могат да бъдат свързани с преживения стрес от водения наказателен процес. Като такива с нерешаващо значение са възприети свидетелските показания за обществено злепоставяне, опетняване на доброто име и накърняване на престижа на ищеца, тъй като за подобни вреди следва да се преценяват факти от обективно естество – вида на заемана длъжност, съответните професионални и морални изисквания при нейното заемане като обективни показатели за кариерното развитие на ищеца, тезата на незаконното обвинение и степента на вредоносния ефект върху социалната, професионалната, академичната, обществената или друг вид реализация при ищеца, и при съобразяване какви са били те преди, по време и след приключване на наказателното преследване. Счетено е, че не е установено какви са били съответните професионални и морални изисквания при заемането на длъжността като обективни показатели за кариерното му развитие, които, съпоставени с тезата на обвинението, да обосноват степента на вредоносния ефект от обвинението върху социалната, професионалната, академичната, обществената или друг вид реализация при ищеца преди, по време и след незаконното наказателно преследване. Не било установено и намерението на ищеца да участва в конкурси за заемане на длъжност в държавната администрация и съдебната система, което да е провалено от наказателното производство. Така, като вреди в причинна връзка с наказателното производство, са оценени прекратяването на трудовото правоотношение, заболяването от диабет и получените сърдечни проблеми, както и преживяният в продължение на шест години стрес, довел ищеца до личностна промяна, и предвид стабилното, без отклонения, психическо състояние на ищеца понастоящем. Предвид намаляването на размера на обезщетението, присъдено от първата инстанция, наполовина, наполовина са намалени и сумите за мораторна лихва и разноски. К. съд приема, че следва да допусне касационното обжалване по обусловилия изхода на спора, и конкретизиран от настоящия съдебен състав въпрос на касатора Ц. (обхващащ първите два изрично посочени въпроса в изложението на основанията за касационно обжалване на този касатор), за задължението на въззивния съд да се произнесе по въпросите, посочени във въззивната жалба. Даденото от въззивния съд разрешение следва да се прецени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК спрямо тълкуването на ВКС, изразено в решение № 14 по т.д. № 1130/2013 г., ІІ т.о., решение № 42 по гр.д. № 4492/2014 г., ІІІ г.о., решение № 55 по т.д. № 1245/2013 г., І т.о. Останалите въпроси и в двете касационни жалби не обосновават допускането на касационното обжалване. Прокуратурата твърди, че при определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, са нарушени постановките на т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. Ако се приеме, че въпросът визира оплакванията на прокуратурата в касационната жалба, то тези оплаквания преповтарят изложените във въззивната жалба (с изключение на оплакването за несъобразяване на размера на обезщетението с обществено-икономическите условия към съответния период, каквото твърдение изобщо не е въведено), и по тях действително няма произнасяне на въззивния съд. В този случай обаче обуславяща изхода на спора е именно липсата на произнасяне по изрично посочени оплаквания, която следва да бъде свързана с приложението на чл. 52 ЗЗД, в каквато насока правен въпрос не се поставя. Ето защо въпросът не е обусловил изхода на спора, поради което и не се налага от ВКС да се извършва съпоставка с постановките на цитираното ППВС. Сочи се, че част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, като се претендира, че са нарушени разясненията, дадени от ВКС в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 г., ОСГК. Изложеното по този начин общо твърдение не съдържа каквито и да е позовавания на разрешение на въззивния съд, за да може да се определи казуалната връзка на въпроса. Ето защо обуславящото значение на въпроса не може да бъде преценено от състава на касационния съд в производството по чл. 288 ГПК. На следващо място се твърди, че липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, поради което са нарушени разясненията, дадени от ВКС в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК. Тезата на касатора не може да бъде споделена. Съдът е посочил кои вреди приема за причинени от воденото наказателно преследване, и кои – не, и защо стига до съответното заключение. Ето защо допускането на касационното обжалване по този въпрос не се налага. Накрая се поставя проблемът за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ. Според касатора, въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 476 по гр.д. № 3281/2015 г., ІV г.о., решение № 200 по гр.д. № 1019/2016 г., ІV г.о., решение № 63 по гр.д. № 5124/2015, ІІІ г.о. В сочените решения, както и като цяло в непротиворечивата в това отношение практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, се преутвърждават постановките на ППВС № 4/1968г., т. ІІ, разпореждащи на съда да съобразява, че понятието „справедливост” не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретно обективно съществуващи обстоятелства, които е необходимо да се вземат предвид от съда при определяне на справедлив размер на обезщетението: характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение и други относими такива за всеки конкретен спор. Възприема се разбирането, че принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди (болки и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Следователно, преценката на съда за справедливото обезщетяване при всеки конкретен случай на претърпени вреди от незаконно наказателно преследване се гради на данни по делото за вида и степента на засягане на съответното благо за ищеца, съобразявано в контекста на ценността му за увреденото лице, при несъмненото предпоставяне, че всяко незаконно наказателно преследване накърнява основни блага за ищеца. Съдът основава преценката си на специфичните обстоятелства за всеки отделен случай със съответните проявления от засягането на здравето, психиката, социалния, професионалния, личния и всеки друг кръг правно защитими ценности за адресата на незаконното наказателно преследване. В процесния случай съдът е изложил своите съображения по обстоятелствата, посочени от ищеца, а непроизнасянето по оплакванията на прокуратурата за неправилно ценене на съответните обстоятелства, следва да е предмет на различно питане. Така и по въпроса на касатора Ц. по приложението на чл. 52 ЗЗД – при определяне размера на присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД съдът длъжен ли е да изследва всички решаващи спора обстоятелства и да изложи мотиви по всяко едно от тях, както и да се произнесе по доказването на всички твърдени неимуществени вреди, касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като съдът не е дал отговор в решението си по изрично поставения проблем за уронването на престижа на ищеца в обществото, предвид шумното отразяване на наказателния процес в медиите. Ето защо, както и при първия въпрос на другия касатор, липсата на обвръзка между наведено своевременно оплакване, на което не е отговорено, и значението му за приложението на принципа на чл. 52 ЗЗД, води до извода, че по този проблем касационното обжалване не може да се допусне. Затова и посочената от този касатор практика на ВКС не следва да се преценява в контекста на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За касационното обжалване касаторът Ц. дължи държавна такса от 5 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,