Определение № 455 от 27.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 358/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ДЛВ ЕООД, чрез процесуален пълномощник, против решение № 411 от 16.06.2022 г., постановено по в. т. д. № 824/2021 г. по описа на Апелативен съд – София, ТО, 5-ти състав. С въззивното решение е потвърдено решение № 260017 от 07.04.2021 г. на Пернишкия окръжен съд, ГО, 3-ти състав по т. д. № 78/2019 г. в частта, с която на основание чл. 92 ЗЗД касаторът е осъден да заплати на Столична община неустойки по договор № СО15-РД-55-365/18.06.2015 г. в размер на: 11 621 лв. – по чл. 17.3.2.1. от договора, 60 629.80 лв. – по чл. 17.3.2.2. от договора, 25 690 лв. – по чл. 17.3.2.3. от договора, 94 810.50 лв. – по чл. 17.3.2.4. от договора; начислени за периоди, подробно описани в обжалвания съдебен акт, с крайна дата – 19.09.2017 г. В касационната жалба се навеждат оплаквания за необоснованост на въззивното решение, както и за постановяването му при нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа се, че така уговорените неустойки са нищожни, тъй като накърняват добрите нрави, а изложените от въззивния съд мотиви в обратната посока са погрешни. По подробно изложени съображения (несъответствие между неизпълнението и размера на санкцията, при условие, че поправките, които изпълнителят дължи, са за негова сметка; привличане на изпълнителя като трето лице – помагач по исковете срещу общината за причинени на трети лица вреди и предявяване на обратни искове срещу него; кумулация на неустойките) се твърди, че клаузите за неустойка водят до неоснователно обогатяване на възложителя. Поддържа се и че в договора са уговорени преклузивни срокове за налагане на неустойките, поради което към настоящия момент общината няма право да претендира такива. Моли се обжалваното решение да бъде отменено и искът да бъде отхвърлен, с присъждане на съдебните разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран следният въпрос: В кои случаи и при какви предпоставки уговорката в търговския договор за неустойка ще е нищожна поради накърняване на добрите нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД)? Твърди се, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Изложението съдържа и бланкетно оплакване за очевидна неправилност на въззивното решение. С писмен отговор ответникът по касация Столична община, чрез процесуалния си пълномощник, изразява становище за липса на наведените основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата по същество. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК, констатира следното: Подадената касационна жалба изхожда от легитимирана страна, депозирана е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. За да потвърди решението на първата инстанция по предявения иск, основан на договора от 18.06.2015 г. (по който ответникът се е задължил да извършва на територията на Столична община дейностите по поддържане и текущ ремонт на уличната мрежа и пътните съоръжения, включително изграждане, изработване и поддържане на средства за организация на движението за съответните обекти), съставът на въззивния съд е разгледал оплакванията във въззивната жалба, съгласно чл. 269 ГПК, като е изложил следните съображения: Възражението, че доколкото с протоколите за констатирани неизпълнения на задълженията на жалбоподателя по договора и в обобщаващите ги месечни такива ищецът не бил налагал санкции, а и бил заплащал периодично възнагражденията на ответника – изпълнител, то и правото му да претендира процесните неустойки се е преклудирало, не е намерено за основателно. Съдът е посочил, че договорът между страните е такъв за изработка и за реализиране правата на ищеца, произтичащи от неизпълнение на поръчаното /изцяло, неточно, забавено, с недостатъци и т. н./, е достатъчно възложителят да е направил възражение за обема и качеството на изпълнението в срок – при приемането на работата, ако става въпрос за явни недостатъци или непълноти, което и в случая е направено със съответните протоколи. Това, че санкциите не са определени конкретно по размер в самите протоколи, както и че ищецът е извършвал плащания съобразно договора, не означава, че същият е изгубил правото си да претендира процесните неустойки, уговорени за неточно изпълнение – такива последствия от сходно поведение не уреждат нито законът, нито договорът между страните. Като неоснователно е преценено и поддържаното възражение за нищожност на договорните клаузи, на които е основана претенцията на ищеца. Главните оплаквания в тази насока са за несъответен, прекомерен размер на уговорените неустойки спрямо реално претърпените от ищеца вреди или тези, които същият би могъл да претърпи вследствие конкретното неизпълнение на задълженията по договора на изпълнителя. Според съда посочената теза не държи сметка и за трите, признати от доктрината и съдебната практика, включително задължителната такава на касационната съдебна инстанция, функции на неустойката. Неустойката има освен обезщетителна /каквато единствено коментира в изявленията си по делото жалбоподателят/, още и обезпечителна /стимулираща точното и навременно изпълнение на задълженията на страните по договора/, и санкционна функция. Тя би била нищожна като противоречаща на добрите нрави, само ако с оглед начина си на уговаряне и конкретния си размер противоречи и на трите описани функции, а настоящият случай не е такъв. След преценка относно начина на уговаряне и конкретните размери на процесните неустойки, въззивният съдебен състав, споделяйки мотивите на първоинстанционния съд, е намерил, че същите не се намират в противоречие с добрите нрави. Като ирелевантно за този извод е счетено изтъкваното в жалбата обстоятелство, че не възложителят, а именно изпълнителят има задължението да отстрани констатираните неизпълнения на задълженията му. Това „довършване“ или допълване на изпълнението от негова страна е законосъобразно следствие от собственото му неизпълнение и договорна последица от същото – до привеждането на резултата от изпълнението като съответен на уговорките в договора, докато процесните неустойки съставляват отделно и независимо от постигането на това изпълнение впоследствие акцесорно право на възложителя, имащо самостоятелен характер. За неоснователни са намерени и доводите за недължимост на неустойките, базирани на твърдения /и на събраните и в първата, и във въззивната инстанция писмени доказателства/, за привличането на ответника – жалбоподател в делата, по които СО отговаря към трети лица за причинени им вследствие конкретните неизпълнения на договора вреди. Това обстоятелство е косвен резултат именно от неизпълнението на задълженията на ответника по процесния договор, от което произтича и съответното право на общината да привлече отговорното за причиняването на вредите лице, като предяви срещу него обратен иск за осъждането му в случай, че самата тя бъде осъдена. Самото събиране или изплащане на всички вреди в пълния им размер от страна именно на жалбоподателя е не сигурно, а хипотетично, като твърденията му в обратната насока противоречат на вече изложеното по-горе досежно функциите на неустойката, извън само обезщетителната такава. Настоящият състав на Върховния касационен съд, Второ търговско отделение намира, че не се установява приложното поле на касационното обжалване. Поставеният в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Съдът е формирал правния си извод за действителност на клаузите за неустойка съответно на задължителното тълкуване за приложението на закона, дадено с цитираното решение на ОСТК, а преценката, дали този извод е обоснован и формиран след обсъждане на всички доводи и събрани доказателства, не е част от предмета на производството по чл. 288 ГПК, вр. чл. 280, ал. 1 ГПК. Следователно по формулирания въпрос не се доказва кумулативно изискуемото допълнително условие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК Отсъстват и предпоставките за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Решението не е очевидно неправилно – от съдържанието му не се установява законът да е приложен превратно, в неговия обратен смисъл, или да е приложена несъществуваща /вкл. изменена или отменена/ правна норма, нито се констатира при постановяването му да са допуснати груби нарушения на правилата на формалната логика. С оглед горното искането за допускане на касационно обжалване на решението по т. д. № 824/2021 г. по описа на САС, ТО, 5-ти състав е неоснователно, а при този изход от спора касаторът следва да бъде осъден да заплати сторените от насрещната страна за защита пред настоящата инстанция разноски, доказани в размер на 14 832 лв. (надлежно уговорено и заплатено по банков път адвокатско възнаграждение). Водим от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение