Определение № 4067 от 30.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2097/2026 г.

Производство по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 3298 от 27.04.2026 год. на ответницата Е. Е. Х., чрез адв. Е. Г. /надлежно упълномощена/, срещу определение № 273 от 21.04.2026 год., постановено по ч. гр. дело № 174/2026 год. по описа на Окръжен съд – Враца, с което е потвърдено разпореждане № 2377 от 09.03.2026 год., постановено по гр. дело № 3516/2024 год. по описа на Районен съд – Враца, с което върната като просрочена подадената от Е. Е. Х. въззивна жалба срещу постановеното по делото решение № 857 от 23.12.2025 год. Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от надлежна страна и срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Основните доводи са, че въззивният съд бил допуснал нарушение на задълженията си по чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 278, ал. 4 вр. с чл. 254 ГПК да изложи самостоятелни мотиви по съществените за решаването на спора въпроси. Той бил възпроизвел изцяло мотивите на първоинстанционния съд, без да обсъди наведените в частната жалба доводи относно начина на изчисляване на срока, обективните обстоятелства на връчване и обема на първоинстанционното производство. Връщането на въззивна жалба, подадена с един ден закъснение, при наличие на конкретни обективни обстоятелства – връчване в първи работен ден след новогодишните празници, обем на първоинстанционното решение от 18 страници, съдържащо подробен анализ на десетки фискални бонове, фактури и свидетелски показания, представлявало прекомерен формализъм, несъвместим с правото на справедлив процес по чл. 6. § 1 ЕКПЧ. Европейският съд по правата на човека последователно бил приемал, че прекомерно строгото тълкуване на процесуални срокове, водещо до отказ от разглеждане на жалба по същество, нарушава правото на достъп до съд дело Perez de Rada Cavanilles – решение от 28.10.1998 год., жалба № 28090/95 год., дело Liakopoulou срещу Гърция – решение от 24.05.2006 год. и дело Kaufmann срещу Италия – решение от 19.05.2005 год. Изводът на въззивния съд за просрочване на въззивната жалба бил и необоснован, тъй като не отчитал всички относими обстоятелства, а бил формиран въз основа на механично прилагане на правилата за изчисляване на сроковете, без съобразяване с целта на процесуалната норма – да гарантира ефективен достъп до съд. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ При преценка на срочността на въззивна жалба, длъжен ли е въззивният съд служебно да изследва всички обстоятелства, отнасящи се до валидността и редовността на връчването на първоинстанционното решение, преди да приеме, че жалбата е просрочена и да потвърди разпореждане за нейното връщане? 2/ Длъжен ли е въззивният съд при разглеждане на частна жалба срещу разпореждане за връщане на въззивна жалба да изложи самостоятелни мотиви по всички наведени във въззивната жалба доводи относно изчисляването на срока за обжалване, или може да се ограничи до възпроизвеждане на изводите на първоинстанционния съд? 3/ За съотношението между формалното изчисляване на срока и принципа на достъп до съд при констатирани обективни обстоятелства, ограничаващи възможността за подготовка на жалбата /връчване в първи работен ден след новогодишни празници; обем на първоинстанционното решение от 18 страници по дело за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД с десетки доказателства/? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поддържа, че първите два въпроси са разрешение в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК, решение № 55 от 03.04.2014 год. на ВКС по т. дело № 1245/2013 год., І т. о., ТК, решение № 263 от 24.06.2015 год. на ВКС по т. дело № 3734/2013 год., I т. о., ТК, решение № 111 от 03.11.2015 год. на ВКС по т. дело № 1544/2014 год.,ІІ т. о., ТК, а третият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Релевира и основанието за допускане на касационно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответницата по частната касационна жалба Б. Д. К. счита, че са налице основания за допускане на касационно обжалване, като излага и съображения за неоснователност на частната касационна жалба. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че производството по гр. дело № 3516/2024 год. по описа на Районен съд – Враца е приключило с постановяването на решение № 857 от 23.12.2025 год. Препис от този съдебен акт бил връчен на ответницата Е. Е. Х., чрез пълномощника й адв. Е. Г., на 05.01.2026 год., поради което двуседмичният срок за обжалване на решението по чл. 259, ал. 1 ГПК бил изтекъл на 19.01.2026 год. На 20.01.2026 год. по делото била постъпила въззивна жалба от адв. Е. Г., като пълномощник на ответницата Е. Е. Х., като липсвали твърдения и доказателства жалбата да е била изпратена по пощата или чрез куриер. Въззивният съд е намерил за правилни изводите на първоинстанционния съд, че жалбата е подадена след изтичане на законоустановения двуседмичен срок за обжалване на решението, поради което се явява просрочена и на основание чл. 262, ал. 2, т. 1 ГПК следва да бъде върната. Счел е за неоснователни наведените в жалбата доводи, че срокът за обжалване е започнал да тече не от датата на получаването на преписа от решението – 05.01.2026 год., а от следващия ден – 06.01.2026 год., поради което не бил изтекъл към момента на депозиране на жалбата – 20.01.2026 год. Този начин за изчисляване на срокове бил приложим единствено по отношение на срок, който се брои на дни – чл. 60, ал. 5 ГПК. В случая срокът за обжалване на първоинстанционното решение се броял на седмици, поради което при изчисляването му била приложима ал. 4 на чл. 60 ГПК, съгласно която двуседмичният срок за обжалване изтича в съответния ден на последната седмица. В случая препис от решението бил връчен на 05.01.2026 год., т.е. в понеделник, при което двуседмичният срок по чл. 259, ал. 1 ГПК бил изтекъл на съответния ден – понеделник, 19.01.2026 год. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно приетото съответно в т. 1 и т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото, а основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивния акт, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Първият поставен в изложението въпрос не е обуславящ, тъй като не кореспондира с доводите в частната касационна жалба и данните по делото. Ответницата не се е позовавала на нередовност на връчването на препис от първоинстанционното решение /видно от съдържанието на подадената от нея частна жалба с вх. № 5917 от 17.03.2026 год. до Окръжен съд – Враца/, поради което въззивният съд не е трябвало да изследва този въпрос и да обвързва това процесуално действие с пороци, каквито страната не твърди. Ако самият адресат е приел връчването за редовно, съдът не би могъл да прави обратния извод. Дори и при връчването да е имало неправилност, която съдът констатира, но страната приема съобщението за надлежно достигнало до нея на неоспорваната дата, нередовността в случая е избягната/поправена – чл. 54 ГПК /решение № 56 от 17.06.2014 год. на ВКС по т. дело № 2705/2013 год., I т. о., ТК/. Така в случая изводът на въззивния съд за приложението на последицата по чл. 262, ал. 2, т. 1 ГПК е основан на неоспореното от ответницата връчване на препис от решението на Районен съд – Враца на 05.01.2026 год. Вторият повдигнат в изложението въпрос е от значение за изхода на спора, но не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Този въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие както с разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2017 год., ОСГТК, според които ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. 2 ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба, така и с последователната практика на ВКС по приложението на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, в т.ч. цитираната от касатора, според която въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет, след като обсъди доказателствата по делото и въведените от страните доводи и възражения, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата, доводите и защитните позиции на страните и за излагането на мотиви в тази насока, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В настоящия случай въззивният съд е изложил подробни мотиви, като е обсъдил спорните въпроси и е дал отговор на оплакванията и доводите в подадената от ответницата частна жалба, които се свеждат до това, че двуседмичният срок за обжалване започва да тече не от датата на получаване на съобщението, ведно с препис от първоинстанционното решение – 05.01.2026 год., а от следващия ден – 06.01.2026 год. Третият повдигнат въпрос е без значение за изхода на делото и в този смисъл не осъществява общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК. Ответницата не се е позовавала на обективни обстоятелства, които са й попречили да спази срока за въззивно обжалване, нито въззивният съд е бил длъжен да констатира наличието на такива и да ги отчете при преценката си относно правилността на разпореждането за връщане на въззивната жалба. От значение при проверката на разпореждането по чл. 262, ал. 2, т. 1 ГПК е постъпването на въззивната жалба в законния срок, при съобразяване с императивните правила за началния момент, изчисляването, спирането и изтичането на преклузивните срокове /чл. 259, ал. 1, чл. 60 и сл. ГПК/. Обстоятелствата, които могат да бъдат заявени по реда на чл. 64 ГПК и не са от кръга служебно известни на съда, не се вземат предвид при тази инстанционна проверка /в този смисъл определение № 844 от 18.12.2012 год. на ВКС по ч. гр. дело № 782/2012 год., IV г. о., ГК, определение № 438 от 19.10.2016 год. на ВКС по ч. т. дело № 1616/2016 год., I т. о., ТК, определение № 185 от 10.05.2016 год. на ВКС по ч. гр. дело № 1199/2016 г., III г. о., ГК, определение № 74 от 8.04.2019 год. на ВКС по ч. гр. дело № 355/2019 год., II г. о., ГК и др./. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилен, актът, постановен от въззивния съд, трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационнен контрол проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако актът на въззивния съд бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай не се установява нито една от хипотезите на очевидна неправилност като порок, обуславящ допускането на касационно обжалване – от мотивите на въззивното определение не се констатира прилагане на закона в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, прилагане на несъществуваща или отменена правна норма или грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на друго основание по чл. 280, ал. 2 вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК за служебно допускане на касационно обжалване. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд