Определение № 1597 от 03.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 2099/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Юробанк България“ АД, чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 130/07.05.2025 г. по в. т. д. № 20243001000368 по описа на Варненския апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение 164/11.04.2024г. на Окръжен съд – Варна, постановено по т. д. № 127/2023 г., относно отхвърлянето на иска на банката срещу О. А. М., в качеството му на наследник на кредитополучателя А. И. М., и срещу Г. Е. Д., в качеството й на кредитополучател, за осъждането им да заплатят сумата 138 606.24 швейцарски франка – главница по обявен за предсрочно изискуем договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 41007/14.07.2008 г. и допълнителните споразумения към него, съответно посочени, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане на задължението. В касационната жалба се излагат подробни оплаквания за неправилност на обжалваното решение, свързани с разглеждането и уважаването на възражението за изтекла погасителна давност, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, въз основа на които се моли въззивното решение да бъде отменено. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК. Формулирани са следните групи въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд: І. „ 1. Как следва да бъде определено понятието „вземане“ по смисъла на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД?; 2. Следва ли да се прилага разпоредбата на чл. 116, б. „б“ във връзка с чл. 115, б. „ж“ ЗЗД, когато в предходното производство е разгледан въпросът за действителността на правното основание, на което се претендират сумите в последващото производство?; 3. Счита ли се за прекъсната давността при уважаване на иск относно установяването на недействителност на клаузи от договора за кредит, когато тези клаузи са относно съществени уговорки от договора – относно размера и изобщо дължимостта на главница, лихви, такси, застраховки и други задължения?“. Поддържа се, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с решение № 50017 от 27.03.2023 г. по гр. д. № 720/2022 г. на ІV г. о. на ВКС. ІІ. „ 4. Спира ли се давността при предявяване на иска за установяване недействителност на клаузи от договор, включително, но не само, когато те се отнасят до основния предмет на договора – размер на главница, валутата на същия, размера на приложимите лихви, размер на таксите и застраховките?; 5. Спира ли се давността при предявяване на иска за установяване недействителност на целия договор?; 6. Прекъсва ли се давността при уважаване на иск за прогласяване нищожност на целия договор за кредит и/или на клаузи от договор, включително, но не само, когато те се отнасят до основния предмет на договора – размер на главница, валутата на същия, размера на приложимите лихви, размер на таксите и застраховките?“. По посочените въпроси се развиват доводи за тяхното значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответниците по касационната жалба, чрез процесуален пълномощник, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорват наличието на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и основателността на жалбата, по подробно изложени в писмения отговор съображения. Правят искане за присъждане на разноски и адвокатско възнаграждение в полза на пълномощника, дължимо на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Върховният касационен съд, състав на ІІ-ро търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По основанията за достъп до касационно обжалване, съдът съобрази следното: Съставът на въззивния съд е изходил от обстоятелствата, че първата инстанция е била сезирана с предявени от „Юробанк България“ АД кумулативно обективно и субективно съединени искове за осъждане на ответниците да заплатят дължими и изискуеми суми по договор за кредит и постигнати допълнителни споразумения по същия. Банката се позовава на облигационна връзка, възникнала по силата на договор за кредит от 14.07.2008 г., сключен между „Юробанк България“ АД като кредитодател, Г. Е. Д. и А. И. М., като кредитополучатели и солидарни длъжници. Банката се позовава на обявена предсрочна изискуемост на кредита съобразно разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ. В тази връзка е образувано заповедно производство по ч. гр. д. № 14633/2017 г. по описа на 26 с-в на Районен съд - Варна, по което са издадени заповед за изпълнение № 8416/13.10.2017 г. и изпълнителен лист № 11099/13.11.2017 г. В срока по чл. 414 ГПК е отправено възражение от длъжниците, което е довело до образуването на исково производство по т. д. № 310/2018 г. за установяването на вземането по изпълнителното основание. Искът по чл. 422 ГПК е заведен като частичен за размера от 100 412.97 швейцарски франка - част от дължимата предсрочно изискуема главница по договора, ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване на заявлението - 25.09.2017 г., до окончателното изплащане на задължението. Постановено е решение № 260061 от 29.07.2022 г., допълнено с решение № 260070 от 31.10.2022 г., с което е прието за установено в отношенията между страните съществуването на вземане на банката в размер на 100 412.97 швейцарски франка, изчислено по курс „купува“ на франка към лева към датата на усвояване на кредита на 24.07.2008 г., съгласно приложение № 1 към договора за кредит, представляващо част от дължимата предсрочно изискуема главница, ведно със съответно дължимата законна лихва. Настоящото производство е заведено поради това, че длъжниците не са погасили останалия дял от задължението спрямо банката. Ответниците са въвели възражения за неравноправност на договорната клауза на чл. 6, ал. 2 и за нищожност на целия договор за кредит, както и за погасяване на всяка от исковите претенции поради настъпила давност. Безспорни в производството са обстоятелствата относно възникналата облигационна връзка между „Юробанк България“ АД, Г. Е. Д. и А. И. М. по договор за кредит от 14.07.2008 г., по който банката е предоставила на солидарните длъжници сумата от 312 932 лв. по курса й „купува“ за швейцарския франк към лева в деня на усвояване на кредита; настъпилата на 12.06.2023 г. смърт на А. И. М. след предявяването на иска; кръга на неговите наследници – ответниците по делото (от които Д. А. М. е заявил отказа си от наследство); обявяването на предсрочната изискуемост на кредита и настъпването й на 31.08.2017 г.; депозирането от банката на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 14633/2017 г. на Районен съд – Варна; издаването на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за сума в размер на 100 412.97 швейцарски франка - част от дължимата главница за периода от 10.06.2015 г. до 24.09.2017 г., и за сумата 478 лв. - банкови такси за периода от 08.09.2017 г. до 24.09.2017 г., съответно на заявената претенция само за част от общото задължение по договора за кредит. По издадения изпълнителен лист е образувано изп. д. № 920/2017 г. по описа на ЧСИ З. Д. с рег. № 808 в регистъра на КЧСИ; длъжниците са възразили срещу заповедта в срока по чл. 414 ГПК и е образувано производство за установяването дължимостта на вземането по т. д. № 310/2018 г. на Окръжен съд Варна. С влязъл в сила съдебен акт по посоченото дело е установено, че дължимата сума от 100 412.97 швейцарски франка, част от дължимата предсрочно изискуема главница по договора, се изчислява по курс „купува“ на франка към лева към датата на усвояване на кредита на 24.07.2008 г. Установява се от допусната експертиза пред първата инстанция, че по изпълнителното дело са събрани суми за погасяването на дълга - извършено е плащане от длъжниците общо в размер на 208 709.81 лв. С оглед извършеното разпределение на сумите, постъпили по изпълнителното дело, експертът установява, че по сметка на банката са преведени общо 195 332.90 лв., с която сума е погасена главница от 100 412.97 шв. фр., законова лихва в размер на 53 177.47 шв. фр. и 13 666.13 лв. разноски. Общата сума по дълга към 31.08.2017 г., според данните от експертизата, възлиза на 222 283.32 шв. франка, изчислени по курс „купува“ на франка към лева към датата на усвояване на кредита след приспадане на валутните разлики между курса на банката в деня на усвояване на кредита и фиксинга на БНБ в деня на плащане на съответните вноски. Между страните е водено и исково производство по предявен от длъжниците Г. Д. и А. М. установителен иск за прогласяване нищожността на клаузите по чл. 1, чл. 2, ал. 1 и ал. 4, чл. 21, чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от договора, на осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 146, ал. 1 и чл. 143 ЗЗП. С влязъл в сила акт - решение № 4109/16.10.2018 г. по гр. д. № 9390/2017 г. на Варненски районен съд, изменено с решение № 546 от 17.06.2019 г. по в. т. д. № 385/2019 г. на Варненски окръжен съд и решение № 60160/08.06.2021 г. по т. д. № 2751/2019 г. на ВКС, I т. о., искът е уважен, като е прогласена нищожността на посочените клаузи поради противоречието им със закона. По основния спорен въпрос относно приложението на института на погасителната давност за вземанията на банката, съставът на въззивния съд е приел следното: Предявяването на частичен иск и неговото уважаване не спира и не прекъсва погасителната давност за останалата част от вземането, която не е предмет на делото, съгласно Тълкувателно решение № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС. Разпоредбите, уреждащи прекъсването и спирането на давността са от императивен правопорядък и не подлежат на разширително тълкуване. Срокът на погасителната давност не тече, докато трае съдебният процес относно вземането, което се индивидуализира чрез посоченото основание и заявения петитум. За разликата над предявената част от вземането давността не спира и не се прекъсва. Непредявената част от вземането остава извън предмета на делото и за нея давността продължава да тече. Давността за вземането е пет години и започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо с обявяването на предсрочната изискуемост. В случая това е станало на 31.08.2017 г., респ. давността е изтекла на 31.08.2022 г. Исковата молба, с която е инициирано настоящото производство, е депозирана в съда на 27.02.2023 г. - след изтичането на давностния срок, поради което и правопогасителното възражение на ответниците е намерено за основателно. Не е споделена тезата на банката, че производството по гр. д. № 9390/2017 г. на Районен Съд Варна, заведено от кредитополучателите за прогласяване на нищожност на клаузите на чл. 1, чл. 2, чл. 3, чл. 12, чл. 21 и чл. 23 от договора за кредит между страните, съставлява „съдебен процес относно вземането“ по смисъла на чл. 115 „ж“ от ЗЗД, поради което и давност не тече докато е траел този процес, приключил с влязло в сила решение на 08.06.2021 г. Въззивният съд е изложил съображения, че разпоредбата на чл. 115, б. „ж” ЗЗД не може да бъде тълкувана разширително, извън фактологическия и правен контекст на използвания от законодателя критерий „съдебно вземане”. Изразът „докато трае съдебният процес за вземането” не оставя място за съмнение, че защитната функция на спирането на давността е относима единствено и само към упражнената пред съд защита на конкретно материалноправно притезание. Следователно, спирането на давността в хипотезата на чл. 115, б. „ж” ЗЗД е неотносимо към всички други права от едно правоотношение, които не отговарят на понятието „съдебно вземане”. Освен това, в контекста на правото на кредитора да предяви пред съд своето вземане спрямо потребителя, съдебните производства, образувани по отрицателни установителни искове за „неравностойни потребителски клаузи”, предявени от потребителя, не могат да бъдат приравнени на съдебните производства по смисъла на чл. 115, б. „ж” ЗЗД. Противното разбиране означава релевантният за давността период на бездействие на кредитора по отношение на неговото вземане да бъде пролонгиран в ущърб на давностната защита на потребителя. Това „contra legem” тълкуване на чл. 115, б. „ж” ЗЗД не намира опора в закона и е абсолютно несъвместимо с правната природа на давността като процесуален способ да се отрече правото на бездействащия кредитор да търси и постигне съдебна защита на изоставеното във времето от него вземане. Или защитната функция на спирането на давността по отношение на „съдебното вземане” не може да бъде разширена по отношение на вземанията на кредитора, които последният не е предявил за съдебна защита и реализация в рамките на установените от закона давностни срокове. Този извод намира подкрепа и в уредбата на прекъсването на давността, дадена в чл. 117, ал. 1 ЗЗД, при която със съдебното установяване на вземането започва да тече нов давностен срок, а при неговото съдебно отхвърляне се заличават последиците и на спирането на давността по чл. 115, б. „ж” ЗЗД. С други думи, релевантността на „съдебното вземане” като основание за спиране на давността има междинно действие до формирането на неговата съдебна установеност при приключването на съдебния процес. В контекста на значението на проведеното между страните предходно съдебно производство, образувано по установителен иск за прогласяване нищожността на отделни клаузи от потребителския договор, съдът е заключил, че по отношение на процесното вземане това съдебно производство не е от категорията на посочените в чл. 115, б. „ж” ЗЗД и резултатът от същото не му придава съдебна установеност по смисъла на чл. 117, ал. 1 ЗЗД. Противното води до недопустим „втори по ред” съдебен процес, съгласно чл. 299, ал. 2 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по следните съображения: Съобразно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от наличието на изрично и ясно формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото (а именно такъв, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващата правна воля на съда за постановения краен резултат), но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В цитирания акт на нормативно тълкуване е изяснено, че касационният съд няма правомощия сам да извежда значимия за разрешаването на спора правен въпрос от оплакванията и доводите в касационната жалба. Липсата на надлежно формулиран правен въпрос, който да бъде разрешен от касационния съд по реда на чл. 290 ГПК, съставлява достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване. При наличие на правен въпрос, съответстващ на общото изискване за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът следва да докаже, че по отношение на същия са изпълнени и някои от допълнителните селективни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, съответно посочени и обосновани от него. Предвид изложеното, по първата група въпроси, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, не се установява приложното поле на касационното обжалване. В случая не е налице хипотезата, от която касаторът черпи общото основание за достъп до касационен контрол, а именно – в предходно исково производство да е бил разгледан въпросът за действителността на правното основание, на което се претендират сумите по настоящото дело, тъй като предходното производство е относно нищожност на отделни клаузи от договора за кредит, които не касаят вземането за главница, предмет на спора. Освен това не е налице и допълнителното селективно основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посоченото от касатора решение на ВКС, IV г. о. не съответства на спорния предмет по делото, доколкото произнасянето по него е във връзка с предявен отрицателен установителен иск за недължимост на вземане, който е бил уважен от въззивния съд поради изтекла след предявяването му, т. е. в хода на процеса, погасителна давност – извод, намерен от касационната инстанция за незаконосъобразен. На следващо място, дори да се приеме, че предмет на предходното исково производство е била нищожността на целия договор за кредит, което категорично не съответства на фактите по делото, е налице актуална практика на ВКС, според която подобен иск не спира и не прекъсва давността относно вземането – вж. решение № 219 от 28.07.2025 г. по т. д. № 1349/2024 г. на II т. о., чието разрешение е, че искът относно действителността на договора не е идентичен с иска относно произтичащото от същия вземане по смисъла на закона. Не са налице поддържаните от касатора предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по втората група въпроси, отново по съображенията, посочени по-горе – иск за недействителността на целия договор не е бил предмет на разглеждане в предходен процес между страните, а с оглед вече създадената практика на ВКС по т. д. № 1349/2024 г. на II т. о. не може да се приеме, че поставените въпроси отговарят на условията да имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Касаторът не обосновава наведеното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, а и от данните по делото не се установява въззивното решение да е постановено при грубо приложение на правилата на формалната логика или при превратно прилагане на закона, поради което същото не може да се квалифицира като очевидно неправилно. При този изход от спора пред касационната инстанция, касаторът следва да бъде осъден да заплати сторените от Г. Д. разноски в размер на 8 046.71 евро, както и адвокатско възнаграждение на пълномощника на О. М. – адв. Д. З. Д., на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, определено в размер на 2 000 евро. Предвид гореизложеното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение