Определение № 5553 от 02.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2847/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от И. А. Б., чрез адв. Н. П. от АК - Сливен, срещу въззивно решение № 395/07.04.2025 г. постановено по в.гр.д. № 2824/2024 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 3657/03.09.2024 г. по гр.д. № 17745/2022 г. на Районен съд- Пловдив, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора срещу Министерство на правосъдието исковете с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр, за заплащане на обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи, вследствие на осъществена спрямо него дискриминация. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правен въпрос – общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е поставен въпросът: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, направени с въззивната жалба и с отговора по въззивната жалба, и да основе решението си на приетите от него за установени фактически обстоятелства и закона?“. По въпроса се сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 77/06.08.2019 г. по гр.д. № 2151/2018 г на I г.о.; решение № 27828.06.2017 г. по т.д. № 2430/2015 г. на I т.о.; решение № 139/11.03.2025 г. по гр.д. № 1137/2024 г. на III г.о.; решение № 69/06.02.2025 г. по гр.д. № 1115/2024 г. на IV г.о.и др. Ответникът по касационната жалба Министерство на правосъдието, чрез юрисконсулт Т. Ч. в писмен отговор, оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че по делото са предявени обективно съединени искове, които е квалифицирал, като такива по чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр, основани на твърдения за проявена спрямо ищеца И. Б. дискриминация по чл. 14, ал. 1, вр. чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр, тъй като бил третиран по-неблагоприятно /посредством неравно заплащане за възнаграждение и др./ на основата на лично и обществено положение, спрямо негови колеги, които заемали длъжност при ответника, чиято цел, отговорности и задължения били еднакви с тази на ищеца. Посочено е, че Законът за защита от дискриминация /ЗЗДискр/ въвежда абсолютна забрана за пряка или непряка дискриминация, като с нормата на чл. 4, ал. 1 бил очертан кръгът на защитените признаци. Предвид твърдения на ищеца за получени по-ниски основно и допълнителни трудови възнаграждения в сравнение с друга група служители, съдът е приел, че в случая Б. се позовава на хипотезата на пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. Посочено е също, че за да е налице нарушение на изискването за равенство в заплащането по смисъла на чл. 14, ал. 1 ЗЗДискр, ищеца е следвало да представи доказателства, въз основа на които да може да се предположи, че е жертва на дискриминация – неблагоприятно третиране, изразяващо се в получаване на по-ниско възнаграждение за еднакъв труд, сравнение с други служителите в сходно положение, при наличие на пряка причинно-следствена връзка между неблагоприятното третиране и причината за него, изразяваща се в неговото „лично и обществено положение“. От представените по делото длъжностни характеристики и заключението на ССЕ е установено, че ищецът, заемал длъжност „Старши експерт/Информационни технологии“, е получил по-ниско основно и допълнителни възнаграждения, по-ниско еднократно заплащане на пари за храна, представително облекло и полагащите се средства за осигуряване на лични предпазни средства /очила/, по-малко допълнителен платен годишен отпуск, в сравнение с негови колеги на сходна длъжност „Инспектор VІІ-ІV степен/Информационни технологии“. Съдът е приел, че разминаването в заплащането, дори да е неблагоприятно третиране, не се основава на някой от изброените в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр признаци, вкл. не е установено наличието на признака „обществено положение“, тъй като не е установен именно обективен, универсален, съществен белег за личностното положение на ищеца в обществото. За заемането на длъжността на ищеца бил обявен конкурс, като възнаграждението, изискванията за заемане на длъжността и привилегиите са изначално определени, поради което не е установена причинно-следствена връзка между общественото положение на ищеца и характеристиките на заеманата от него длъжност. Прието е, че от представените доказателства по делото не обосновават предположение за осъществена дискриминация, не само поради липсата на причинно-следствена връзка между неблагоприятното третиране и защитен признак, но и поради неустановеност на защитените признаци „лично и обществено положение“, нито на друг защитен признак. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Поставения въпрос, касаещ дейността на въззивния съд при решаване на правния спор не може да обуслови допускане касационно обжалване на въззивното решение. Въпросът е изведен от становището на касатора поддържано в процеса, за пряко приложение на чл.14 от ЗЗДискр по отношение на равното заплащане на еднакъв и равностоен труд, без да се изисква установяването на защитен признак по чл.4, ал.1 от ЗЗДискр., респ. за приложение на чл.7, б.А, i от Международния пакт за икономически, социални и културни права, признаващ правото на всяко лице да получава „справедлива заплата и еднакво възнаграждение за равностойна работа без никакво различие, като особено на жените се гарантират работни условия, не по-лоши от тези на мъжете, и за равен труд - равна заплата“ и на чл. 14 ЕКЗПЧОС. По въпроса касаещи задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение. В случая, мотивите на въззивната инстанция, че разликите в заплащането, дори да е неблагоприятно за ищеца, не се основава на някой от изброените в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр признаци, вкл. не е установено наличието на признака „обществено положение“, тъй като не е установен именно обективен, универсален, съществен белег за личностното положение на ищеца в обществото, нито на друг защитен признак, са формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства. ЗЗДискр цели установяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение въз основа на признаците, изброени в чл. 4, ал. 1 от закона или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. По определението на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр пряка дискриминация съставлява всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. С разпоредбата се забранява прякото или непряко ограничаване на законните права или интереси на лицата на основание изброените критерии. В този смисъл, не е достатъчно да се установи по-неблагоприятно третиране на определени лица, а е необходимо да се докаже още, че тази дискриминация е извършена поради някой от признаците, очертани в чл. 4 ЗЗДискр. В случая сравнимите субекти са заемали различна длъжност, определена съобразно законово предвидената възможност в чл. 19 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, а разликата произтича от преходна законова уредба /§ 78 и § 79 ЗИНЗС/, създадена с цел защита на придобити права и правна стабилност /диференциация основава на обективен и легитимен критерий, необосноваваща нарушение на чл. 7 МПИСКП/. Следва да се посочи, че чл. 14 от ЕКЗПЧОС също изисква наличие на защитен признак, върху който се основава твърдяното различно третиране. С разпоредбата се забранява дискриминацията при упражняването на права, гарантирани от Конвенцията, като за да се приложи, трябва да има: упражняване на право защитено от Конвенцията, и различно третиране на лица в сравнима ситуация, основано на защитен признак /Конвенцията изброява няколко признака, като използва и израза „или друго положение“, което позволява широко тълкуване, като ЕСПЧ е включил в това понятие и признаци като: възраст, сексуална ориентация, семейно положение, местоживеене, вид на гражданството, здравословно състояние и др./. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. При този изхода на делото, жалбоподателят следва да заплати на ответника по жалбата разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на 100 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение