Определение № 664 от 16.12.2015 г. на ВКС по т. д. № 3359/2015 г.

Производството е по реда на чл.274,ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] против Определение № 2158 от 04.08.2015г. по ч.гр.д.№ 3145/2015г. на САС, с което е потвърдено Определение № 2618 от 07.04.2015г. по т.д.№ 43/2014г. на СГС за прекратяване на производството по делото на основание чл.8,ал.1, изр.последно ЗМТА. С частната касационна жалба се иска отмяна на определението като неправилно поради незаконосъобразност и необоснованост. Твърдението е, че предявените от [фирма] искове са подведомствени на съда и следва съдопроизводствените действия пред СГС да бъдат продължени. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК при допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване по въпросите: 1/ Компетентни ли са държавните съдилища да се произнасят по валидност на арбитражна клауза по повод на нарочен иск за установяване недействителността на клаузата; 2/Правомощието на арбитражния състав да се произнася по собствената си компетентност /чл.19,ал.1 ЗМТА/, изключва ли компетентността на държавните съдилища да контролират валидността на арбитражното споразумение; 3/Иск за унищожаване или прогласяване недействителност на арбитражно споразумение, представлява ли материалноправен спор. Насрещните страни-ответниците Адв.дружество „Т., Т. и съдружници“ и [фирма] оспорват частната касационна жалба и наличието на предпоставките за допускане на обжалването. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Въззивната инстанция е обсъдила, че производството по делото е образувано по искове на „М. Кънтракшънс“ срещу „Т., Т. и съдружници“ и [фирма] с правно основание чл.29 ЗЗД, евентуално съединен с иск по чл.27 във вр. с чл.28,ал.1, за унищожаване на арбитражно споразумение, обективирано в т.V.2 от договор от 23.05.2012г. за съдействие и процесуално представителство. Обсъдено е, че исковете пред съда са предявени в хода на висящото пред АС при БТПП арбитражно дело с предмет претенция за реално изпълнение на задълженията на [фирма] като възложител по същия договор-за заплащане на дължимото възнаграждение. Обсъдено е, че въпросът за компетентността на АС е бил повдигнат и с определение от 22.10.2013г. решаващият арбитър не е уважил оспорването. Споделен е изводът за неподведомственост на спора за валидността-унищожаемостта на арбитражната клауза, съдържаща се в договора от 23.05.2012г. предвид направеното от ответниците възражение по чл. 8 ЗМТА. Мотивите са, че съгласно нормата на чл.6 ЗМТА, съдебни действия във връзка с арбитражното производство се допускат само в случаите, предвидени със самия закон, а той не предвижда възможност за предявяване на искове за унищожаване на арбитражно споразумение; че законът изрично овластява арбитражния съд да се произнася сам по своята компетентност-чл.19 ЗМТА. Обсъдено е, че след като арбитърът се е произнесъл по собствената си компетентност, контролът от държавния съд може да се осъществи по реда на специалното производство, но не и чрез самостоятелен иск за унищожаване на арбитражното споразумение. Като допълнителен аргумент е изложен, че основание за допустимост на предявените искове не може да бъде нормата на чл.8,ал.1 ЗМТА, с която се предвижда, че държавен съд може да продължи разглеждането пред себе си на материалноправен спор, предявен пред него, ако намери, че арбитражното споразумение е нищожно, изгубило силата си или не може да бъде изпълнено. Даденото тълкуване е, че разпоредбата не дава възможност държавният съд да осъществява отделна и независима преценка за действителността на арбитражното споразумение, обуславящо компетентността на арбитража, без да е сезиран с иск по материалноправния спор. Неоснователността на искането за допускане на обжалването по поставените в изложението въпроси произтича от обстоятелството, че изводите на съдилищата за недопустимост на иска са основани на три безспорни факта-висящо арбитражно производство-т.е. приложимост на разпоредбата на чл.19 ЗМТА, съгласно която арбитражният съд се произнася по своята компетентност, когато тя се оспорва поради несъществуване или недействителност на арбитражното споразумение; паралелно искане пред държавния съд за унищожаване на арбитражното споразумение, от което произтича правораздавателната власт на сезирания вече арбитражен съд; позоваване на ответниците на арбитражната клауза в срока за отговора на исковата молба, в която хипотеза държавният съд е задължен да прекрати производството, освен ако не е налице изключението, предвидено в чл.8,ал.1,изр.последно. Изводите на съдилищата са основани на разума за недопустимост на паралелен контрол по отношение действителността на арбитражната клауза при висящия арбитражен спор, по който законът е овластил частната правораздавателна институция да се произнесе по своята компетентност. Отговорът на втория въпрос еднозначно се съдържа в разпоредбата на чл.47,т.2,предл.2 ЗМТА, но този проблем е извън предмета на произнасяне от съдилищата. Третият въпрос очевидно е провокиран от неразбирането на мотивите на САС, който е изложил правните доводи, че изключението на изр.второ на чл.8,ал.1 ЗМТА е приложимо, когато държавният съд, сезиран с материалноправния спор прецени, че арбитражното споразумение е нищожно /изгубило силата си или неизпълняемо/, т.е. спорът е по материалното правоотношение, а не относно действителността на процесуалния договор за арбитраж. Поради изложеното, ВКС, ТК, състав на Първо т.о.