Определение № 2167 от 29.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3737/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена от името на В. С. и Н. С. чрез адвокат Н. М. касационна жалба с вх.№ 4154 от 03.07.2024 г. срещу решение № 113 от 29.05.2024 г. по в. гр. д. № 540/2023 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. С него след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Окръжен съд Ловеч решение № 144/04.08.2023 г. по гр.д. № 388/2022 г. по описа на окръжния съд, Община Тетевен е осъдена да заплати на В. С. и Н. С. обезщетения в размер на 45000 лева на всеки от тях за причинените им неимуществени вреди от смъртта на А. Г., като предявените искове с правно основание чл.49 ЗЗД са отхвърлени за разликата до 160000 лева.

Касаторите считат, че въззивният съд е нарушил процесуалния и материалния закон и съдебната практика по приложението на чл.52 и чл.51, ал.2 ЗЗД, в резултат на което е постановил неправилно и необосновано решение.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, тъй като с въззивното съдебно решение съдът се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховен касационен съд:

1. Може ли съдът да обоснове решението си без да обсъди всички събрани по делото доказателства както по отделно, така и в тяхната съвкупност? Въпросът е свързан с оплакването, че въззивният съд не е изложил подробни мотиви относно определянето на справедлив размер на обезщетенията; не е обсъдил всички доказателства, от значение за размера на неимуществените вреди.

2. Какви са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД, за да бъде то справедливо и следва ли съдът при приложението на чл. 52 от ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в ППВС № 4/1968 г. и да вземе под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като посочи конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на обезщетението?

3. Съставлява ли икономическата конюнктура елемент от критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД и следва ли същата да се отчита от съдилищата при определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди, отражение на обществено-икономическите условия в страната към момента на възникване на инцидента?

4. Нарушен ли е материалният закон, ако определеното обезщетение е занижено спрямо определеното такова при напълно аналогични случаи, които служат като ориентир спрямо конкретните обществено-икономически условия, преценими при определяне адекватен размер на обезщетението за вреди? Въпросите са свързани със становището на касаторите, че въззивният съд не е отчел всички обстоятелства, от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди.

5. Задължен ли е съдът при определяне наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат да изследва причинно- следствената връзка и точното съотношение между поведението на пострадалия и това на неговите родители, и противоправното поведение на ответника, като въз основа на това съотношение да определи на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД обективния принос на пострадалия и неговите родители за настъпване на вредоносния резултат, при направено възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД?

6. Намаляването на определеното обезщетение за причинените от ответника вреди следва ли да се основе само на категорични доказателства, събрани в процеса, че вредите не биха настъпили или не биха настъпили в същия обем и тежест? Необходимо ли е установяване на причинно-следствена връзка между поведението на увредения и на неговите родители, и преценка кои не биха настъпили или биха имали по-малък обем, брой интензитет при личен принос?

7. Следва ли съдът, приемайки съпричиняване на вредоносния резултат, да мотивира съответната съпричинителна квота, съразмерно на конкретния принос на пострадалия и ответника? Последните три въпроса са свързани с оплакването

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Община Тетевен заявява чрез адв.М. становище за неоснователност на касационната жалба. Подадена е насрещна касационна жалба, в която се твърди, че въззивното решение е недопустимо поради погрешно приложение на материалния закон (искът следвало да се квалифицира по чл.50 ЗЗД, а не по чл.49 ЗЗД); неправилно поради необоснованост и нарушение на материалния закон. В изложението по чл.284, ал.3 ГПК допускането до касация е обосновано с твърдение за очевидна неправилност, както и с формулирането на следните въпроси в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК:

1. Налице ли е пряка причинно-следствена връзка между бездействие от страна на ответника или строителя да огради общински имот - спортен терен в процес на реконструкция, когато настъпилите вредни последици не са в резултат на извършвани строително-монтажни дейности в имота, а са в резултат на действията на пострадалото лице и трети лица, изразяващи се в преобръщане и търкаляне на подвижни футболни врати след 22:00 часа?

2. Отговорен ли е възложителят по смисъла на ЗУТ на основание чл. 49 ЗЗД за настъпили вреди, причинени на трети лица, които не са работници или лица, извършващи самостоятелна трудова дейност, когато тези лица са се намирали на общински имот по време на спряно строителство и настъпилият вредоносен резултат не е обусловен от извършеното в имота строителство и се дължи на извършени от тях неправомерни действия - търкаляне и преобръщане на подвижни футболни врати?

3. Приложима ли е разпоредбата на чл.6 от Наредба № 2/22.03.2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд спрямо отговорността на възложителя за настъпили вреди на трети лица, които са по вина на самия пострадал и не са обусловени от строителните дейности в имота, когато към датата на деликта в имота не се извършват строително-монтажни работи и строителството е спряно с акт за спиране на строителството?

Ответниците по насрещната касационна жалба я оспорват.

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение приема, че касационната жалба и насрещната касационна жалба са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283, респ. чл.287, ал.1 ГПК и са процесуално допустими. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:

В. С. и Н. С. са предявили срещу Община Тетевен искове за осъждане на ответника да им заплати обезщетения в размер по 200000 лева за претърпените от тях неимуществени вреди от смъртта на сина им А. Г., настъпила на 02.09.2017 г. С първоинстанционното решение ответникът е бил осъден да заплати по 160000 лева на ищците като за разликата исковете са отхвърлени поради прието от съда съпричиняване на вредоносния резултат, определено на 20%. В отхвърлителната част решението на окръжния съд е влязло в сила като необжалвано.

Въззивният съд е разгледал жалбата на ответника, който е оспорвал наличието на предпоставки за ангажиране на отговорността му, както и размера на присъдените обезщетения с твърдения за 90% съпричиняване от страна на пострадалия и неговите родители. Прието е, че смъртта на детето е настъпила на спортен терен – футболно игрище, собственост на ответната община. На терена били проведени ремонтни дейности, които скоро след започването им били преустановени и след 2015 г. спортният терен не се ползвал, бил в лошо състояние, бил неограден. На него се намирали подвижни метални футболни врати с неустановен собственик. На 02.09.2017 г. към 22 ч. А. Г. и други деца отишли да играят на стадиона. Използвали подвижните футболни врати като част от децата се хващали за тях, а друга част бутали вратите, за да ги търкалят. А. стоял отстрани и при преминаване покрай една от вратите, тя паднала върху него и притиснала главата му. Тежките увреждания причинили смъртта на детето. То било на 12 години и имало две по-големи сестри.

Изложено е, че по време на инцидента теренът представлявал строителна площадка по смисъла на § 5 т. 37 от ДР на ЗУТ, тъй като строежът не е бил фактически завършен и въведен в експлоатация. В нарушение на чл.30 от Наредба № 2/22.03.2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи теренът не бил ограден, а по силата на чл.6 от същата наредба ответникът като възложител бил отговорен за безопасността на строежа. Неизпълнението на задължението за ограждане съставлявало противоправно бездействие на служители на ответната община, за което на основание чл.49 ЗЗД следвало да се ангажира нейната отговорност за настъпилите вреди, търпени от ищците.

При определяне справедливия размер на обезщетение на претърпените от ищците, родители на пострадалото дете, вреди въззивният съд съобразил тежестта на вредата (най-висока – смърт на дете), възрастта на пострадалото дете – 12 години; най-малкото дете в семейството и единствен син; отношенията между ищците и детето приживе – отглеждано с любов в щастливо, сплотено и грижовно семейство. Съдът посочил и социално-икономическите условия към момента на настъпване на вредата през 2017 г. при размер на МРЗ 460 лева и средна брутна месечна заплата в размер 1095 лева. Въз основа на посочените критерии съдът определил справедливото обезщетение на 150000 лева за всеки от двамата ищци

За основателно е прието възражението на ответника за съпричиняване вредоносния резултат от пострадалото дете и поради неупражнен родителски контрол. Посочено е, че детето е поело прекомерен риск като е използвало подвижната футболна врата за опасна игра с преобръщане и търкаляне и така е допринесло в значителна степен за увреждането си. Допълнително ищците са допринесли за увреждането като са нарушили задължението си по чл.8, ал.3 ЗЗДет да не допускат непридружено непълнолетното дете на обществени места без придружител след 20 ч. По изложените мотиви съпричиняването от страна на пострадалия и родителите е определено на 70%. Дължимото от ответника обезщетение е определено на 45000 лева за всеки от двамата ищци.

При тези правни изводи, мотивирали въззивния съд да потвърди осъдителното решение за сумите 45000 лева и да отхвърли исковете за разликите до 160000 лева, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по поставените от касаторите ищци пети, шести и седми въпроси, които настоящият състав обобщава съобразно правомощията си: При възражение за намаляване на обезщетението за вреди поради принос на увредения дължи ли съдът преценка на съотношението в приноса за настъпване на вредата и да отчете степента на участие на всеки от участниците във вредоносното събитие и с оглед конкретния им принос да определи в какъв обем всеки от тях е допринесъл за вредоносния резултат? При тази преценка следва ли съдът да анализира причинно-следствената връзка на конкретното поведение на всеки от участниците за постигане на вредоносния резултат - за проверка съответствието на мотивите на въззивния съд с разрешенията, дадени в цитираните от касатора решение № 99 от 8.10.2013 г. по т. д. № 44/2012 г. на ВКС, II т.о.; решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 54 от 22.05.2012 г. по т. д. № 316/2011 г. на ВКС, II т.о.; решение № 169 от 28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, II т. о. и др., съобразно които е изяснено съдържанието на съпричиняването на вредоносния резултат, като е посочено, че поведението на пострадалия следва да е в пряка причинна връзка с настъпилите вреди; приносът на пострадалия съставлява обективен елемент от съпричиняването и може да се изрази в действие или бездействие, но винаги поведението му следва да води до настъпване на вредите като ги обуславя в някаква степен.

Не е налице основание за допускане до касация на решението по насрещната касационна жалбата на Община Тетевен. На първо място, решението не е недопустимо, нито разкрива белезите на очевидна неправилност. Съдебното решение е недопустимо, когато съдът е допуснал отклонение от диспозитивното начало или ако без да е надлежно сезиран с разглеждането на спора, е постановил решение - такива са случаите, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска, когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, и др. В настоящия случай не се открива порок от сочената категория.

Не е налице и твърдяното прилагане на закона в противоположния му смисъл нито противоречие с правилата на формалната логика.

Поставените от касатора въпроси не са правни, доколкото не са отражение на въззивното решение, а на защитната теза на ответника по иска. Съдът е намерил основание за ангажиране отговорността на ответника в неизпълнението на задължението му да огради и обезопаси строителния обект и е обосновал наличие на причинна връзка между това неизпълнение и настъпилата вреда. Въпросите са предпоставени от становището на касатора, че вредата се дължи на действията единствено на пострадалия, следователно въпросите не отговарят на изискването да са правни, да са свързани с мотивите на обжалвания акт.

Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на второ гражданско отделение