Определение № 2846 от 29.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1497/2026 г.

год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на КОНПИ против решение №1418/02.12.2025 г., постановено по гр.д.№ 2085/2025 г. от 16-ти състав на САС. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение е потвърдено решение на СГС, с което е отхвърлено като неоснователно искане на КОНПИ, за отнемане на незаконно придобито имущество. Съдът е приел, че спорно по делото е дали сумата в размер на 1 209 929,34 лева, която ответницата е получила като вноски от трети лица следва да се третира като приход, както е приел първоинстанционния съд. Установява се от събраните по делото пред първата съдебна инстанция доказателства – писмени и съдебна експертиза, че сумата в размер на 1 209 929,34 лева представлява средства от наложен платеж от трети лица през Еконт Експрес ООД, през Спиди АД, както и превод в системата на Western Union. Прието е, че спорните суми в размер на 1 209 929,34 лева са декларирани от ответницата с годишни данъчни декларации /Г./ за 2014 г., 2015 г., 2016 г., където са посочени като доход от друга стопанска дейност с код по КИД 47.91 „Търговия на дребно чрез поръчки по пощата, телефона или Интернет“. Сумата в размер на 1 209 929,34 лева се получава като от общо получената сума 1 130 775,09 лв. се извади надценката в размер на 7 %, на която е прието от органите по приходите, че ответницата е продавала. В тази връзка е посочено, че тези суми са констатирани при извършената проверка на М. Б. от органите по приходите като „получени приходи от наложни платежи“ - протокол на НАП №-22221116227827-073-001 от 10.10.2017 г./л.156, том ІІ от първоинстанционното производство/. В резултат на тази проверка лицето е било задължено да подаде Г. по чл.50 от ЗДДФЛ за 2014 г., 2015 г. и 2016 г., като отчете не само приходите от получените наложени платежи, но и разходите. По отношение на разходите съдът е приел относно данъците във връзка с подадените декларация по чл.50 ЗДДФЛ, съответно в размер на 2 738,15 лв. за 2014 г., 3 659,97 лв. за 2015 г. и 4 721,79 лв., че същите не могат да намерят отражение в разходната частта на икономическия анализ, тъй като не са заплатени към процесния период. По отношение на сумата в размер на 88 940 лв., които касаторът е твърдял, че незаконосъобразно първоинстанционния съд не ги е приел като такива, въззивният съд е приел, че след извършена проверка в счетоводството на дружеството вещите лица са установили, че счетоводното отражение на изтеглените суми от разплащателна сметка на юридическото лице е заприходяване на същата сума като внесена в брой в касата на дружеството по сметка 501, т.е. паричните средства са на юридическото лице като сумата е сменила местоположението си от разплащателната сметка в банка - в брой, в касата на дружеството, Посочено е, че сумата фигурира по сметка 501 което означава, че тя е осчетоводена като „захранване на каса“. Освен изложеното е посочено, че дружеството „Ремакс Контрол 55“ ЕООД не е ответник по процесния иск, респ. неговото имущество, източници на доходи, разходи и др. не са предмет на изследване. Именно това е послужило като основание на вещите лица по СИЕ да не отчетат тази сума като разход на физическото лице - ответник в процеса. Съдът е приел, че установеното несъответствие възлиза в размер на 24 983,95 лв., следователно констатираното от съда несъответствие не е „значително“ по смисъла на пар.1, т.3 от ДР на ЗОНПИ. Освен изложеното, съдът е приел, че с одобрено от съда споразумение от 21.06.2018 г. /л.129 и следв., том І от първоинстанционното производство/ ответницата е призната за виновна в това, че от 13.02.2009 г. до 04.08.2009 г. като управител на две юридически лица и чрез използване на документи с невярно съдържание – справки декларации за ДДС, направила опит да получи от държавния бюджет неследваща се парична сума в общ размер на 128 617,60 лв., като опитът е останал незавършен по независещи от нея причини – при направени ревизии от длъжностни лица на НАП е отказано право на данъчен кредит, поради което е осъдена на основание по 256, ал.2, пр.3, вр. ал.1, пр.1, вр. чл.18, ал.1, вр. чл.26, ал.1 НК на наказание „лишаване от свобода“ за срок от 2 години, чието изпълнение на основание чл.66, ал.1 НК е отложено за срок от 4 години. Въз основа на горното съдът е направил извод, че ответницата не е реализирала приход от извършеното престъпление, установено от наказателния съд – не е получила облага, която не й се следва, с престъпен произход. Ето защо не съществува възможност да съществува връзка между конкретното престъпление, за което по отношение на ответницата има влязла в сила присъда и придобитите активи през целия проверяван период. В изложението на касационните основания се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК – въпроси, разрешени в противоречие с практиката на ВКС, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото и очевидна неправилност на обжалваното решение. Сочи се въпрос, при определяне на несъответствието между приходи и разходи, при установяване на нетния доход следва ли да участват като приход или разход суми от търговска дейност „Търговия на дребно чрез поръчки по пощата, телефона или интернет“, за която не е установен законен източник на средства за нейното извършване. В тази насока се поставя и процесуалноправен въпрос, чия е доказателствената тежест от доказването на законен източник в горния смисъл. Предмет на отнемане е незаконно имущество /това, за което не е установен законен източник на доходи/, което е налично към датата на проверката и може да формира стойността на „значителното несъответствие” по смисъла на § 1 т.3 от ДР на ЗПКОНПИ. Доход са имуществените блага, с които се увеличава потримониума на лицето в резултат на получените приходи от отделна дейност и извършените разходи, свързани с осъществяването на дейността. Доходите могат да бъдат законни и незаконни, доколкото са свързани с определена дейност, която може да е забранена със закон (дейността може да е абсолютно забранена, да е подчинена на особен режим, който позволява само на определени лица да я извършват или да е забранено извличането на доход от тази дейност) или незабранена. Само доходите от забранена със закон дейност са незаконни (те са краен брой, тъй като са изрично и изчерпателно посочени в действащите към съответния момент закони), всички останали доходи от всякакви възможни дейности са законни (те са неизброими). Затова доход може да бъде отнет само на основание чл. 53, ал. 2, б. „б“ НК, когато той произтича от надлежно установено по реда на НПК престъпление, ако придобитото чрез престъплението (според терминологията на НК) не подлежи на връщане или възстановяване. На това основание по наказателноправен ред може да бъде отнета равностойността на придобитото чрез престъплението, ако то липсва или е отчуждено. В горния смисъл е трайната практика на ВКС по поставените въпроси и доколкото в случая е установено, че сумите са от търговска дейност „Търговия на дребно чрез поръчки по пощата, телефона или интернет“, която дейност не е забранена, е доход и е законна, като изводите на съда не са в противоречие с тази съдебно практика. Същите въпроси се поставят и в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но наличието на съдебна практика по тях и съобразяването и от страна на въззивния съд води до липсата на това касационно основание. Очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК касаторът обосновава с изводите на съда относно липсата на връзка между престъпната дейност на проверяваното лице и придобитото имущество. Изводите на съда в тази насока са, че извършеното престъпление е при условията на недовършен опит, т.е. не е получено имущество в резултат от престъпната дейност, не водят до наличие на очевидна неправилност, като следва да се отбележи, че това не са решаващите изводи на съда, доколкото не е установено значително несъответствие по смисъла на закона, водещо до основателност на искането за отнемане на имущество. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, като в полза на ответника по касационната жалба се присъди сумата от 3 000 евро, представляваща заплатено от страната адвокатско възнаграждение, на основание чл.78, ал.3 ГПК. Водим от горното, състав на ВКС