Определение № 2076 от 23.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1736/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Г. Д. -чрез процесуален представител адв. Н. П., срещу решение № 885 от 26.06.2023 г., постановено по в. гр. д. № 430/2023 г. на Окръжен съд - Пловдив. С посоченото решение е потвърдено решение № 3970 от 25.11.2022 г. по гр. д. № 13026/2021 г. на Районен съд - Пловдив в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която е признато за установено по предявени по реда на чл.422, ал.1 вр. чл.415, ал.1 ГПК искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ и чл.86 ЗЗД, че Р. Г. Д. дължи на „Юробанк България“ АД сумата 18 056.88 лв. - предсрочно изискуема главница по договор за потребителски кредит № FL933220/17.08.2018 г., сумата 1 744.82 лв. - възнаградителна лихва за периода от 17.09.2019 г. до 28.09.2020 г., сумата 115.64 лв. - обезщетение за забава за периода от 17.09.2019 г. до 12.03.2020 г., сумата 1 451.69 лв. - обезщетение за забава за периода от 14.05.2020 г. до 14.01.2021 г., и сумата 45.50 лв. - начислена месечна такса за обслужване на разплащателна сметка на основание чл.5, т.2 от договора за периода от 20.08.2019 г. до 14.01.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 26.01.2021 г., до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед № 4506/19.05.2021 г. за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 1319/2021 г. на Районен съд - Пловдив. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради необоснованост и нарушения на материалния и процесуалния закон. Навеждат се оплаквания, че въззивният съд неправилно е приел, че предоставеният от банката - ищец кредит е усвоен от ответницата - кредитополучател, че е налице забава на погасителни вноски, съставляваща основание за предсрочна изискуемост на кредита, че предсрочната изискуемост е обявена надлежно на кредитополучателя, че главното вземане и акцесорните вземания са дължими в приетия за доказан по делото размер, както и че не е изтекла погасителната давност по отношение на тях. Без излагане на конкретни доводи, в жалбата се твърди бланкетно, че решението е вероятно недопустимо и очевидно неправилно. С касационната жалба е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК (наименовано „допълнение към касационна жалба“), чието съдържание в основната си част е идентично със съдържанието на жалбата. В изложението допускането на касационно обжалване е обосновано с релевираните основания за неправилност на въззивното решение и с твърдения за противоречие на решението с практиката на ВКС в решение № 139 от 05.11.2014 г. по т. д. № 57/2012 г., решение № 147 от 26.01.2021 г. по т. д. № 2256/2019 г. и решение № 10/2020 г. по т. д.№ 16/2019 г. на ВКС. Бланкетно са посочени и основанията по чл.280, ал.2, предл.2 и предл.3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Юробанк България“ АД, [населено място] - чрез пълномощник адв. С. З., в който е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. За да постанови обжалваното решение, Окръжен съд - Пловдив е съобразил установените от първоинстанционния съд и безспорни във въззивното производство факти, че страните са обвързани от валидно облигационно правоотношение, породено от сключен на 17.08.2018 г. договор за кредит под режима на ЗПК, по силата на който банката - ищец се е задължила да предостави на ответницата - кредитополучател кредит в размер на 20 000 лв. с краен срок на погасяване 17.08.2025 г. за погасяване на задължения към други финансови и кредитни институции. В договора и в приложимите към него общи условия, приети от кредитополучателя, са уговорени задължения за заплащане от кредитополучателя на възнаградителна лихва и на такси, съгл. прилаганите от банката тарифи, като е предвидено право в полза на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем в случай на забава на една или повече погасителни вноски по кредита (чл.14 от договора). Съобразявайки разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се е произнесъл по въведените с въззивната жалба на ответницата оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение и е разгледал поддържаните във връзка с тях възражения и доводи за несъществуване на отразените в заповедта за изпълнение вземания по договора за кредит. Въззивният съд е преценил като неоснователно възражението на ответницата, че уговореният кредит от 20 000 лв. не й е предоставен от банката - ищец. С аргумент, че по делото е представено банково бордеро за превод на отпуснатата като кредит сума по уговорена сметка на кредитополучателя, въззивният съд се е произнесъл, че сумата е преминала в патримониума на ответницата (факт, потвърден от заключението на назначената в първоинстанционното производство съдебно - счетоводна експертиза). Въз основа на заключението на съдебно - счетоводната експертиза въззивният съд е установил, че ищцата не е погасила на падежа две поредни погасителни вноски, което е послужило като основание банката - кредитор да упражни правото си по чл.14 от договора и да обяви остатъка от кредита за предсрочно изискуем. Предвид установеното неизпълнение на задължението за погасяване на кредита на падежа, съгл. погасителния план към договора, съдът е счел за неоснователно и възражението за отсъствие на обективните предпоставки за предсрочна изискуемост на кредита. По отношение на възражението, че отправеното от банката уведомление (изявление) за предсрочна изискуемост не е връчено на ответницата, въззивният съд е приел, че връчването е извършено редовно по реда на чл.47, ал.5 ГПК при наличие на предвидените в процесуалния закон предпоставки за това и е достигнало до ответницата, като с оглед способа за връчване предсрочната изискуемост е настъпила на 28.09.2020 г. Доводът на ответницата, че връчването е нередовно, тъй като е извършено чрез частен съдебен изпълнител, който няма правомощия за връчване на съобщения извън изпълнителното производство, не е възприет от въззивния съд с оглед правната уредба в чл.43 ЗЧСИ. Бланкетното възражение за недължимост на възнаградителни лихви, лихви за забава и такси в размерите, признати от първоинстанционния съд, е определено от въззивния съд като неоснователно с мотиви, основани на констатациите в заключението на съдебно - счетоводната експертиза. Пред въззивната инстанция ответницата е поддържала и възражението си за погасяване по давност на установяваните по реда на чл.422, ал.1 ГПК парични вземания, но въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за неоснователност на възражението. Относно вземането за главница съдът се е произнесъл, че е приложима общата петгодишна давност, която е започнала да тече от обявяване на предсрочната изискуемост на кредита на 28.09.2020 г. и не е изтекла към датата на предявяване на иска (респ. подаване на заявлението). За останалите вземания, предмет на заповедта за изпълнение, е прието, че е приложима тригодишната погасителна давност, която също не е изтекла. В зависимост от изводите, до които е достигнал след разглеждане на оплакванията по чл.269 ГПК, Окръжен съд - Пловдив е потвърдил решението на Районен съд - Пловдив в обжалваната от ответницата част, с която са признати за съществуващи вземанията за главница, лихви и такси по договора за кредит от 17.08.2018 г. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Окръжен съд - Пловдив въззивно решение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК - ответницата - сега касатор, се е позовала бланкетно на основанията по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК - вероятност въззивното решение да е недопустимо, и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК - очевидна неправилност на решението. След извършване на служебна проверка, в съответствие с указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция не констатира данни за вероятна недопустимост на обжалваното решение. С решението въззивният съд се е произнесъл по иска, с който е бил сезиран, разрешил е спора на предявеното от ищеца основание и не е извършил процесуални действия, сочещи на нарушение на принципа на диспозитивното начало по чл.6 ГПК. При отсъствие на данни, от които може да се направи обосновано предположение за недопустимост на въззивното решение, няма основание решението да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, предл.2 ГПК. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.2 ГПК. В практиката на ВКС е възприето разрешението, че очевидната неправилност по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК се свързва с особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В касационната жалба и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК ответницата - касатор се е позовала бланкетно на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, без да посочи конкретни пороци на обжалваното решение, които могат да бъдат подведени под квалифицираната форма на неправилност, предвидена в чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Въз основа на изложените от въззивния съд мотиви съставът на ВКС не преценява решението като очевидно неправилно, поради което приема, че касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК не следва да се допуска. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК ответницата - касатор е навела и твърдения за противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, но не е посочила конкретен правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, чието разрешаване от въззивния съд е в противоречие с цитираната съдебна практика. Съдържанието на изложението предполага извеждане на значимия (според касатора) правен въпрос от оплакванията в касационната жалба и от посочените актове на ВКС, което е недопустимо - в този смисъл са указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Непосочването на значимия за изхода на делото правен въпрос е достатъчно основание въззивното решение да не бъде допуснато до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 430/2023 г. на Окръжен съд - Пловдив. Разноски не следва да се присъждат на ответника по касация, въпреки изхода на производството по чл.288 ГПК, тъй като не са представени доказателства за извършването им. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,