Определение № 2031 от 24.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3467/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 16773/25.05.2023 г., подадена от К. И. М., В. Н. М. и Е. Н. М., чрез адвокат Г. К., срещу решение № 435 от 05.04.2023 г. по гр. д. № 20225300503295/2022 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 260442 от 13.08.2022 г. на Пловдивския районен съд, поправено с решение № 260467 от 12.10.2022 г. и допълнено по реда на чл. 248 ГПК с определение № 260819 от 08.11.2022 г., по гр. д. № 2904/2019 г., в частта, с която е допусната съдебна делба на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], общ. М., одобрени със заповед № РД-18-36/06.03.2008 г. на изп. директор на АГКК, с площ от 1664 кв.м, с адрес на поземления имот: [населено място], общ. М., [улица], номер по предходен план: *, кв. 51, парцел *, при съседи: имоти с идентификатори ***, ***, ***, *** и ***, която да се извърши между: Н. Д. М., Т. Д. М., К. И. М., В. Н. М., Е. Н. М., при делбени квоти, както следва: 6/48 ид. ч. за Н. Д. М., 6/48 ид. ч. за Т. Д. М., 22/48 ид. ч. за К. И. М., 7/48 ид. ч. за В. Н. М. и 7/48 ид. ч. за Е. Н. М.. Въззивният съд е приел, че по делото няма спор, а и от представените удостоверения за наследници се установява, че страните са наследници на общия им наследодател Н. В. М., починал на 05.07.1979 г. и оставил следните наследници: съпруга З. Т. М., дъщеря Й. Н. Н. и синове П. Н. М., В. Н. М. и Д. Н. М.. Безспорно е и обстоятелството, че общият наследодател е предоставил ползването на площта от бившия парцел *, пл. № *, кв. 81 по отменения регулационен план на [населено място] на синовете си В. М. и Д. М., като В. е ползвал северната част от имота, а Д. - южната част. Съдът е посочил, че спорният пред него въпрос е дали В. М., съответно неговият син, е придобил по давност северната част от имота, и по-конкретно - спрямо брат си Д. и неговите наследници, защото тяхната сестра Й. Н. се е отказала от наследството, останало от родителите й Н. и З. М., а наследниците на другия брат (П. М.) - Р. Т. М. (съпруга), Д. П. М. (син) и Д. П. М. (дъщеря), признават правата на Н. В. М. - син на В. Н. М., върху къщата и двора от процесния имот. Визирал е, че за установяване на това обстоятелство са разпитани свидетелите Г., Г. и Н.. Последните двама сочат, че двете части от бившия парцел *, пл. № * са разделени от бразда, прокарана още от общия наследодател, а според свидетелките Г. и Н. впоследствие е изградена телена мрежа по протежение на тази бразда, но тя не покрива цялата дължина на браздата. Окръжен съд – Пловдив се е позовал на разясненията, дадени в мотивите на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които, когато наследниците приемат наследството на наследодателя, владението е част от неговото имущество и продължава от наследниците по право, независимо че само един от тях остава в наследствения имот, а това означава, че основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта, признава такива права и на останалите съсобственици, което го прави държател на техните идеални части, което е достатъчно, за да се счита презумпцията на чл. 69 ЗС за оборена. В мотивите на тълкувателното решение е посочено още и че за да се придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът следва да докаже т. нар. преобръщане на владението, като установи, че е извършил явни и недвусмислени действия, с които отблъсква владението на другите съсобственици и чрез тези действия установява своене. Въззивният съд е приел, че от показанията на тримата свидетели не се установяват такива действия - не се установява В. Н. М. и неговият син Н. да са предприели действия, с които да са отблъснали владението на Д. Н. М. или неговите синове, за да покажат, че своят имота. Ето защо съдът е заключил, че възражението за придобиване по давност на поземления имот с идентификатор *** от страна на В. М., съответно неговия син, се явява неоснователно. Окръжен съд – Пловдив е изложил, че К. М., В. М. и Е. М. са направили и още едно възражение - че техният наследодател Н. В. М., заедно с неговата съпруга К. И. М. са придобили по давност наследствената част на З. В. Б.. Приел е, че от показанията на посочените по-горе трима свидетели се установява, че З. Б. е живяла в процесния имот до 1996 г., когато е сключила граждански брак с Т. Д. Б., който след смъртта на З. Б. е конституиран като ответник с определение от 08.09.2020 г., след който момент тя се е преместила да живее в [населено място]. В съдебно заседание, проведено на 18.11.2020 г., Т. Б. е заявил, че не е бил допускан до процесния имот от К. М., която му заявила, че той няма място тук (очевидно става дума за процесния имот), а мястото му е там, до вратата. Окръжен съд – Пловдив е посочил, че с оглед отношенията между страните, това изявление на Т. Б., преценено с обстоятелството, че той и неговата съпруга не са посещавали имота през тринадесетте години, през които са се грижили за майката на З. – Е., в дома им в [населено място], може да се приеме, че предупреждението на К. М. е било насочено и към З. Б.. Изявлението на Т. Б., че е орал двора в [населено място], е останало неподкрепено от останалите доказателства, а освен това не е уточнено в кой момент е било извършено това действие, нито конкретното място, което е било обработвано, понеже едната част от двора се е ползвала от Д. М. и неговите наследници. Според въззивния съд тези действия на К., чийто съпруг е Н. М., представляват манифестиране пред З. и Т. Б. на намерението им да своят процесния имот и същевременно явно и категорично отблъскват владението на Б.. Ето защо с тези си действия К. и Н. М. са превърнали държането на идеалните части от правото на собственост върху процесния имот, притежавани от З. Б., във владение и затова К. и Н. М. са придобили по давност идеалната част от правото на собственост, притежавана от З. Б.. Според съда тази констатация прави безпредметно обсъждането на обстоятелството, получила ли е З. Б. лек автомобил „Москвич“, от кого, кога и по какъв повод - за неформално уравнение на дела й, или като подарък. Изложеното обосновава извода, че процесният имот не е бил част от имуществото, принадлежало на З. В. Б. към момента на откриване на нейното наследство и затова то не е наследено от нейния съпруг Т. Д. Б. и остава извън предмета на нотариалното завещание, с което Т. Б. е завещал цялото си имущество на М. И. К.. Въз основа на изложеното, Окръжен съд – Пловдив е направил извод, че делбата на спорния имот следва да бъде допусната между К. И. М., В. Н. М., Е. Н. М., Н. Д. М. и Т. Д. М., при определените от първоинстанционния съд обем от права, като относно последното е препратил към мотивите на Районен съд – Пловдив, на основание чл. 272 ГПК. Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като формулират следните въпроси: 1. Длъжен ли е съдът да извърши самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, след обсъждане на оплакванията по въззивната жалба, доводите и възраженията на страните, и да изложи мотиви по съществото на спора; 2. Писмено изявление на страната по делото, което съдържа неизгодни за нея факти, релевантни за спорното право, има ли характер на признание и притежава ли това признание доказателствено значение. Следва ли това признание да бъде обсъдено от съда и установения с него факт - съобразен при формиране на правните изводи. По първия въпрос се сочи противоречие на въззивното решение с приетото в: т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 г., ППВС № 7/27.12.1965 г., ППВС № 1/10.11.1985 г., решение от 18.08.2022 г. по гр. д. № 236/2021 г. на ВКС, IV г. о., а по втория - с р ешение от 14.05.2021 г. по гр. д. № 3408/2020 г. на ВКС, І г. о. и цитираните в него решение № 475/08.06.2010 г. по гр. д. № 1311/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 249/27.12.2011 г. по гр. д. № 1037/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 49/12.03.2015 г. по гр. д. № 5062/2014 г. на ВКС, I г. о. Постъпил е отговор на касационната жалба от Н. М., в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че следва да допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: Длъжен ли е съдът да извърши самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, след обсъждане на оплакванията по въззивната жалба, доводите и възраженията на страните, и да изложи мотиви по съществото на спора, за проверка дали по него въззивното решение не противоречи на приетото в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 60299/18.08.2022 г. по гр. д. № 236/2021 г. на ВКС, IV г. о. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,