Определение № 3049 от 09.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3853/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Община Велико Търново срещу решение № 260 от 21.05.2025 г. по в. гр. дело № 261/2025 г. на Великотърновски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1600 от 29.11.2024 г. по гр. д. № 971/2024 г. на Великотърновски районен съд, с което е прието за установено на основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР по отношение на Община Велико Търново, че „Индустриална техника“ ЕООД е собственик на 18 кв.м., означени с лилаво в чертеж № 1 - комбинирана скица за пълна или частична идентичност на поземлен имот с идентификатор ***, към заключението на вещото лице инж. Г. П., приподписан от съдебния състав и представляващ неразделна част от решението, и с координати на точките, заключващи частите от поземлен имот с идентификатор ***, които попадат в поземлен имот с идентификатор ***- 6, 2, 3 и 7, отразени в чертеж № 5 - координатен регистър, към заключението на вещото лице инж. Г. П., приподписан от съдебния състав и представляващ неразделна част от решението, които 18 кв.м. представляват част от собствения на ищеца поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-86.19.09.2008 г., която площ поради грешка неправилно е включена като част от съседния собствен на ответника поземлен имот с идентификатор ***, както и на 15 кв.м., означени с жълто на чертеж № 1 - комбинирана скица за пълна или частична идентичност на поземлен имот с идентификатор ***, към заключението на вещото лице инж. Г. П., приподписан от съдебния състав и представляващ неразделна част от решението, и с координати на точките, заключващи частите от поземлен имот с идентификатор ***, които попадат в поземлен имот с идентификатор ***- 7, 3, 4, 5, 9 и 8, отразени в чертеж № 5 - координатен регистър, към заключението на вещото лице инж. Г. П., приподписан от съдебния състав и представляващ неразделна част от решението, които 15 кв.м. представляват част от собствения на ищеца поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-86.19.09.2008 г., която площ поради грешка неправилно е включена като част от съседния собствен на ответника поземлен имот с идентификатор ***. С първоинстанционно решение № 213 от 05.02.2025 г. по гр. д. № 971/2024 г. на Великотърновски районен съд, постановено по реда на чл. 250 ГПК, е отхвърлено искането на ищеца „Индустриална техника“ ЕООД за допълване на първоинстанционното решение № 1600 от 29.11.2024 г. по гр. д. № 971/2024 г. на Великотърновски районен съд чрез включване в него на „волеизявление“ за признаване за установено по отношение на Община Велико Търново, че ищцовото дружество е собственик на имот с идентификатор ***по КККР, идентичен с УПИ *** от кв. ***по ПУП на [населено място]. Касаторът поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и като необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че неправилно е приет за осъществен фактическият състав на чл. 54, ал. 2 ЗКИР, тъй като ищецът е придобил въз основа на процесната публична продажба имот с площ от 910 кв.м., а в КККР този процесен имот е нанесен с площ от 942 кв.м., т.е. с по-голяма площ от действително придобитата, въпреки че няма нови обстоятелства, обосноваващи право на собственост в по-голям обем от придобитото с процесното постановление за възлагане. Моли обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР да бъде отхвърлен като неоснователен, като му бъдат присъдени съдебно – деловодните разноски за трите съдебни инстанции, вкл. юрисконсултско възнаграждение. В изложението на основания за допускане на касационния контрол на въззивното решение към касационната жалба, касаторът Община Велико Търново поставя в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд, потвърждавайки първоинстанционното решение, да мотивира и обоснове решението си, като отговори на всички наведени правозащитни и правоизключващи възражения на страните при постановяване на решението?“ и 2. „Допустимо ли е да се уважи иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, като без да се установи по-голям обем собственост на страна - участник в процеса, вследствие на съдебното решение площта на процесния имот в кадастралната карта да се увеличи? “, които счита че са разрешени в атакуваното решение в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на І г.о.; решение № 310 от 08.01.2019г. по гр.д. № 915/2018 г. на IV г.о.; решение № 47 от 07.03.2019г. по гр.д. № 1464/2018г. на III г.о. и решение № 34 от 26.02.2015 г. по гр. д. № 6256/2014 г. на II г. о.. Формулира, отново на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, и трети въпрос: „Правилно и допустимо ли е при иск по реда на чл. 54, ал. 2 ЗКИР в исковата молба претендираната площ да е посочена приблизително, като се използват думите „около“?“, който поддържа, че е разрешен в противоречие с ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС. Ответникът по касационната жалба – „Индустриална техника“ ЕООД подава писмен отговор в срок, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационен контрол на атакувания съдебен акт и за неоснователност на касационната жалба. Депозира в преклузивния срок по чл. 287, ал. 2 ГПК „насрещна“ касационна жалба срещу горепосоченото въззивно решение в частта му, с която е потвърдено постановеното по реда на чл. 250 ГПК решение № 213 от 05.02.2025 г. по гр. д. № 971/2024 г. на Великотърновски районен съд. Навежда оплаквания за неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт в тази част, поддържайки че с исковата молба е предявил иск за установяване на правото на собственост върху целия процесен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място], но съдът не се е произнесъл по целия заявен предмет. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към насрещната касационна жалба, ищецът поставя в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните въпроси: 1. „За да определи действителното основание на спорното материално право, следва ли съдът да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция? “; 2. „Кога е налице допустимо предявен иск, по който съдът дължи допустимо произнасяне с допълнително решение по реда на чл. 250 ГПК? “; 3. ,,Длъжен ли е съдът да постанови допълнително решение по реда на чл. 250 ГПК, когато не се е произнесъл в диспозитива на съдебното решение по всички искове, с които е сезиран, и страната е поискала допълване? “, и 4. „Длъжен ли е съдът да има изрично произнасяне с диспозитива на съдебното решение по иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР по правото на собственост на ищеца, когато това право е въведено като предмет на делото и е обсъдено в мотивите на решението? “. Релевира и очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Ответникът по „насрещната“ касационна жалба – Община Велико Търново подава писмен отговор на същата в срок, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Касационната жалба на „Индустриална техника“ ЕООД е насочена срещу въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е оставена без уважение молбата на касатора – ищец с правно основание чл. 250 ГПК. Както е изяснено по-горе, решението по чл. 250 ГПК не касае иска с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР, произнасянето по който е предмет на първоначалната касационна жалба на ответната община. Отнася се до друг установителен иск за собственост на целия имот с идентификатор ***по КККР на [населено място], който ищецът твърди, че е предявил с исковата молба. Следователно именуваната „насрещна касационна жалба“ на ищеца има различен предмет от предмета на първоначалната жалба на ответника, поради което би била допустима, ако е подадена в срока за обжалване на атакуваното с нея въззивно решение, но не и в срока по чл. 287, ал. 2 ГПК за подаване на насрещна касационна жалба. Въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение по реда на чл. 250 ГПК, е връчено на ищеца чрез ЕПЕП на 21.05.2025 г., удостоверено по надлежния ред по чл. 44, ал. 3 ГПК. Касационната жалба на ищеца е депозирана на 07.08.2025 г., т.е. след изтичане на едномесечния срок за касационно обжалване по чл. 283 ГПК, поради което е просрочена и като такава следва да бъде оставена без разглеждане. Дори да можеше да се приеме, че тя притежава характеристиките на насрещна касационна жалба, би подлежала на разглеждане, само ако бъде допуснато касационно обжалване по първоначалната касационна жалба (чл. 287, ал. 4 ГПК). Касационната жалба на Община Велико Търново е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което тя е допустима. Въззивният съд е приел за установено по предявения иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР, че със заповед № РД 22-704/17.06.2002г. на кмета на ответната община е одобрено частично изменение на ПУП - план за регулация, а именно: промяна на уличната регулация; промяна на дворищната регулация на УПИ*** - за общински парк и УПИ *** - за комплексно застрояване от кв.***; разделяне на УПИ X - за комплексно застрояване от кв. 162 на седем нови УПИ, включително УПИ *** - за жилищна строителство и обществено обслужване, както и че с решение № 102/23.03.2009 г. по адм. д. № 487/2008 г. на административния съд е отменена горепосочената заповед № РД 22-704/17.06.2002г., изменена със заповед № РД 22-730/25.06.2002г., вкл. досежно отреждането на УПИ *** за обществено обслужване. Намерил е, че съгласно договор за замяна от 26.05.2003г. „Киров“ АД е придобило от Община Велико Търново недвижим имот - частна общинска собственост от 910 кв.м., представляващ УПИ ***, на [улица], от кв.***по плана на гр. ***, който впоследствие с постановление за възлагане на недвижим имот на ЧСИ И. Ц. от 20.10.2016г. (вписано като акт №171, том X., вх. рег. №11525/13.12.2016г. на Служба по вписванията - гр. В.Търново и влязло в сила на 01.12.2016г.) е придобит от ищеца. В постановлението за възлагане е описан като недвижим имот, съставляващ 910/8348 ид. части от УПИ ***, кв.***, находящ се в гр. ***, [улица], целият УПИ с площ от 8348 кв.м., при граници: север- [улица], изток, юг и запад-УПИ ***-за общински парк, ведно с изградената в имота сграда с адм. адрес: [улица], означена като “магазини, кафе, офиси и ограда“, с площ от 364 кв.м., като в КККР на гр. ***, одобрени със заповед № РД-18- 86/19.09.2008 г., поземленият имот е нанесен с идентификатор№***, целият с площ от 942 кв.м., а построената в него сграда – с идентификатор ***. Второинстанционният съд е възприел извода в приетото и неоспорено заключение на техническата експертиза (основно и допълнително), че при отразяването на имот УПИ *** от кв. ***по устройствения план от 2002г., в КККР, одобрени през 2008 г., е допусната грешка в следния смисъл: частта от собствения на ищеца УПИ ***, кв. ***, попадаща в поземлен имот с идентификатор ***, е с площ от 18 кв.м., а частта от УПИ ***, кв. ***, попадаща в поземлен имот с идентификатор ***, е с площ от 15 кв.м., като границите на горепосочените реални части са посочени в изработени чертежи и скици от съдебния експерт. Въззивният съд е посочил от правна страна, че според чл. 54, ал.2 ЗКИР, поземленият имот е част от земната повърхност, определена с граници съобразно правото на собственост. Определящ, индивидуализиращ белег на вещните права са техните граници, а не площта им, която е функция на границите. Затова е заключил, че при спор за собственост, произтичащ от отразена в КККР граница между два съседни имота, предмет е установяването на границите на правото на собственост на всяка от страните, следващи от придобивното основание и при отчитане дали впоследствие са се осъществили факти, водещи до промяна на спорната граница. Решаващият съд е счел, че по силата на договор за замяна от 26.05.2003г., праводателят на ищеца е придобил недвижим имот – частна общинска собственост от 910 кв.м., представляващ УПИ *** от кв. ***по плана на гр. ***, с подробно посочени в договора граници на имота и именно това е собствеността, която „Индустриална техника“ ЕООД е придобило на публичната продан въз основа на влязло в сила постановление за възлагане на ЧСИ като деривативен придобивен способ. КККР на гр. В.Търново, одобрени през 2008г., са създадени въз основа на действащия към този момент ПУП, вкл. въз основа на измененията на ПУП, одобрени със заповед № РД № 22-704/17.06.2002г., отменени впоследствие с решение на административния съд. Въззивният съд е счел, че от заключението на техническата експертиза (основно и допълнително) е установена твърдяната грешка в кадастралната карта, изразяваща се в означените части с лилаво (с площ 18 кв.м., обективирана в чертеж № 1- комбинирана скица за пълна или частична идентичност на поземлен имот с идентификатор ***), представляващи част от УПИ *** от кв. ***, попадаща в поземлен имот с идентификатор ***, отразена в чертеж №5 - координатен регистър (неразделна част от експертното заключение – л. 159 от първоинстанционното дело) и означените части с жълто (с площ 15 кв.м., обективирана в чертеж №1-комбинирана скица за пълна или частична идентичност на поземлен имот с идентификатор ***), представляващи част от УПИ *** от кв.***, попадаща в поземлен имот с идентификатор ***, отразена в чертеж №5 - координатен регистър (неразделна част от експертното заключение – л. 159 от първоинстанционното дело)), при което предявеният иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР е основателен. Второинстанционният съд е приел за неоснователно оплакването за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в това, че първоинстанционното решение няма отхвърлителен диспозитив относно неуважена част от иска досежно площта на спорните части от имота. Посочил е, че искът по чл.54, ал.2 ЗКИР съдържа в себе си иск за установяване право на собственост върху недвижим имот в посочените в исковата молба граници. Площта на имота и сигнатурата по плана, ако има такава, не са присъщи белези, тъй като зависят от начина на измерване или могат да се променят при изменение на плана. Всеки недвижим имот, за да съществува като самостоятелен обект на отделни права, следва да бъде индивидуализиран с граници, а площта на тази индивидуализация е съпътстващ белег. Решаващият съд е счел, че предмет на настоящото производство не е установяване принадлежността на правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор ***по КККР, а действителния му обхват, за който се твърди, че е неправилно заснет в КККР, поради което не са били налице предпоставки за допълване на първоинстанционното решение по реда на чл. 250 ГПК за признаване за установено, че ищецът е собственик на целия процесен имот,тъй като такъв иск не е бил предявен. При горепосочените решаващи правни съображения въззивният съд е намерил за основателен предявения иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР и за правилно първоинстанционното решение по чл. 250 ГПК, с което е оставена без уважение молба на ищеца за допълване на решението чрез признаване за установено, че ищецът е собственик на целия процесен имот с идентификатор ***от КККР на гр. ***. Настоящият състав на Върховния касационен съд, Първо гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, включително на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 ГПК (вероятна нищожност, вероятна недопустимост и очевидна неправилност), по касационната жалба на Община Велико Търново. Поставеният от касатора – ответник първи процесуалноправен въпрос притежава характеристиките на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е от значение за крайния изход на конкретния спор. Спрямо него обаче не е налице наведеното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, ал. 1 ГПК. По правния въпрос е формирана практика на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 164 от 04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014г. на ВКС, III г. о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр.д. № 7175/2013г. на ВКС, ІV г.о., решение № 190/07.02.2020г. по гр.д. № 24/2019г. на ВКС, I г.о.; решение № 5/11.05.2020г. по гр.д. № 1241/2019г. на ВКС, І г.о.; решение № 74/02.07.2020г. по гр.д. № 2701/2010г. на ВКС, ІІІ г.о., и др., вкл. цитираните от касатора), която е съобразена от въззивния съд в атакуваното решение. Второинстанционният съд е обсъдил всички относими доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното и във въззивното производство в съответствие с чл. 235 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, независимо че е препратил към фактическите мотиви на първоинстанционното решение. Въз основа на съвкупната им преценка е извел подробни собствени фактически и правни съображения по съществото на спора. Обосновал е с приетото и неоспорено заключение на техническата експертиза принадлежността на спорните реални части от двата съседни имота към придобития от ищеца поземлен имот на основание влязло в сила постановление за възлагане на ЧСИ, което като деривативен придобивен способ прехвърля само правата, притежавани от праводателя – длъжник в изпълнителния процес по силата на договор за замяна от 26.05.2003г., сключен между „Киров“ АД и ответната община. В този контекст, не е признавал в полза на ищеца допълнителни права, извън придобитите с влязлото в сила постановление за възлагане от 20.10.2016 г. Доколкото е приел за допустим и разгледал единствено иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР с предмет процесните реални части, погрешно нанесени по КККР в двата съседни имота – собственост на ответника, решаващият съд не е формирал сила на пресъдено нещо досежно правото на собственост върху целия процесен имот, нанесен в КККР с идентификатор ***. Следва да бъде посочено, че в случай, че ответникът претендира свои права в поземлен имот с идентификатор ***от КККР на гр. В.Търново, върху други реални части, различни от процесните, погрешно нанесени в имота на ищеца, той също разполага с възможност да предяви иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР за установяване на собствеността си върху тях. Въззивният съд е изложил съображения и по оплакванията за неиндивидуализиран предмет на иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР чрез посочване на площта на процесните реални части от съседните имоти с „около“, намирайки ги за неоснователни, доколкото докладът по делото съдържа точна площ и тя е индивидуализирана, вкл. чрез граници, със заключението на техническата експертиза. Съобразно гореизложеното извършените от въззивния съд процесуални действия по оценяването на доказателствения материал по делото и мотивирането на въззивното решение са в съответствие с горепосочената практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Вторият въпрос на касатора – ответник не притежава характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т.е. не съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване. Той не е съотносим нито с фактическите, нито с правните мотиви в атакуваното решение, не е обсъждан от въззивния съд, а съставлява съждение на самия жалбоподател. При неосъществено общо основание за допускане на касационния контрол, не следва да бъде обсъждано наведеното допълнително такова по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Третият въпрос, поставен от ответника, също не удовлетворява изискването за общо основание за допускане на касационно обжалване според чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е без значение за решаващите правни съображения в обжалвания съдебен акт. Първоинстанционният и второинстанционният съд са разгледали и уважили иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР с конкретна площ на процесните реални части от двата съседни имота, достатъчно индивидуализирана и с граници със заключението на техническата експертиза. Те не са счели, че посочената от ищеца тяхна площ в исковата молба е приблизителна, макар това да е допустимо и да подлежи на уточняване с експертно заключение в хода на делото. Напротив, според изготвения в процеса доклад по чл. 146 ГПК, са приели и разгледали иск за установяване на грешка в КККР досежно конкретно посочени площи от съседните имоти. С оглед изискването на законодателя за кумулативно осъществяване на общо и допълнително основание за допускане на касационния контрол, при неосъществено общо такова, касационният съд не дължи обсъждане на релевираното допълнително основание по третия въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По гореизложените съображения не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната от ответника част. Ответникът - Община Велико Търново е поискал присъждане на юрисконсултско възнаграждение по касационната жалба на насрещната страна и такива следва да му бъдат присъдени в размер на сумата от 80 евро. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Първо гражданско отделение