Определение № 5283 от 19.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 214/2024 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от И. Г. Я., чрез адвокат К. С., срещу въззивно решение № 1040 от 09.10.2023 г., постановено от Бургаски окръжен съд по въззивно гр.д. № 1088/2023 г. Касаторът излага доводи за неправилност. Насрещната страна “Югоизточно държавно предприятие“ ДП, представлявано от Д. Р., чрез юрисконсулт П. П., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, евентуално, че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията – юрисконсултско възнаграждение. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Жалбата съдържа и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Бургаски окръжен съд, като изменил решението на първостепенния РС – Малко Т., приел за установено, че И. Г. Я. дължи на “Югоизточно държавно предприятие“ ДП сумата от 7352,86 лв., представляваща неустойка по договор за управление № РД-14-09.12.12.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 07.07.2022 г. до окончателното издължаване, за която е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 06.10.2022 г. по ч.гр.д. № 66/2022 г. на РС – Малко Търново. Присъдил съдебноделоводни разноски. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че на 12.12.2019 г. Югоизточното държавно предприятие (ЮДП) е сключило с Я. договор за управление, по силата на който предприятието възлага, а физическото лице приема да ръководи и представлява повереното му стопанство – Териториално поделение “Държавно горско стопанство – Малко Т.“ (“ТП ДГС – МТ), в съответствие с действащото законодателство на Република България, решенията на министъра на земеделието и храните, на управителния съвет и на директора на ЮДП и в рамките на предоставените му права, съгласно действащата нормативна уредба правомощия. В чл. 12 от договора за управление са уредени задълженията на И. Я. като директор на териториалното поделение. В чл. 18, ал. 1 е предвидено, че при нарушение на договора за управление, в това число и такова, изразяващо се в нарушение на разпоредбите на Закона за горите, Закона за лова и опазване на дивеча и подзаконовите нормативни актове по тяхното прилагане, както и на други нормативи актове, както и при извършване на действия, уронващи доброто име на предприятието и в случаите на злоупотреба с доверието на управителните и ръководните органи на ЮДП, И. Я. дължи неустойка в размер до 5 месечни брутни възнаграждения. Съгласно чл. 18, ал. 2 от договора за управление при реализиране на отговорността по ал. 1 директорът на ЮДП издава заповед, в която определя основанието и конкретния размер на дължимата неустойка. Според чл. 18, ал. 4 от договора, размерът на неустойката се определя на база последното формирано и изплатено възнаграждение за месеца, предхождащ месеца на издаване на заповедта по чл. 18, ал. 2. Договорът за управление е прекратен със заповед от 20.07.2021 г. Със заповед от 11.02.2022 г. директорът на ЮДП е възложил на одитен екип от звено “Вътрешен одит“ да извърши одитен ангажимент за даване на увереност относно “съответствието на финансовото управление на дейностите“ в ТП “ДГС – МТ“ за периода от 01.07.2020 г. до 31.12.2021 г. Изготвен е предварителен одитен доклад, който е връчен на 08.03.2022 г. на Я.. Впоследствие е съставен окончателен доклад от 11.03.2022 г., с който са констатирани негови пропуски при изпълнение на задълженията му като директор на ТП “ДГС – МТ“, за одитирания период. Във връзка с горното, ръководителят на одита е съставил друг доклад до директора на ЮДП с (отново с дата 11.03.2022 г.), в който са резюмирани пропуските, като е направено предложение, на основание чл. 17, ал. 3, т. 2 от договора за управление, да бъде задържана внесената в полза на ЮДП гаранция, както и на основание чл. 18, ал. 1 да се поиска от И. Я. да заплати договорна неустойка в размер до 5 месечни брутни възнаграждения. Със заповед от 07.04.2022 г. на директора на ЮДП, на основание чл. 18, ал. 2 от договора за управление, е наредено от същия да се потърси неустойка в размер на 10 654,97 лв., представляваща сума в размер на три брутни възнаграждения, получени от Я.. Съдът е изяснил, че окончателният одитен доклад е официален свиделстващ документ и констатациите в него се ползват с материална доказателствена сила, за разлика от изводите в доклада. Съдът намерил, че се установяват 3 от 9 сочени в доклада нарушения, като те представляват неизпълнение на договора за управление. Нарушенията са следните: 1.допуснато продължение на договори с изтекъл срок, без да са сключени анекси за удължаване на срока на действие, с което е позволено в горските територии да се извършват дейности без основание. Освен това не е реализирана договорната отговорност на насрещните страни по договорите, с което са накърнени интересите на предприятието да получи своевременно изпълнение; 2. счетоводно в баланса на държавното предприятие се включва сградата на почивен дом, находящ се в землището на [населено място], местност „К.“, но не и поземления имот, върху който е построена същата сграда; 3. не се осъществява нужния контрол за актуалност на вътрешните актове на поделението във връзка с инструктажа за безопасни условия на труд. Съдът е намерил, че ангажираните доказателства във връзка с твърденията на Я., че по време на управлението му предприятието е преизпълнило финансовия си план, са неотносими; те не могат да променят изводите за установените по-горе неизпълнения на задълженията, защото неизпълнението на едно задължение не може да се компенсира с изпълнението на друго. Съдът намерил, че са налице условията за претендиране на неустойка от И. Я.. След като е тълкувал чл. 18 от Договора за управление, изложил съображения, че страните са имали предвид като база за определяне размера на неустойката единствено възнаграждението, дължимо по договора, и то за пълен отработен месец. В продължение на тези разсъждения съдът приел, че последният пълен отработен месец от Я. е юни 2021 г., за който е получил трудово възнаграждение в размер на 7042,03 лв. Това означава, че петкратният размер на неустойката е в размер на 35 210,15 лв.; трикратният е 21 126,09 лв. Предприятието претендира 10 654,97 лв., като това е негово право, предвид диспозитивното начало в гражданския процес. Съдът намерил, че неустойката не е нищожна на поддържаните от страната основания – противоречала на добрите нрави поради зависимостта на неустойката от резултатите от изпълнението на основната дейност, т.е. колкото е по-висок процентът на изпълнението й, обективиран във финансовия резултат от тази дейност, толкова по-голяма е средната работна заплата, а оттам и възнаграждението на директора, а в крайна сметка и неустойката; неустойката е уговорена не за конкретно задължение, поради което неизпълнението дори на вторично задължение може да доведе до ангажиране на отговорност за заплащане на неустойка. Окръжният съд се е аргументирал с това, че изложеното не може да бъде квалифицирано като противоречие с добрите нрави - няма пречка неустойката да е определяема, включително да е обвързана с размера на брутното трудово възнаграждение. Обстоятелството, че по-високите финансови резултати, постигнати от териториалното поделение, водят до по-голям размер на неустойката, също не накърнява по никакъв начин добрите нрави. Логиката на Я., че възложителят ще получи, както позитивите от високия финансов резултат, така и позитивите от по-високия размер на неустойката, игнорира функциите на неустойката: обезщетителна, обезпечителна и санкционна. В случая неустойката е уговорена като обезщетение за вреди, възникнали от договорно неизпълнение. За да се реализират високи финансови резултати в предприятието, нормално е и обемът на дейността да се разширява, а това пък е съпроводено с повишени рискове, в случай, че директорът на предприятието не изпълнява задълженията си. Освен това директорът може да е мотивиран да наруши някои от тези задължения, за да повиши финансовите резултати, предвид факта, че така ще получи и лична облага – по-високо трудово възнаграждение. Вредите за държавното предприятие от такова поведение може да са големи. Независимо от това в договора е поставена граница – до петкратния размер на брутното трудово възнаграждение. Чрез обвързване на размера на брутното трудово възнаграждение на съдоговорителя с размера на неустойката, обезщетителните, както и санкционните функции на същата са постигнати в пълна степен. Нисък размер на неустойката спрямо брутното възнаграждение е вероятно да не действа възпиращо и санкциониращо. На следващо място, неустойката не е нищожна и поради това, че нарушението на всяко задължение по договора, дори и вторично, или в началото на изпълнението на договора, е основание за ангажиране на пълния размер на неустойката. Няма пречка неустойка да се уговоря за всякакви задължения, дори и несъществени. Страната може да възрази, че неустойката е прекомерна по чл. 92, ал. 2 ЗЗД, но не и да възразява, че въобще няма вреди. Съгласно мотивите към т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, а случаят не е такъв. Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави. Съдът е посочил, че преценката дали уговорената неустойка е нищожна, е сторена и с оглед естеството на обезпеченото задължение – управление на държавно предприятие, което представлява отговорна позиция; видът на неизпълнението – бездействие; видът на уговорената неустойка – компенсаторна, както и очакваните вреди за кредитора, които биха могли да са големи, имайки предвид мащабите на дейност на държавното предприятие. Съдът намерил за неоснователен и доводът за прекомерност на неустойката, като изложил следните съображения: вредите са по-малко от размера на неустойката с 2861,03 лв., което само по себе си не е достатъчно, за да се приеме, че е прекомерна. В същото време, съдът намерил, че е налице частично изпълнение (25%), което дава основание на съда да я намали, съгласно чл. 92, ал. 2 ЗЗД, до 7991,23 лв. Съдът е пояснил, че намаляването на неустойката не цели да установи пълна еквивалентност между дължимия размер и действително понесените вреди, като този извод се налага от дефинитивно определения й обезпечителен и санкционен характер. В случая, след намаляването, неустойката е в по-висок размер от вредите (7793,94 лв.), с около 200 лв., като същевременно е приблизително равна на последното месечно възнаграждение на въззивника за пълен отработен месец, в съответствие с волята на страните. Съдът намалил горната сумата с 638,37 лв., за които е настъпило плащане от Я. преди началото на процеса, поради което признал в полза на предприятието дължимост до размера на 7352,86 лв. – договорна неустойка за неизпълнение. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2 ГПК. Счита, че въззивното решение е постановено от въззивния съд в противоречие с разясненията, дадени в съдебни актове на Върховния касационен съд, по следните въпроси: относно задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна обективна и съвкупна преценка на всички доказателства, събрани в хода на процеса (противоречие с решение № 22/02.07.2019 г. по т.д. № 587/2018 г. на ВКС, ТК, решение № 13/24.02.2022 г. по гр.д. № 2906/2021. на ВКС, I г.о.); по въпроса за задължението на съда да обсъди при преценка на предпоставките за приложението на чл. 92, ал. 2 ЗЗД въпроса за действително претърпените вреди и да съобрази размера им (противоречие с ТР 1/15.06.2010 г. по тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 7/23.05.2018 г. по т.д. № 2378/2016 г. на ВКС, II т.о.); какви са критериите, въз основа на които съдът, включително служебно, следва да извърши преценка за валидност, респективно за нищожност поради противоречие с добрите нрави, на договорна клауза за неустойка (противоречие с решение № 111/28.07.2009 г. по т.д. № 714/2008 г. на II т.о., решение № 240/15.01.2014 г. по т.д. № 959/2012 г., II т.о., решение № 223/19.04.2016 г. по т.д. № 3633/2014 г. на I т.о., решение № 216//20.02.2018 г. по т.д. № 861/2017г. на I т.о.). Съставът на ВКС намира, че не е налице поддържаната хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първият от повдигнатите процесуалноправни въпроси касае приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК в рамките на въззива и е принципно значим по всяко въззивно исково производство. В случая въпросът е поставен във връзка с оплакванията на касатора, че въззивният съд е анализирал неустоечната клауза изолирано от останалите договорки между страните, като съдът не отчел, че „те сами са диференцирали значимостта на част от задълженията в чл. 17 и чл. 21, ал. 2 от договора, но не са индивидуализирали размера на неустойката съобразно разбирането си за съществените задължения на изпълнителя, изводимо от комплексния анализ на договора“; съдът не е анализирал представени от ищеца позволителни за сеч, приложени към съответните договори, с които е продължен срокът им на действие, както и съдържанието на договорите за възлагане на дейности в цялост, съобразно които удържане на внесената от изпълнителите гаранция е предпоставено от надлежно констатирано тяхно виновно забавено изпълнение; извън анализа е останал, както представеният от ищеца по чл. 131 ГПК одитен доклад с констатации за сключени 21 договора в първото полугодие на 2020 г., така и представеният с исковата молба одитен доклад с констатации за 18 сключени договора за второто полугодие, поради което въззивният съд неправилно е приел, че цялото задължение на касатора е да упражнява контрол върху 12 договора за възлагане на дейности, вместо върху всичките 39. Съставът на Върховния касационен съд намира, че въззивният съд, в пълно съответствие с цитираната от касатора съдебна практика, е обсъдил онези доказателства, които са относими към спорния предмет във въззивното производство, а анализът е направен логично, не противоречи на опита и научното знание. Несъгласието с достигнатите фактически и/или правни заключения не значи, че въззивната инстанция не е обсъдила релевантните доводи, допустимите, относими и необходими доказателствени средства. Оплакванията във връзка с изводите на съда, как той е тълкувал договора като цяло и отделни негови разпоредби, нямат отношение към въпроса дали съдът е длъжен да извърши самостоятелна преценка на всички доказателства по делото. Относно позволителните за сеч – те не са допустими доказателства за установяване продължаване на срока на действие на писмените договори; те са сред доказателствените средства, които установяват, че директорът е допуснал изпълнение на договори с изтекъл срок, т.е. в подкрепа на възприетото от въззивната инстанция. Съдът, също така, изрично е посочил, че одитният доклад е официален свидетелстващ документ, който се ползва с материална доказателствена сила досежно констатациите в него, а между тях са и тези за броя на договорите, по които Я. е трябвало да предприеме действия по удължаване на срока на действието им или да удържи внесената от изпълнителите гаранция - общо 12. Преценката за обема на изпълнение е по тези 12 договора, като съдът не е приел, че те са всички онези, върху които директорът упражнява контрол към релевантния по спора момент, т.е. без значение е дали последните са повече – 39, както твърди касаторът. Не се установява и поддържаното противоречие на въззивното решение при приложението на чл. 92, ал. 2 ЗЗД с разясненията, дадени с ТР 1/15.06.2010 г. по тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 7/23.05.2018 г. по т.д. № 2378/2016 г. на ВКС, II т.о. Въззивният съд е обсъдил претърпените в резултат на нарушенията вреди за възложителя – относно второто и третото установено нарушение е изложил съображения, че те са правни и технически по естеството си, от тях не е настъпила никаква вреда за предприятието. Относно първото нарушение, което е признал за установено, е взел предвид, че без анекс са прехвърлени за изпълнение договори на стойност 129 899 лв., като част от тях са изпълнени, а неизпълнението е за 6% от договорите и е възприел начална стойност при калкулиране на реалния размер на вредите 6% от 129 899 лв., тоест 7793,94 лв. Изложил съображения, че реалните вреди не са в 129 899 лв. Въззивният съд е намерил, че размерът на неустойката не е прекомерен, като я е съпоставил именно с реално настъпилите вреди, така, както е разпоредено в закона и разяснено в мотивите на ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС. Въззивният съд се е съобразил и с практиката на състави на ВКС, които разясняват, че преценката за прекомерност не е свързана само и единствено с абсолютния размер на вредите и неустойката, но и с други фактори, които зависят от фактите по конкретния казус - решение № 65 от 14.04.2009 г. по търг. д. № 589/2008 г. на ВКС. В. съд, също така, в пълно съответствие с възприетото в решение № 7/23.05.2018 г. по т.д. № 2378/2016 г. на ВКС, II т.о. (посочено от касатора в изложението) и с аналогичното решение № 12 от 21.03.2011 г. по т. д. № 1056/2009 г. на ВКС, I т. о., цитираното във въззивния съдебен акт, е извършил намаляване на неустойката с оглед съотношението между действителния размер на неустойката и претърпените от неизпълнението на договорното задължение вреди, без да цели непременно пълна еквивалентност между тях, което следва от обезпечителния и санкционен характер на същата. Съдът, за целта е преценил особеностите в случая, конкретно установените релевантни обстоятелства, договорните клаузи, тълкувани по чл. 20 ЗЗД. Не е налице хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК и по въпроса за критериите, въз основа на които съдът извършва преценка за нищожност на договорна клауза за неустойка, поради противоречие с добрите нрави. Посочените в изложението решения № 111/28.07.2009 г. по т.д. № 714/2008 г. на II т.о и решение № 240/15.01.2014 г. по т.д. № 959/2012 г., II т.о, не разглеждат поставения правен въпрос. В тях е разяснено, че неустойка се дължи само в случаите и при условията, за които е договорена, като задължението за неустойка се поражда от факта на неизпълнение на договорното задължение, чието изпълнение тя обезпечава и обезщетява, не и за неизпълнение на задължения, за които не е договорена, т.е. изложените и в двете решения съображения нямат нищо общо с каквато и да е форма на нищожност на уговорката за неустойка. Това се отнася и до решение № 223/19.04.2016 г. по т.д. № 3633/2014 г. на I т.о., което е дало разяснения относно предпоставките, при които съдът може да намали уговорената неустойка и за разпределението на доказателствената тежест при доказване на прекомерност на неустойката. В решение № 216//20.02.2018 г. по т.д. № 861/2017г. на I т.о. е разяснено, че преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави, се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, така, както е процедирал и въззивният съд. В цитираното решение са посочени примерно, но не и изчерпателно, критерии за преценка - естеството им, размерът на задълженията, които се обезпечават с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Въззивният съд не е приел нещо различно, използваните от него критерии за преценка в едната си част съвпадат с някои от изброените в съдебния акт на ВКС, а други са с оглед спецификата на казуса. Касаторът се позовава още и на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, като твърди, че в противоречие с разясненията в т. 4 от ТР 1/2001 г. на ОСГК, въззивният съд не е оставил без движение исковата молба, след като тя е непълна или неясна, както и с некореспондираща на петитума обстоятелствена част. Съдът е цитирал и практика на тричленни състави на ВКС, а още и т. 9 от ППВС 1/1985 г. Съставът на ВКС намира, че поставеният правен въпрос, свързан с редовността на исковата молба и дължимите в този случай действия на въззивния съд, е неотносим по делото. Исковата молба не е нередовна. Твърденията, че първоинстанционният съд не се бил произнесъл по основателността на направено по чл. 131 ГПК възражение за непълнота на обстоятелствата, на които е основана претенцията по п.1, п. 2 и 8 от исковата молба и, че по приетите по делото доказателства не било изяснено какво е значението им, нямат отношение към редовността на исковата молба, а и към никоя от другите процесуални предпоставки, които са от значение за съществуването на правото на иск и от значение за упражняването му. Разбирането на касатора, че с исковата молба са предявени девет отделни вземания на обща стойност от 10 654,97 лв. е също неправилно. Касационният съд и служебно не установи наличие на основания за допускане на касационно обжалване за преценка нищожността или недопустимостта на въззивното решение. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. При този резултат, ответникът по касация има право на съдебноделоводни разноски за инстанцията. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Отговорът на касационната жалба е подаден от юрисконсулт П. П., който, видно от представено пълномощно, е надлежно упълномощен от директора на ЮДП да представлява предприятието пред съдилищата в РБ. Съставът на ВКС, като съобрази разпоредбата на чл. 25,ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, както и фактическата и правна сложност на делото, реално свършената работа, определя възнаграждение в размер на 150 лв. Мотивиран от горното, съдът