Определение № 1107 от 15.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3838/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 49978 от 05.08.2022 г., подадена от С. Д. П.-Й. чрез адвокат К. С. от АК – В. Т., срещу въззивно Решение № 1553 от 23.06.2022 г. по в.гр.д.№ 4959/2022 г. на Софийски градски съд, г.о., ІІ „б” въззивен състав.

Ответникът по касация „Жилищни и бизнес имоти” АД е депозирал отговор чрез адвокат С. Й. от САК. Счита, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира присъждането на разноски.

Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С атакуваното въззивно решение е потвърдено Решение № 20015483 от 21.02.2022 г. по гр.д.№ 20306/2020 г. на Софийски районен съд, І г.о., 175 състав в обжалваната част, с която С. Д. П.-Й. е осъдена да заплати на „Жилищни и бизнес имоти”АД на основание чл. 73, ал. 1 ЗС сумата 6 379,71 лева, представляваща обезщетение за ползите, от които дружеството е лишено поради това, че Й. е упражнявала фактическа власт като недобросъвестен владелец за периода от 17.02.2018 г. до 15.01.2020 г., ведно със законната лихва, считано от 28.05.2020 г. до окончателното заплащане, както и сумата 830,89 лева – лихви за забава върху главницата за периода от 16.03.2018 г. до 27.05.2020 г.

Въззивният съд е съобразил, че, по предявен на 29.01.2018 г. иск, с влязло в сила на 02.02.2021 г. решение на Окръжен съд - Велико Търново по в.гр.д.№ 630/2019 г. на основание чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на С. Д. Й.-П., че „Жилищни и бизнес имоти”АД е собственик на апартамент, находящ се в [населено място], [улица], ет. 1, идентификатор № *****, и ответницата е осъдена да предаде владението върху имота на дружеството. Преди това, с влязло в сила на 28.10.2016 г. решение по в.гр.д.№ 625/2015 г. на ОС - Велико Търново е уважен посесорен иск с правно основание чл. 75 ЗС, предявен от С. Й.-П. срещу дружеството за възстановяване на нарушено владение върху посочения имот. Предаването на владението в изпълнение на това решение е удостоверено с констативен протокол от 15.03.2016 г. Предаването на владението в изпълнение на решението по иска по чл. 108 ЗС е удостоверено с протокол за въвод от ЧСИ от 23.03.2021 г.

Страните не са спорили, че за периода 17.02.2018 г. – 15.01.2020 г. ответницата е владяла имота. В отговора на исковата молба тя се е позовала на решението по иска по чл. 75 ЗС като такова, установяващо, че е владелец на имота „на правно основание”, без да конкретизира какво е това основание. Въззивният съд е зачел пределите на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по иска по чл. 75 ЗС и е посочил, че уважаването на този иск само по себе си не дава право на владелеца да ползва вещта безвъзмездно. Ответницата не се е позовала на фактически състав на добросъвестно владение, но дори да е била такъв владелец, то с предявяване на иска по чл. 108 ЗС на 29.01.2018 г. владението се счита за недобросъвестно, като владелецът не може да се ползва от правото по чл. 70, ал. 3 ЗС във връзка с чл. 71 ЗС. Исковете за главница и лихва са доказани със СТЕ и изчисления с лихвен калкулатор.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. „Длъжен ли е съдът да обсъди както всички доказателства в тяхната взаимна връзка, така и всички доводи на страните от значение за правния спор, включително да се съобрази правната квалификация, дадена от ищеца, или следва служебно да определи такава; при погрешно определяне на правното основание и невземане под внимание постановено влязло в сила съдебно решение с конкретни факти, имащи значение за правото на обезщетение, и при изрична договореност за обезщетение от продавача на придобилия собствеността”;

2. „От кого се дължи обезщетението /пасивна легитимация/ за намерен в имота владелец на възмездно основание, с признато плащане за строежа на имота, който не му е прехвърлен с нотариален акт, а покупката става при знание, че в имота има владелец”.

Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради неговата недопустимост е неоснователен. Постоянна е практиката на ВКС, че едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т.е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или при ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на постановеното по него решение, когато с последното съдът е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, а когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран, обуславя правилността на решението му. В настоящия случай от данните по делото и от мотивите към въззивното решение не може да се направи извод, че обжалваното въззивно решение е недопустимо. В съответствие с правомощията си на инстанция по съществото на спора въззивният съд е определил предмета на делото и правната квалификация на предявения иск, като е изходил от фактическите твърдения на ищеца в исковата молба и от формулирания във връзка с тях петитум. С решението съдът се е произнесъл относно съществуването на претендираното вземане със съдържанието, с което то е индивидуализирано в исковата молба, като е уважил иска по съображения за доказаност на твърдените факти, посочени от ищеца като основание за възникване на вземането. Не съществува вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо поради произнасяне по непредявен иск. Изложените в исковата молба обстоятелства сочат на иск по чл. 73 ЗС, какъвто съдът е разгледал.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия въпрос от изложението. Първата част на въпроса е свързана с правната квалификация на предявения иск. Този въпрос е обсъден по-горе и не следва да се излагат допълнителни съображения за това, че дадената от съда квалификация съответства на обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Във втората си част въпросът е свързан със задължението на въззивния съд да обсъди в съвкупност доказателствата по делото, възраженията и доводите на страните. Въззивното решение съответства на практиката на ВКС по този въпрос, тъй като решението е основано на съвкупна преценка на доказателствата по делото, като са обсъдени и възраженията на жалбоподателката. Не съответства на данните по делото твърдението й, че има необсъдени от въззивния съд доказателства, доколкото предварителния договор, на който последната се позовава, не е представен по делото и не са събрани никакви доказателства за постигнати уговорки, освобождаващи я от отговорността по чл. 73 ЗС.

По въпроса за правната легитимация на страните по спора е формирана постоянна практика на ВКС, която е в смисъл, че материалноправната легитимация предпоставя и дава отговор на въпроса за титулярството на гражданското правоотношение - кой е носител на правото и кой е носител на правното задължение. Наличието на пасивна материалноправна легитимация на ответника по предявения иск зависи от конкретните доказателства по делото и установените с тях факти и обстоятелства, относими към конкретното гражданско правоотношение. В настоящия случай въззивният съд е установил фактическата обстановка въз основа на събраните по делото доказателства, и е приложил към нея относимите материалноправни норми. Оплакванията за необоснованост на въззивното решение са относими към правилността на постановения съдебен акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.

Прочитът на въззивния акт не сочи на произнасяне, несъвместимо с приложимото обективно право, с основни принципи на съдопроизводството или с правилата на логиката, поради което не е налице и основанието за допускане на касационното обжалване, уредено с чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Предвид изхода от настоящото произнасяне, на основание чл. 81 ГПК и чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторката следва да заплати на ответника по касация сумата 1 000 лева – договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение (л. 18, 19).

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия