Определение № 484 от 25.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 3135/2013 г.

Образувано е по касационната жалба на А. Б. М. от [населено място] срещу въззивно решение от 19.03.2013 г. по гр.д.№ 4012/2011 г. на Софийски апелативен съд с което е потвърдено решение от 24.02.2010 г. по гр.д. № 12957/2009 г. на Софийски градски съд за уважаване на предявения от И. Г. Ж. срещу касатора М. иск с правно основание чл.538 ТЗ за сумата 130 100 евро по запис на заповед от 27.02.2007 г., ведно със законната лихва, както и иска по чл.86 ЗЗД за сумата 8 291.64 евро. В касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон, а допускането на касационното обжалване е обосновано с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1./ когато записът на заповед е издаден с гаранционно – обезпечителна функция на каузално отношение между страните задължен ли е съдът да изследва изпълнението на техните задължения по каузалното правоотношение и на тази база да даде отговор за дължимостта на сумата по записа на заповед и 2./ допустимо ли е издаването на изпълнителен лист и за мораторната лихва върху сумата по записа на заповед, считано от датата на падежа до датата на заявлението. Поддържа, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с Решение на ВКС по т.д.№ 1160/2010 г., Решение на ВКС по т.д.№ 672/2010 г. и с ТР № 1/2005 г. на ОСТК. Ответната страна И. Г. Ж. оспорва допустимостта и основателността на касационната жалба в срока и по реда на чл.278, ал.1 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че записът на заповед от 27.02.2007 г. за сумата 13 100 евро, от който черпи права ищцата е редовен от външна страна и това обстоятелство не се оспорвало по делото. След преценка на доказателствата въззивният съд приел, че ответницата не е доказала наличието на валидна каузална сделка между нея и ищцата, за чието обезпечаване е издала процесния запис на заповед. Изложени са съображения, че в настоящия случай неясните и непоследователни твърдения на ответницата, че тя е подписала записа на заповед, за да обезпечи задължението си, че ще погасява кредита, получен от ищцата от [фирма], и то във връзка с предварителен договор, по който за ответницата не са възникнали задължения за плащане, не сочат на валидна каузална сделка между двете. Предварителният договор, на който се позовава ответницата е подписан на 06.12.2006 г. и срокът за окончателното му сключване е изтекъл на 30.01.2007 г. Ищцата е получила кредита през месец декември 2005 г. и също тогава е закупила жилището, предмет на предварителния договор. Записът на заповед е подписан на 27.02.2007 г. С оглед на това е прието, че връзка между подписания на 27.02.2007 г. запис на заповед с предварителния договор, сключен на 06.12.2006 г. и срокът за окончателното сключване на който е изтекъл на 30.01.2007 г., не се установява. Въз основа на установеното въззивният съд приел, че въпреки абстрактния характер на менителничния ефект са допустими лични възражения на длъжника, основани на каузалното правоотношение между страните, като основателността на последните за недължимост на сумите по каузалната сделка могат да доведат до отхвърляне на иска, предявен на основание на абстрактната сделка. За целта обаче длъжникът следва да докаже, че между него и кредитора е налице валидна каузална сделка, във връзка с която е сключена абстрактната и че последната служи за обезпечаване на задължение, възникнало именно от същото каузално правоотношение. Едва при доказване на такава валидна каузална сделка в тежест на всяка една от страните е да докаже изпълнение на собствените си задължения по нея. Според съда събраните по делото доказателства сочат на съществували между страните продължителни и сложни финансови правоотношения, но не е доказано наличието на каузално правоотношение, което да е във връзка с процесния запис на заповед и по което ответницата не дължи процесната сума. С оглед на изложеното е прието, че решението на първоинстанционния съд, с което е уважен предявения иск по чл.538 ТЗ, както и акцесорния по чл.86 ЗЗД за периода от датата на падежа, посочен в менителничния ефект до предявяване на исковата молба следва да бъде потвърдено. Преценени, решаващите мотиви на въззивния съд налагат извода, че поставеният първи въпрос за връзката между записа на заповед и конкретното каузално отношение, като причина за неговото издаване е обусловил изводите на въззивния съд и в този смисъл същият отговаря на основното изискване за допускане на касационно обжалване. Не е налице обаче соченият от касатора селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като този въпрос е разрешен в съответствие с т.17 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което се прие, че при въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право - за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. В случая, видно от данните по делото, постановявайки обжалваното решение апелативният съд не се е отклонил от задължителната съдебна практика на ВКС. Що се отнася до конкретните изводи направени в резултат на извършената от съда суверенна преценка на събрания по делото фактически и доказателствен материал, тези изводи са относими единствено по конкретния спор и касаят правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията за необоснованост и незаконосъобразност представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Вторият въпрос има обуславящо значение за изхода на делото и отговаря на основното изискване на чл.280, ал.1 ГПК, а по отношение на него е налице и допълнителната предпоставка за допускане касационно обжалване. Даденото от въззивния съд разрешение по него е в противоречие с постановките на т.4 от ТР № 1 от 28.12.2005 г. на ОСТК на ВКС, според което е недопустимо издаването на изпълнителен лист и за лихвата върху сумата по записа на заповед, считано от датата на падежа до датата на подаване на молбата за издаване на изпълнителен лист. По изложените съображения настоящият състав приема, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване само в частта, в която е уважен предявения иск по чл.86 ЗЗД за сумата 8 291.64 евро, като искането за допускането му до касация и в останалата част следва да бъде отклонено. На основание чл.18, ал.1, т.2 от ТДТСС по ГПК касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 329.24 лв. по сметка на ВКС. Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение