Определение № 61 от 09.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 2510/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от синдиците на „КОРПОРАТИВНА ТЪРГОВСКА БАНКА“ АД /в несъстоятелност/ - А. Н. Д. и К. Х. М., срещу определение № 2313 от 31.08.2021г. по ч.гр.д. № 2580/2021г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 263323 от 17.06.2021г. по т.д. № 630/2020г. на СГС. С потвърденото първоинстанционно определение е върната исковата молба, прекратено е производството по делото и ищецът е осъден да заплати по сметка на СГС държавна такса в размер на 16 920 лева.

Частният касационен жалбоподател поддържа, че предявеният по делото иск е осъдителен и намира правното си основание най-напред в чл.124, ал.1 ГПК, доколкото касае осъдителна претенция за парична сума, и като такъв е допустим. Излага съображения, че обявената противоконституционност на чл.60а, ал.1 ЗБН може да бъде обсъждана досежно основателността на иска, но не и във връзка с неговата допустимост, тъй като не е налице констатирана липса на абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуването или упражняването на правото на иск, а не е налице и отрицателна такава. Поддържа, че доколкото не е изготвен доклад по делото и спорът все още не е квалифициран като такъв по чл.60а от ЗБН, то не е налице основание за прекратяване на делото, тъй като по делото не е установено кой е приложимият закон. Счита, че дори и производството да е недопустимо, не дължи заплащане на държавна такса, тъй като към момента на завеждане на делото нормата на чл.60а ЗБН е била действаща и не е налице основание за прекратяване на делото по вина на ищеца. Позовава се на чл.60а, ал.2 ЗБН, според който по иск по ал. 1 не се събира предварително държавна такса, а ако искът бъде отхвърлен, държавната такса се събира от масата на несъстоятелността.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл.280, ал.1, т.3 и по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, като сочи следните правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото:

1. Какъв е характерът на нормата на чл.60а, ал.1 ЗБН – процесуален или материален?

2. Намира ли правното си основание в чл.124, ал.1 ГПК предявеният иск?

3. Обявяването на противоконституционността на чл.60а, ал.1 ЗБН води ли до недопустимост на процесния иск или има отношение към неговата основателност, доколкото се касае до осъдителен иск, какъвто може да води всеки срещу всеки?

4. Доколкото спорът все още не е квалифициран от съда като такъв по чл.60а ЗБН предвид липсата на доклад по делото, допустимо ли е прекратяване на същото и връщане на исковата молба заради отменен закон?

5. Дължат ли се разноски от ищеца при прекратяване на производството по делото въз основа на обявена противоконституционност на правна норма, за което вина няма ищецът, т.е. не е причина за неоснователно завеждане на делото?

Поддържа се и наличие на очевидна неправилност на въззивното определение поради приетата недопустимост на иска, без наличие на доклад от съда и правна квалификация, от една страна, и приета недопустимост на осъдителен иск, какъвто е допустим по чл.124, ал.1 ГПК.

Ответникът „ИНВЕСТ МЕНИДЖМЪНТ” О., представляван от адв. Б., оспорва частната касационна жалба, като излага съображения за липса на твърдяните основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на частната касационна жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.

С обжалваното определение въззивният съд е приел, че производството по делото е образувано по предявен от синдиците на „КТБ” АД /н./ иск с правно основание чл.60а, ал.1 ЗБН за сумата 423 000 лева, съставляваща имущество с произход от банката, което ответникът е получил от „В. териториален кадастър” ЕООД – длъжник на „КТБ” АД /н./ по договор за банков кредит от 22.12.2011г. и анекс към него, което дружество е усвоило по договора сумата 2 000 000 евро и от тази сума на същата дата е превело 1 999 999 евро на „Интегрални пътни системи” АД, а последното е превело на ответника претендираната сума, част от получените 1 999 999 евро. Посочил е, че с Решение № 8/27.05.2021 г. по конст. дело № 9/2020 г. на Конституционния съд на Република България, разпоредбата на чл.60а ал.1 от ЗБН е обявена за противоконституционна, с което се считат отменени фактическите състави на исковете по чл.60а, ал.1 ЗБН. Приел е, че на основание чл.151, ал.2, изр.3 от КРБ по отношение на заварените от решението на КС неприключили правоотношения, както и правоотношенията по неприключили съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага. Поради това е достигнал до извод, че с обявяването на разпоредбата на чл.60а ЗБН за противоконституционна предявеният по делото иск е недопустим, тъй като занапред е отпаднало основанието за предявяването му, с оглед на което производството правилно е било прекратено, а ищецът е бил осъден да заплати държавна такса за производството.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Поставените от касатора първи, втори и четвърти въпроси не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили решаващите му изводи, поради което не могат да обусловят допускане на касационен контрол. Поставеният трети въпрос е релевантен, но по отношение на него не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Относно правните последици на решение № 8/27.05.2021г. по к.д. № 9/2020г. на Конституционния съд на Република България, с което е обявена за противоконституционна разпоредбата на чл.60а от ЗБН, по отношение на заверените искови производства е формирана практика на ВКС с постановеното по реда на чл.274, ал.3 от ГПК определение № 60239/14.06.2021г. по ч.т.д. № 902/2021г. на ВКС, I т.о., както и по реда на чл.290 от ГПК решение № 60167/22.12.2021г. по т.д. № 1284/2019г. на ВКС, II т.о., решение № 158/03.12.2021г. по т.д. № 763/2020г. на ВКС, I т.о. и решение № 60142/25.11.2021г. по т.д. № 2675/2019г. на ВКС, I т.о. Съгласно така формираната практика, предвид обявяването на разпоредбата на чл.60а ЗБН за противоконституционна, исковите производства по чл.60а, ал.1, т.1 ЗБН са недопустими. Този извод е обоснован с правилото на чл.151, ал.2, изр.трето от Конституцията, както и с приетото в Решение № 22/1995г. по конституционно дело № 25/1995г., че правният ефект на решението е в неприлагане на обявения за противоконституционен закон от деня на влизане на решението на Конституционния съд в сила, като от този момент насетне той престава да действа и да регулира обществени отношения, предмет на неговата уредба. Съобразено е и решение № 3/28.04.2020г. по конституционно дело № 5/2019г. на КС, според което по отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага. Взето е предвид, че според мотивите на КС в последното решение „не се прилага“ означава, че този закон фактически /макар и да не е отменен/ не е част от приложимото право и няма правна сила. Поради това е формиран извод, че неприложимостта на обявената за противоконституционна разпоредба, настъпила в хода на висящото производство, има за последица недопустимост на постановените решения поради липса на право на иск на синдиците на „КТБ“ АД /н/ да претендират връщане в масата на несъстоятелността на банката придобити със средства с произход от банката имущества, като е налице не само изключване от приложимото право на нормата, от която ищците твърдят, че произтича процесното вземане по отношение на ответника, но и на възможността им да претендират това вземане по съдебен ред поради липса на разпоредба, уреждаща фактическия състав на претенция с претендираните от ищеца правни последици. Настоящият състав споделя така формираната практика, в съответствие с която се е произнесъл въззивният съд. Наличието на практика на ВКС по поставения въпрос, която не се нуждае от промяна, изключва основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Петият процесуалноправен въпрос се отнася до дължимостта на разноски от ищеца при прекратяване на делото по причина, за която същият няма вина. С оглед обстоятелството, че с настоящото определение не се допуска касационен контрол на въззивното определение, т.е. не се променя изходът на делото, поставеният въпрос за дължимостта на разноски е извън предмета на настоящото производство, тъй като защитата срещу първоинстанционното определение в частта за разноските е по реда на чл.248 ГПК. В случая с първоинстанционното определение ищецът е осъден да заплати държавна такса по предявените искове с оглед прекратяването на делото и ищецът не е подал молба по чл.248 ГПК за изменение на това определение в частта за разноските, нито такова искане е инкорпорирано в подадената от него частна въззивна жалба.

Не е налице и очевидна неправилност на въззивното определение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен “contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен “extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правни норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното определение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение