Определение № 646 от 06.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 965/2023 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „МИВ Кънстракшън" АД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез адв. Д. срещу разпореждане № 389/09.02.2023 г. по ч. гр. д. № 235/2023 г. на Апелативен съд - София, 11 търговски състав.

В жалбата се поддържат доводи за неправилност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване този състав на ВКС, Трето гражданско отделение намира следното:

С обжалваното въззивно определение е потвърдено разпореждането от 19.10.2022 г. по т. д. № 916/2022 г. на Софийския градски съд, VI-20 състав, с което на основание чл. 130 ГПК е върната исковата молба в частта й относно предявените от касатора против „БМ Лизинг" ЕАД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] отрицателни установителни искове за недължимост на сумата 224 320. 72 лв. - неустойка и на сумата 66 210. 93 лв. - разноски по изпълнението по изп. дело № 20199210400925.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че с първия от горните искове (относно неустойката) ищецът оспорва дължимостта на вземане, спрямо което е предприето принудително изпълнение въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение от 17.06.2019 г. по гр. д. № 32597/2019 г. на СРС, без да е подадено от ищеца (длъжника) срещу нея възражение по чл. 414 ГПК. Развити са съображения, че при влязла в сила, поради неподадено възражение по чл. 414 ГПК, заповед за изпълнение длъжникът може да оспорва по исков ред присъденото с нея вземане в две хипотези: 1) по реда на чл. 424 ГПК - ако искът е основан на съществували преди влизането в сила обстоятелства или на нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да му бъдат известни до изтичането на срока за подаване на възражението или с които не е могъл да се снабди в същия срок, ако искът е предявен в 3-месечен срок от деня, в който на длъжника е станало известно новото обстоятелство, или от деня, в който длъжникът е могъл да се снабди с новото писмено доказателство; или 2) по реда на чл. 439 ГПК - ако искът е основан на правопогасяващи или правоотричащи факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение. В случая съставът на АС - София е отрекъл да е налице нито една от двете очертани хипотези, поради което искът се явява недопустим. На първо място е прието, че самият ищец не се позовава на факти в приложното поле на чл. 424 ГПК. Основната му теза относно процесната неустойка е, че неустоечната клауза е нищожна, като противоречаща на добрите нрави. Установено е, че тази неустоечна клауза обаче се съдържа в първоначалния договор за заем от 23.12.2016 г., част от който са общите условия, към които препраща, а именно - в т. 4. 1 ОУ в размер на 0, 3 % за всеки ден забава върху просрочената сума. Ищецът е страна по този договор, поради което той му е бил известен, заедно с въпросните ОУ към него, още преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК. Това само по себе си изключва възможността за предявяване на иск по чл. 424 ГПК, а и самият ищец не го поддържа. На второ място е изтъкнато, че в случая не се твърди нито един правопогасяващ или правоотричащ факт, настъпил след влизане в сила на заповедта за изпълнение от 17.06.2019 г. Посочено е, че твърдяната нищожност на неустоечната клауза представлява правна последица на факт от обективната действителност - порок в правопораждащия факт на неустойката. Ето защо, нищожността принципно не може обоснове допустим иск по чл. 439, ал. 2 ГПК, доколкото тя може да се отнася само до съществуващ към издаване на изпълнителното основание правопораждащ факт, обусловил присъждането на съответното вземане - ако такъв факт не е съществувал или е бил опорочен, то и вземането не би било присъдено. След влизането в сила на съдебния акт (заповедта за изпълнение) този евентуален порок на правопораждащото основание на вземането не може да се релевира, тъй като представлява факт, съществувал преди това, който се преклудира от силата на пресъдено нещо или стабилитета на съдебния акт. Прието е, че позоваването на подобен порок на правопораждащ факт, водещ до нищожност, но съществувал преди влизане в сила на заповедта за изпълнение, не може да обуслови допустимост на иска по чл. 439 ГПК. В случая неустоечната клауза е съществувала преди издаването на процесната заповед за изпълнение, към който момент е съществувал и твърдения порок (противоречие с добрите нрави), поради което не представлява нововъзникнал след заповедта факт. За неоснователни са намерени доводите на ищцовото дружество, че такива нови факти били двете споразумения от 17.08.2020 г. и 4.04.2022 г. Изразено е разбиране, че ако дългът на ищеца произтича от двете споразумения, то настоящият процес се явява безсмислен, доколкото с него ищцовото дружество желае да отрече процесното вземане за неустойка с цел да преустанови предприетото принудително изпълнение, което не се води за дълга по споразуменията, а за дълга по изпълнителния лист. Според съда по - същественото обаче е, че споразуменията нямат новативен характер (изрично посочено в § 7 от споразумението от 17.08.2020 г. и чл. 7 от споразумението от 4.04.2022 г.), а единствено уговарят начина на плащане на вече породения дълг по първоначалния договор за заем, въз основа на който е издадена и заповедта за изпълнение, чрез клаузи за разсрочване и условно опрощаване на част от задълженията. Други факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, не се сочат от ищеца. По тези аргументи е прието, че предявеният иск по чл. 439 ГПК за недължимост на неустойката (в размер на 224 320. 72 лв.) се явява недопустим, тъй като се основава на преклудирани факти.

Относно предявения иск за отричане на вземането за разноски по изпълнението въззивният съд е намерил, че той също е недопустим, доколкото оспорване на подобно вземане може да се извърши само по реда на специално предвидения за това процесуален ред по чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК, а не по исков път. Като допълнителен аргумент е изтъкнал, че в случая не установява и надлежна пасивна процесуална легитимация на ответника за този иск, доколкото липсват твърдения и данни, че тези разноски са претендирани от ответника в изпълнителното производство - самият ищец твърди, че те се претендират от ЧСИ в издадено от него удостоверение.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поставят правни въпроси с твърдението, че са обусловили правната воля на съда по обжалваното определение и са разрешени в отклонение с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото - основания за селектиране на частната касационна жалба по чл. 280, ал.1, т. т. 1 и 3 ГПК.

Тези въпроси са следните:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка и доводите и възраженията на страните?";

2. „Споразумението от 04.04.2022 г. представлява ли нов писмен документ, който дава основание за оспорване на неговите клаузи и обвързан ли е с влязлата в сила заповед за изпълнение или има самостоятелно значение за възникналите след влизане в сила на заповедта договорености?"

3. „Ще бъде ли спазен материалният закон, ако той няма да бъде приложен точно, като не бъде допуснат до разглеждане предявения иск и ако съдът игнорира установените от него при преценката на доказателствата факти, опорочаващи сделката съобразно даденото разрешение с ТР № 1/27.04.2022 г. по т. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС?"

По първото питане са сочи противоречие с решение № 204/28.10.2015 г. по гр. д. № 2584/2015 г. на ВКС, I г. о., а останалите се поддържат в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3

ГПК.

Искането за достъп до касация не може да се уважи.

Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията на въззивните съдилища се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки - да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1 на чл. 280 ГПК въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

Първият въпрос е обусловил процесуалната дейност на въззивния съд по мотивиране на съображения за недопустимост на предявените два отрицателни установителни иска - за недължимост на вземане за неустойка в размер на 224 320. 72 лв., поради нищожност на тази клауза и на вземане за разноски по изпълнението в размер на 66 210. 93 лв. В този смисъл той удовлетворява обща предпоставка за достъп до касация, но не и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При постановяване на обжалваното определение въззивният съд е съобразил установената практика на ВКС, намерила израз в решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на IV г. о., решение № 175/11.07.2012 г. по гр. д. № 1855/2010 г. на IV г. о., решение № 411/3.12.2015 г. по гр. д. № 2987/2015 г. на IV г. о., решение № 292/20.01.2016 г. по гр. д. № 952/2015 г. на III г. о., решение № 214/15.03.2017 г. по гр. д. № 112/2016 г. на IV г. о., вкл. и в решението, на което касаторът се позовава. В нея е възприето разбирането, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; да обсъди в мотивите на своя акт доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се; да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото, респ. за допустимостта на исковия процес (изцяло или за част от заявените искови претенции) когато последният е прекратен на това

основание. В настоящия случай, въззивният съд е взел предвид всички правнорелевантни факти и обстоятелства, които са от значение за предварителната проверка на допустимостта на иска съгласно чл. 130 ГПК, съобразил е изложените твърдения и доводи на ищеца относно заявеното спорно право (в частта за въпросните две претенции) и мотивирано е приел, че в тази си част то се основава на преклудирани факти. Така е достигнал до извод, който е обусловил изхода на процесуалния спор, предмет на делото, а именно, че предявените искове - в посочената им част, са недопустими. Аргументите, че не са били обсъдени доказателствата и въведените с исковата молба възражения за нищожност на кауза от правна сделка, което е в задължение на съда съгласно постановките на ТР № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1/2020 г., ОСГТК също не могат да обосноват достъп до касационно обжалване. Правните разрешения в този тълкувателен акт не са относими към разглеждания казус, при който спорът е обусловен от твърденията на ищеца за недължимост на вземането, поради нищожност на клаузата, от която то произтича (в частност по иска, с който се отрича вземането за неустойка), а не се касае за претенция, от значение за решаване на която е преценката дали една сделка или клауза от нея е нищожна и то без да е направено възражение за това от заинтересованата страна.

Вторият и третия от повдигнатите въпроси не формират общо селективно основание за допускане на обжалването, тъй като са изводими от становището на страната за неправилност в изводите на въззивния съд, че така предявените два отрицателни установителни иска са недопустими. Те изразяват позицията на касатора, че няма основание за връщане на исковата молба в частта, с която тези претенции са заявени, а въпрос, който е поставен с оглед тезата на страната по правилността на въззивния съдебен акт не формира обща предпоставка за достъп до касационен контрол.

Непоставянето на релевантен правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение е основание само по себе си за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това - вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

В обобщение, искането за селектиране на частната касационна жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, е неоснователно.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, III г. о.