Определение № 68 от 12.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 409/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ищците С. Щ. Я., А. Щ. Я. и Д. Щ. К. срещу решение № 451 от 31.10.2022г. по гр.д. № 378/2022г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, в частта, с която след частична отмяна на решение № 260051 от 17.02.2022г. по гр.д. 123/2020г. по описа на ОС – Пловдив, са отхвърлени предявените от тях субективно съединени искове по чл. 432, ал. 1 КЗ срещу „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК - Застраховане“ АД за разликата над сумата 80 000 лв. до сумата 135 000 лв. по всеки от исковете – претендирано обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания, претърпени от ищците от смъртта на майка им А. И. Я., починала при ПТП на 25.08.2019г. в [населено място], област Пловдив, на [улица], за което водачът е признат за виновен с влязла в сила присъда № 40/15.06.2020г., постановена по н.о.х.д. № 646 по описа за 2020г. на Окръжен съд – Пловдив.

Касаторите поддържат, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излагат, че въззивният съд неправилно е приложил принципа за справедливост, въведен с нормата на чл. 52 ЗЗД, и е постановил съдебния си акт в нарушение на ППВС № 4/1968г. като не е взел предвид доказаните по делото техни страдания от смъртта на майка им, както и установените близки отношения с нея, трайна и дълбока емоционална връзка. Оспорват като необосновани и противни на закона изводите на въззивния съд, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от починалата. Излагат, че поведението ѝ е било правомерно, доколкото от събраните гласни доказателства се установява, че тротоарите са били заети и тя е била възпрепятствана да се движи по тях. Сочат, че ударът е бил в нейния гръб, като се установява, че предвид проблем със слуха не е могла да чуе автомобила, за да предотврати настъпилия инцидент. По тези доводи поддържат, че не е установено по делото при доказателствена тежест за ответника въведеното от него възражение за съпричиняване на вредоносния резултат и неправилно въззивният съд е намалил при условията на чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото им се обезщетение. Допълнително сочат, че въззивният съд недопустимо се е произнесъл по възражение със съдържание, заявено за първи път пред въззивната инстанция. Молят въззивното решение да бъде отменено в обжалваната част и вместо него да бъде постановено друго, с което исковете им по чл. 432, ал. 1 КЗ да бъдат уважени за разликата над сумата 80 000 лв. до сумата 135 000 лв. Претендират разноски.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК молят да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочат като значими за предмета на делото:

1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на застрахователно обезщетение и кои са критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост, и трябва ли да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при причинени телесни увреди, в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя?

2. Липсата на посочване, анализ, съобразяване на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, както и на конкретните за разглежданото дело факти, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер на обезщетение, в нарушение на задължителното ППВС 4/68?

3. Следва ли съдът при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II на ППВС № 4/68, и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?

4. Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички последици за здравето на близките - физически и психически, техния интензитет и продължителност при определяне на размера на обезщетението?

5. Следва ли да се вземат предвид и конкретните икономически условия, чийто ориентир се явяват нормативно определените лимити на отговорността на застрахователя по риск "Гражданска отговорност“ на автомобилистите, като критерий, наред с всички останали, за определяне размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД?

6. Следва ли при определяне на справедливо застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, установени към датата на застрахователното събитие, които отразяват промените в икономическите условия и специфичното им проявление за всяко дело?

7. Игнорирането на съществени и значими обстоятелства, непосочването и неотчитането в достатъчна степен на задължителните критерии с оглед специфичното им проявление за всяко дело, предпоставя ли нарушение на принципа на справедливостта?

8. Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика по ППВС 4/68г.?

9. Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти, и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други?

10. Следва ли съдът да се произнася по нововъведено възражение за съпричиняване, ако такова се прави за първи път пред въззивната инстанция, респ. може ли ответникът да изменя възражението си за съпричиняване на вредоносен резултат, респ. да прави ново такова, сочейки правонарушение от страна на пострадалия, различно от това, посочено в отговора на исковата молба?

11. Трябва ли противоправното поведение на виновния водач, включително когато същият е създал пречки за правомерното поведение на пострадалия, да се отразява върху степента на съпричиняване?

12. За да се приеме съпричиняване на основание чл. 108, ал. 2, т. 1 ЗДвП, трябва ли да е доказано, че срещуположното движение на пешеходката ще ѝ даде възможност за реагира и да се предпази, или е достатъчен фактът на присъствието ѝ на траекторията на движение на увреждащия автомобил?

13. Следва ли съдът да извърши преценка на поведението на всеки от участниците в пътно-транспортното произшествие и в частност на водача и на пострадалото лице при преценката за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат?

14. При определяне степента на съпричиняване следва ли да бъде направена съпоставка между тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на съвкупния вредоносен резултат, като само формалното посочване на процента съпричиняване достатъчно условие ли е за това?

15. Допустимо ли е приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД да се основава на предположения относно причинността между поведението на пострадалия /действие или бездействие/ и вредоносния резултат?

16. Кои са предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 432, ал. 1 КЗ обезщетение за вреди при принос на пострадалия и необходимостта от доказване на приноса като условие за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД?

Излагат, че по поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС, с което обосновават искането си за допускане на решението до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Сочат, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото - чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поддържат очевидна неправилност на съдебния акт в обжалваната му част.

Ответникът по касация, „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК - Застраховане“ АД, в предоставения му срок за писмен отговор не депозира такъв и не взема становище по касационните жалби.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че сезиран с искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ при спазена процедура по чл. 380 КЗ, вр. чл. 496, вр. чл. 498, ал. 3 КЗ. Счел е, че не е спорно между страните наличието на застрахователно правоотношение по застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите между извършителя на деликта и ответното застрахователно дружество. Досежно вината на застрахования при ответника водач се е позовал на нормата на чл. 300 ГПК и на влязлата в сила на 27.05.2021г. присъда № 40/15.06.2020г. по приложеното към преписката н.о.х.д. 646/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив. Изтъкнал е, че съгласно разпоредбата на чл. 493, ал. 1 от КЗ застрахователят по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите покрива отговорността на застрахования за причинените на трети лица, в това число пешеходци, велосипедисти и други участници в движението по пътищата, вреди вследствие на притежаването или използването на моторно превозно средство по време на движение или престой, като в т. 1 сред подлежащите на покриване вреди са посочени неимуществените и имуществените вреди вследствие на телесно увреждане или смърт. Посочил е, че по делото са ангажирани доказателства, че починалото вследствие на процесното ПТП лице - А. И. Я., е имала трима наследници - ищците по настоящето дело, които са нейни деца и са увредени лица по смисъла на чл. 478, ал. 2 от КЗ. Приел е, че от показанията на разпитаните по делото свидетели се установява, че между тях и починалата е имало изградена връзка родител – дете; че загубата на тяхната майка се е отразила на състоянието им – започнали да пият лекарства; посещавали всяка седмица гроба ѝ; затворили се в себе си; станали мълчаливи; не излизали; трудно приемали станалото; тъгували. Позовал се е на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Изтъкнал е, че вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган следва да е изградено на база събрания по делото доказателствен материал, установяващ характера на увреждането, начина по който то се е отразило на духовното и психично състояние на увреденото лице и икономическата обстановка в страната, както и конкретния жизнен стандарт. Допълнил е, че при преценка начина на отразяване върху духовното и психично състояние на увредения в случаите на смърт на негов близък същата следва да се извърши и като се вземе предвид възрастта на починалия, както и действителните отношения между починалия и родственика, претендиращ обезщетение. Съобразил е, че към момента на пътно-транспортното произшествие – 25.08.2019г., пострадалата А. Я. е била на 71 години, а ищците, нейни деца, са били съответно: С. Щ. Я.- на 54 години, Д. Щ. К. - на 50 години, и А. Щ. Я. на 38 години, като само А. Я. е трудово зает със сезонна работа. Изтъкнал е, че по делото не са ангажирани експертни доказателства относно здравословното и психическото състояние на ищците вследствие смъртта на тяхната майка, поради което е приел, че изградената връзка родител деца е съществувала между ищците и пострадалата, но тя не е била такава, че да предполага изпадане в състояние на продължителен стрес, дискомфорт и психическо разстройство от смъртта на майката в повече от обичайното. Съобразявайки тези обстоятелства и възрастта на починалата, както и че размерът на паричното обезщетяване на неимуществените вреди не следва да бъде източник за неоснователно обогатяване, за което се е позовал на практиката по решение № 60144/12.11.21. по т.д. 2202/20г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, е приел, че справедливият размер на дължимото на всеки един от ищците обезщетение би следвало да е по 100 000 лв. Цитирал е в подкрепа на извода си практиката на ВКС по постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 74/22.07.22г. по т.д. 569/21г. по описа на ВКС, ТК, II ТО.

По поддържания с въззивната жалба довод досежно приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е посочил, че следва да се има предвид, че с влязлата в сила присъда като нарушена от водача на лекия автомобил е посочена разпоредбата на чл. 40, ал. 2 ЗДвП. Позовал се е на уредените в чл. 107- чл. 115 от ЗДвП правила за движение на пешеходци и в частност на въведеното в чл. 108 ЗДвП задължение на пешеходците да се движат по тротоара или банкета на пътното платно, както и че по платното за движение следва да се движат противоположно на посоката на движението на пътните превозни средства по възможност най - близо до лявата му граница, и то само, когато няма тротоар или банкет или е невъзможно те да бъдат използвани, или при пренасяне или тласкане на обемисти предмети, когато с това се затруднява движението на другите пешеходци. Приел е, че пострадалата не е спазила тези основни правила за движение на пешеходците по пътното платно и се е поставила в невъзможност да възприеме визуално и да съобрази поведението си, като избегне движещото се МПС, което и с оглед движението назад не е било с висока скорост. Допълнил е, че в хода на делото не са събрани доказателства, а и не се твърди пострадалата да е имала проблеми със зрението, поради което е счел, че адекватният за това конкретно ПТП процент на съпричиняване следва да бъде определен на 20%.

По тези доводи е приел, че дължимото на ищците обезщетение, намалено с горния процент на съпричиняване е 80 000 лв. на всеки, поради което е отменил първоинстанционното решение в обжалваната му част, с която исковете на ищците са уважени за горниците над сумите 80 000 лв. до уважените от първоинстанционния съд размери от 135 000 лв. и вместо това ги е отхвърлил в тази им част като неоснователни.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставените от касаторите въпроси от първи до осми са обуславящи, доколкото са от значение за извода на въззивния съд за справедлив размер на дължимото от застрахователя обезщетение, но по отношение на тях не са налице допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

По посочените правни въпроси е налице задължителна съдебна практика по соченото от ищците ППВС 4/1968г., както и непротиворечива такава по постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения като например: решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2979/2013г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. по описа на ВКС, ТК, II ТО и др.

Съобразно даденото с ППВС 4/1968г. задължително тълкуване на нормата на чл. 52 ЗЗД понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при причиняването на смърт са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, възрастта на близкия и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност. Съгласно постоянната практика на ВКС, намерила израз и в решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 34 от 27.03.2020г. по т.д. № 1160/2019г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 66 от 03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 242 от 12.01.2017г. по т.д. № 3319/2015г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 101 от 03.07.2014г. по т.д. № 4391/2013г. по описа на ВКС, ТК, II TO и други, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди би следвало да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно обезщетение към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Застъпено е разбирането, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение и не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост, а имат спомагателен характер и подлежат на съобразяване при формиране на размера на обезщетението като израз на икономическите условия към релевантния момент - момента на настъпване на увреждането.

В настоящия случай при определяне на конкретния размер на обезщетението въззивният съд, противно твърденията на касаторите, е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Размерът на обезщетението е определен при отчитане от решаващия съдебен състав на възрастта на починалия, на общественото му положение, възрастта на претендиращите обезщетение роднини, както и на особеностите на техните отношения – взаимопомощ, полагани грижи. Обезщетението е съобразено и с обществено - икономическите условия в страната, съществували към датата на ПТП, като съдът изрично е посочил, че съобразява, датата на която е настъпила смъртта като релевантен фактор при определяне размера на справедливото обезщетение.

Несъгласието на касаторите с изводите на въззивния съд досежно правото на обезщетение и размера на последното представлява оплакване за необоснованост на обжалваното решение и съставлява основание за касиране на атакувания акт като неправилен, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Наличието на утвърдена практика на ВКС, от която въззивният съд не се е отклонил и която не се нуждае от осъвременяване или промяна, изключва допускането до касация по тези правни въпроси на заявените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Формулираният в изложението девети процесуален въпрос е обуславящ за изхода на спора, но по него касаторите не са обосновали наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, включително сочените от касаторите. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивни жалби и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства досежно съществуването на процесните вземания, обсъдил е всички събрани по делото и относими доказателства, като подробно е мотивирал както фактическите, така и правните си изводи, и е отговорил на всички доводи и възраженията на страните по спора. Несъгласието на касаторите с изводите на въззивния съд и доводите му в тази насока касаят правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Наличието на утвърдена съдебна практика изключва приложението на сочения общо допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Зададеният десети въпрос е хипотетичен, не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил изводите му, поради което не отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд не е излагал мотиви за въведено за първи път с въззивната жалба от ответника възражение за съпричиняване, нито за изменение на първоначално поддържано такова, а е обсъдил въведеното в срок с писмения отговор на ответника възражение за съпричиняване на търпените вреди от пострадалата, която при настъпване на процесното ПТП се е движела по пътното платно в нарушение на правилата за движение на пешеходци. Възражение с идентично съдържание е разгледано и от първоинстанционния съд и уважено, но при признат по-малък размер от 10 %, срещу което ищците не са подали въззивна жалба, а по жалба на ответника въззивният съд е определил по-голям размер на съпричиняването – 20 %, при разглеждане на същите факти и обстоятелства.

Непокриването на общия селективен критерий изключва необходимостта от обсъждане на допълнително сочените такива по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Поставените от касаторите въпроси от единадесети до шестнадесети са обуславящи, доколкото са от значение за изводите на въззивния съд и са включени в предмета на делото предвид поддържаното от ответника и разгледано от съда възражение за допринасяне от пострадалия настъпването на търпените неимуществени вреди.

По въпросите не се установява допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Със задължителната съдебна практика по Постановление № 17 от 18.11.1963г. на Пленума на ВС, е прието, че предвид нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. Счетено е, че е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не на вина. Съдебната практика е константна и е намерила отражение и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 78/10.07.2014г. по т.д. 1982/2013г. по описа на ВКС, I TO, решение № 169/28.02.2012г. по т.д. 762/2010г. по описа на ВКС, II TO, решение № 117/08.07.2014г. по т.д. 3540/2013г. по описа на ВКС, I TO, решение № 33/04.04.2012г. по т.д. 172/2011г. по описа на ВКС, II TO, и много други, с които е прието, че при преценка основателността на сезирало го възражение за съпричиняване съдът е длъжен да обсъди поведението на пострадалия, да прецени дали последното се намира в причинна връзка с настъпване на злополуката и с търпените вреди. Досежно степента на приноса съдът следва да съпостави поведението на увредения с това на делинквента като отчете тежестта, вида и броя на нарушенията, довели до настъпване на вредоносния резултат, включително реалния принос на всяко нарушение за реализирането на увредата. Приносът на пострадалия в настъпване на увредата следва да е винаги конкретен, поведението му следва да се намира в причинна връзка, като е без значение дали същото е виновно. Преценката следва да е конкретна за всеки конкретен случай и да е обоснована от установената от съда фактическа обстановка и механизъм на деликта.

Въззивното решение е съобразено с горецитираната практика на ВКС. Съдът е обсъдил поведението на пострадалата и е приел, че то се намира в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Счел е, че ако пострадалата бе изпълнила задължението си да се движи при спазване на установените в разпоредбата на чл. 108 ЗДвП правила за придвижване на пешеходци, то същата не би претърпяла процесното ПТП, доколкото не би се намирала на пътното платно и/или би забелязала движещия се в посока на движението с ниска скорост, макар и на заден ход, автомобил, и би могла да предотврати настъпилото ПТП. Съдът е определил процентът на съпричиняване като е изложил мотиви за вида на извършените нарушения и от двамата участници в процесното ПТП и как последните се намират във връзка с настъпилите вреди. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне наличието или липсата на съпричиняване, както и степента на съпричиняването, са въпроси на обоснованост на съдебното решение и касаят правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Наличието на утвърдена съдебна практика изключва приложението на сочения общо по всички въпроси допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице като касаторите аргументират искането си с доводи, повтарящи оплакванията им за неправилност на решението в обжалваната част.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация. Не е заявил искане, нито доказал извършването на разноски пред касационната инстанция, поради което такива няма да бъдат присъждани с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение