Определение № 730 от 17.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 151/2025 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на М. Д. Д. против определение № 18528 от 18.11.2024г. постановено по ч.гр.д. № 11135/2023г. на Софийски градски съд. С последното са оставени без уважение две частни жалби на жалбоподателя. Първата е срещу определение № 24451/12.07.2023г. по гр.д. № 38575/2023 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлено искането на жалбоподателя за допускане на обезпечение на предявения от него иск чрез налагане на възбрана върху описани в исковата молба поземлени имоти. Втората е срещу определение № 24444/12.07.2023г. по същото дело на Софийски районен съд, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя - ищец М. Д. за освобождаване от държавна такса, дължима за разглеждане на предявения иск. Частната жалба, подадена срещу определението на въззивния съд, с което е потвърдено недопускането на обезпечение на предявения иск, се явява недопустима. Този акт на въззивния съд не подлежи на касационно обжалване. Съгласно Тълкувателно решение № 1 /2010г. на ОСГТК определенията на съда по обезпечаване на иска подлежат на двуинстанционно разглеждане. С изменението на нормата на чл. 396, ал. 2 ГПК, извършено с ДВ бр. 100/2010 г., се прие, че ако въззивният съд допусне обезпечението, то определението му подлежи на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд при предпоставките по чл.280, ал.1 и 2 ГПК. Следователно, касационно обжалване е допустимо само когато въззивният съд за първи път уважи молбата за допускане на обезпечение. Настоящият случай не е такъв и подадената частна касационна жалба срещу тази част от определението на Софийски градски съд следва да бъде оставена без разглеждане. Частната касационна жалба е допустима срещу определението, с което въззивният съд е оставил без уважение частната жалба срещу отказа на първоинстанционния съд да освободи ищеца от държавна такса. Тази частна жалба подлежи на разглеждане съгласно чл. 274, ал.3, т.2 ГПК. Частният жалбоподател счита определението в тази част за неправилно. Според него написаното в акта, че притежава дялове от търговски дружества и е акционер в такива, не отговаря на истината. Изтъква, че има решение на ТЕЛК за 85% инвалидност, както и че ЕТ “Снемо марс“ е на загуба. Счита, че е нарушено европейското право. За обосноваване достъпа до касационно обжалване се позовава на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК - нарушение на правото ЕС на справедлив процес от безпристрастен съд, както и на чл. 6 от ЕКПЧ. Правен въпрос не е формулиран, а се твърди постановяване на акта от незаконен състав, тъй като някои от съдиите от състава са се отвеждали по други дела на жалбоподателя. С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 24444 от 12.07.2023 г. на първоинстанционния съд, с което е оставена без уважение молбата на ищеца за освобождаване от внасяне на дължимата държавна по исковата молба. За да се произнесе, въззивният съд е установил от една страна, че според представената декларация за материално и гражданско състояние ищецът е посочил, че не притежава недвижимо имущество, влогове, не получава дивиденти от акционерни дружества, няма дялово участие в търговски дружества, не получава доходи от заплата, регистрираният ЕТ “Снемо Марс-М. Д.“ е на загуба повече от 10 години и че се издържа от пенсия по инвалидност и от заеми и пари на роднини. Същевременно, съдът е установил от служебно извършена справка в Търговския регистър, че жалбоподателят е регистриран и упражнява дейност като търговец, притежава дялове в дружества, управител е на търговски дружества, които обстоятелства не са посочени в подадената от Д. декларация. Видно е, че ищецът е управител на четири дружества с ограничена отговорност и е член на съвета на директорите на акционерно дружество /конкретно посочени от съда/, а дейността на управителя по принцип е възмездна. Освен това, ищецът не е декларирал доходи от трудова дейност като юрисконсулт по трудов договор с “Каракум“ ЕООД; не е уточнил и в какъв размер са средствата,които получава от свои роднини. Въз основа на всички тези констатации съдът е достигнал до извод за несъответствие между декларираните обстоятелства и действителното положение, което несъответствие поставя под съмнение претендираната социална закрила и не позволява да се приеме, че имущественото състояние на жалбоподателя обуславя освобождаването му от държавна такса. В допълнение съдът е посочил, че ищецът е в трудоспособна възраст, титулува се с редица социални и научни степени - “княз, дипломат, лорд, академик, професор“, което също е индиция за наличие на доходи във връзка с тези титли и дейност, въз основа на която се е сдобил с тях. По тези съображения Софийски градски съд е потвърдил отказа на районния съд да бъде освободен М. Д. от внасяне на държавна такса. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд, II г.о. счита, че такива не са налице. Първо, жалбоподателят не е формулирал правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и липсва обосновка на изтъкнатото основание по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК. Съгласно указанията в Тълкувателно решение № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, горното е достатъчно, за да бъде отказано допускане на касационно обжалване. Правният въпрос в изложението следва да е формулиран точно и ясно, да е свързан с решаващите съображения на съда и да е обусловил изхода на производството. В случая липсва какъвто и да е въпрос. Посоченото допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК също не е обосновано по никакъв начин - не се сочат актове на Съда на Европейския съюз, относими към процесуалната уредба за освобождаване от държавна такса за водене на гражданско дело. Оплакванията за постановяване на акта от незаконен състав поради отводи на съдиите по други дела, не обуславят допускане на касационно обжалване на служебно приложимите основания. Основанията за отвод по чл. 22 ГПК се преценяват по всяко конкретно дело. В този смисъл са разясненията в мотивите на Тълкувателно решение № 1/2023г. на ОСГТК, с което е отклонено постановяването на тълкувателен акт по приложението на чл. 22, ал.1, т.6 ГПК. Прието е за обективно невъзможно да се даде принципен отговор на въпроса дали участието на съдия в предходно дело, във всички случаи и независимо от обстоятелствата и особеностите на казуса, е основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК. Тази обективна невъзможност се дължи на това, че преценката за наличие на основание по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК зависи от множество конкретни обстоятелства, касаещи съответния спор, които не биха могли да се предвидят и обобщят предварително. Предвид тези съображения и липсата на конкретни данни за това по кои дела на М. Д. съдиите са си правили отвод, както и липсата на искане за отвод от страна на ищеца по настоящето дело, следва да се приеме, че липсва съмнение обжалваният акт да е постановен от състав, който е следвало да си направи отвод. Тъй като няма данни за извършено нарушение на чл.22 ГПК, то е неприложима практиката на СЕС, разглеждаща правилата за отвод и самоотвод като гаранции за независимост и безпристрастност на съда по смисъла на чл. 47, ал. 2 от Хартата на основните права на ЕС. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.