Определение № 1337 от 21.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3160/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Е. И., чрез пълномощниците му адв. Н. Д. и адв. Жени Т., против решение № 115/06.04.2023 г. по в.т.д. № 26/2023 г. на Апелативен съд В. в частта, с която след частично потвърждаване на решение № 56/18.10.2022 г. по т.д. № 68/2021 г. по описа на Окръжен съд Шумен, е отхвърлен предявения от касатора срещу ЗД "ЛЕВ ИНС" АД иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на ПТП, настъпило на 18.10.2022 г., за сумата над присъдените 35 000 лв. до пълния предявен размер от 75 000 лв., ведно със законната лихва от 18.12.2020 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът поддържа, че в обжалваната част решението е неправилно поради нарушение на материалния закон – чл.52 ЗЗД, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, тъй като при определяне размера на обезщетението съдът не е анализирал и не е взел предвид безспорно установени по делото факти и обстоятелства, които са от значение при определяне на справедлив размер на обезщетението. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезата на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК следните въпроси: 1/ Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя, както и за критериите за определяне на социално-икономическите условия в страната към момента на конкретната пътна злополука, относими към същото; 2/ Следва ли съдът при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. ІІ от ППВС № 4/1968 г. и да обсъди и анализира всички конкретно съществуващи обстоятелства, конкретни увреждания, претърпени и търпени болки и страдания на пострадалия, настъпили усложнения и трайни последици, и въз основа на комплексната им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост и 3/ Следва ли да се вземат предвид и конкретните икономически условия, чийто ориентир се явяват нормативно определените лимитите на отговорността на застрахователя по риск Гражданска отговорност на автомобилистите като критерий, наред в всички останали, за определяне размера на обезщетението. Сочи се противоречие по първи и втори въпрос с т. ІІ от ППВС № 4/1968 г., решение № 104 от 25.07.2014 г. по т.д. № 2998/2013 г. на І т.о. и решение № 158 от 17.10.2014 г. по т.д. № 3594/2013 г. на І т.о. на ВКС, а по третия въпрос - с решение № 73/27.05.2014 г. по т.д. № 3343/2013 г. на ІІ т.о., решение № 114/03.11.2014 г. по т.д. № 1053/2012 г. на ІІ т.о., решение № 88/17.06.2014 г. по т.д. № 2974/2013 г. на ІІ т.о. и решение № 101 от 3.07.2014 по т.д. № 2974/2013 г. на ІІ т.о. Насрещната страна – ЗК „Лев Инс“ АД, чрез адв. С. И., поддържа становище за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, а по същество - за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски за адвокатски хонорар за касационната инстанция. За да увеличи присъдения от първата инстанция размер на обезщетението за неимуществени вреди от 20 000 лв. на 35 000 лв. и да отхвърли иска за разликата до пълния предявен размер от 75 000 лв., въззивният съд е приел, че фактите по механизма на вредоносното събитие са правилно установени от първата инстанция; при съпоставка на заключението на медицинския експерт с това на автоексперта за липса на задържащо действие на поставеният колан по отношение на свободно движещи се глава и крайници, е приел, че в случая не се установява категорично реализиране на повишен риск поради липсата на обезопасяване с предпазен колан, респективно, че пропуснатото обезопасяване е увеличило вредоносния резултат за ищеца (т. 7 от ТР № 1/2014 г., ОСТК), т.е. намерил е за неоснователно своевременно заявеното от ответника възражение за съпричиняване. Въззивният съд е приел, че определеното от първата инстанция обезщетение от 25 000 лв. не отговаря на изискването за справедливост. При съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства въззивният съд е приел, че е налице установена пряка връзка между застрахователното събитие и загубата на зъби на ищеца и наложилото се поради евентуално изпадане на двата от тях (налични в деня на събитието), цялостно протезиране на горна челюст, където вече са липсвали два десни зъба и атрофията на зъбния гребен е била развита до мобилност на левите предни зъби. Като последици от застрахователното събитие въззивният съд е приел за безспорно установени само вътрешночерепната травма, охлузванията на главата и фрактурата на коляното. Посочено е, че тези увреждания са лекувани с обичайни за тях консервативни методи, като възстановяването от леко мозъчното сътресение е приключило до 2-3 седмици след овладяване на начални симптоми на гадене и главоболие в болнични условия в рамки на четиридневен престой, а възстановяването на движението на крайника е приключило за 4-5 месеца след начално обездвижване с гъвкава ортеза за общо 60 дни и домашното лечение, съпроводено със значителни неудобства и силно изразен болков синдром в началото до калциране на костите и постепенно отпадане при раздвижване след още 90 дни на допълнително предписано ограничаване на движенията и щадящо натоварване с необходима предписана рехабилитация, след установено непълно срастване при контролен преглед. Въззивният съд е съобразил изложеното от вещите лица, че към момента на прегледа след повече от година и половина след инцидента, функционалностите на организма са изцяло възстановени и пациента е клинично здрав, като няма остатъчни дефицити в движението и походката. Съпоставил е и събраните в първата инстанция свидетелски показания с изводите на експертите, обосновани на обективен прочит на медицински изследвания относно физическите и психологическите последици от ПТП, като е кредитирал заключението на вещото лице – психолог, според което ищецът е изживял остър стрес поради събитие, провокирало усещане за реална опасност за здравето и живота, като впоследствие са се проявили типични за временно разстройство на емоционалния живот и социалното функциониране симптоми на тревожност, безпокойство, безсъние и мисловна преработка, концентрирани в тревожния спектър със средна степен на интензивност, които са отшумели в обичайните срокове без да са прераснали в симптоми на нарушена адаптация без допълнително специализирано лечение. Вещото лице не е намерило следи от непреработена актуална психотравма, социалното функциониране е възстановено, пострадалият е намерил нова работа и по неговите лични обяснения е превъзмогнал страха си от шофиране, като сам управлява МПС ежедневно до новата си месторабота по същия пътен участък без затруднения от травмиращ спомен. При самостоятелната оценка на критериите за справедливост при приложение на чл. 52 ЗЗД по т. 11 от ППВС 4/68, въззивният съд е отчел: средната тежест на болките и страданията, които са понесени от ищеца, вследствие на ПТП - макар и леко, увреждането на главата е изисквало макар и за кратко специално болнично наблюдение, но счупването на коляното е било усложнено и лечението му е продължило повече от обичайния срок с ограниченията на движенията и последваща нужда от помощни средства за придвижване и подпомагане в бита и хигиената в период, надхвърлящ обичайни 2-3 месеца и влияещ негативно на емоционалната сфера; силно изразени болкови усещания в първия период на домашно лечение от 3-4 седмици и постепенно пълно възстановяване; остър психически стрес от злополуката с обичайна адаптационна реакция със страхова симптоматика и интензитет, характерни за психически страдания, типични за такава рязка и травматична промяна в живота на личността; преходно влошаване на социалните възможности на пострадалия поради началното ограничение в движението и възприятия за влошена перспектива, изцяло преодоляно за период от година и половина без трайни дефицити в социалните функции. При този комплекс от засягане на физиологично и емоционално-психическо състояние на личността, съдът е приел, че справедливостта налага отчитане на среден размер на обезщетението за иначе типични физически увреждания (комбинирана лека черепномозъчна и средна коленна травма). За прилагане на точната мяра за обществена справедливост съдът е съобразил и съдебната практика при определяне на обезщетения при средни телесни повреди от подобен характер и отчитане и на обичайните психични страдания в сходни телесни увреждания, вариращи от 20 000 до 60 000 лв. (решение № 60119 от 8.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 1449/2020 г., II т.о., решение № 11 от 8.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 2338/2020 г., I т.о., ТК и др.), като завишените размери са били обосновавани с допълнително комбинирани увреждания и на други крайници или по-тежки трайни непреодолими остатъчни последици. Разяснено е, че в тези рамки са отчитани характерни за индивидуални случаи особености на увреждания, причинени до 2018 г., след което следва да се преценява завишаване на нормативните лимити на застрахователно покритие (чл. 492 т. 1 КЗ), като отражение на динамиката на икономическа конюнктура в страната. Съдът е посочил, че се придържа към по-висок усреднен размер като по-адекватен към релевантния за настъпване на увреждането момент в края на 2020 г., съгласно изискванията на чл. 52 ЗЗД за всестранно отчитане на всички ползвани в практиката критерии. Отчел е също така, че през 2021 г., съгласно официалните данни на НСИ, средностатистическите показатели за едно лице са за общ годишен доход 7 002 лв. за страната, наблюдаващото се задържане на нивата на месечна инфлацията във втората половина на 2022 г., както и че към датата на застрахователното събитие лимитът на отговорността на застрахователите за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт са в размер на 10 420 000 лв., независимо от броя на пострадалите лица. При така изложените съображения, въззивният съд е достигнал до извод, че за да бъде постигната справедлива компенсация на неимуществените вреди, застрахователното обезщетение следва да бъде увеличено до размер от 35 000 лв., поради което присъдената вече главница от 20 000 лв., следва да се допълни с още 15 000 лв. за неимуществените вреди. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Повдигнатите от касатора въпроси за прилагането на критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл.432, ал.1 КЗ безспорно отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по тях е налице решаващо произнасяне на въззивната инстанция. Въпросите обаче нямат претендираното от касатора значение, тъй като по тях не се разкрива допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като обжалваният съдебен акт е в съответствие със задължителната практика на ВС и съществуващата казуална практика на ВКС. В ППВС № 4/1968 г. и трайната практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл.290 ГПК решение, вкл. и сочената от касатора, са дадени разяснения, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на редица конкретно обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всеки конкретен казус и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случаите на травматично увреждане са: характерът на увреждането, видът и тежестта на физическите травми и свързаните с тях физически и морални болки и страдания, продължителността им, интензитет им, вида и периода на оздравителния и възстановителен процес, възрастта на пострадалия, остатъчните увреждания и прогнозата за по-нататъшното състояние на пострадалия. Правнорелевантните общи и специфични за конкретния спор факти и обстоятелства следва да бъдат обсъдени от съда и въз основа на комплексната им оценка да се заключи кой е справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като размерът на обезщетението следва да е съобразен с обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на деликта, за които ориентир са и съответните нива на застрахователно покритие към момента на увреждането. Релевантните за конкретния случай критерии, възприети в съдебната практика, са отчетени и анализирани подробно от въззивната инстанция и тя е мотивирала собствени изводи относно размера на справедливото обезщетение. Съдът е отчел тежестта на болките и страданията, които са понесени от ищеца, вследствие на ПТП - макар и леко, увреждането на главата е изисквало макар и за кратко специално болнично наблюдение, но счупването на коляното е било усложнено и лечението му е продължило повече от обичайния срок с ограниченията на движенията и последваща нужда от помощни средства за придвижване и подпомагане в бита и хигиената в период, надхвърлящ обичайни 2-3 месеца и влияещ негативно на емоционалната сфера; силно изразените болкови усещания в първия период на домашно лечение от 3-4 седмици и постепенното пълно възстановяване; преживения остър психически стрес от злополуката с обичайна адаптационна реакция със страхова симптоматика и интензитет, характерни за психически страдания, типични за такава рязка и травматична промяна в живота на личността; преходното влошаване на социалните възможности на пострадалия поради началното ограничение в движението и възприятия за влошена перспектива, изцяло преодоляно за период от година и половина без трайни дефицити в социалните функции. При този комплекс от засягане на физиологично и емоционалнопсихическо състояние на личността въззивният съд е приел, че справедливостта налага отчитане и на средния размер на обезщетението за иначе типични физически увреждания (комбинирана лека черепномозъчна и средна коленна травма), като е посочил, че се придържа към по-висок усреднен размер, като по-адекватен към релевантния за настъпване на увреждането момент в края на 2020 г., съгласно изискванията на чл. 52 ЗЗД за всестранно отчитане на всички ползвани в практиката критерии. Въззивният съд изрично е обсъдил и размера на застрахователните лимити като проявна форма на икономическите условия в страната към датата на деликта и ориентировъчен критерий по чл.52 ЗЗД, каквато е ролята му, изаснена в трайната съдебна практика на ВКС. Преценката на съда за размера на справедливия паричен еквивалент на претърпените от ищеца неимуществени вреди не е абстрактна, а се базира на установените по делото обстоятелства и техния съвкупен анализ. Оплакванията на касатора за неправилна оценка на относителната тежест на тези обстоятелства и въобще несъгласието му с формираните от съда фактически и правни изводи, са относими към правилността и обосноваността на решението и съответно не могат да обосноват достъп до касация, тъй като извън предмета на настоящата фаза на касационното производство. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване. На насрещната страна по жалбата – ЗК „Лев Инс“ АД не следва да се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство поради липса на представени доказателства за направени такива. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,